Католическа Църква

ПОСЛАНИЕ НА ПАПА БЕНЕДИКТ ХVІ ЗА ВЕЛИКИЯ ПОСТ

ВЯРАТА В МИЛОСЪРДИЕТО ЗОВЕ КЪМ МИЛОСЪРДИЕ

 

И ние познахме любовта, която Бог има към нас, и повярвахме в това". (1 Иоан 4:16).

 


СКЪПИ БРАТЯ И СЕСТРИ,

 

Началото на Великия пост, който отбелязваме в контекста на Годината на вярата, ни дава възможност да размислим върху отношението между вярата и милосърдието, между вярата в Бог, Бог Исус Христос, и любовта, която е плод на Светия дух и която ни води по пътя към преклонението пред Бог и другите.

 

 

1. ВЯРАТА КАТО ОТГОВОР НА БОЖИЯТА ЛЮБОВ

 

В моята първа Енциклика изложих мислите си за връзката между богословските добродетели на вярата и милосърдието. Стъпвайки върху фундаменталното твърдение на св. Йоан, че „Бог е любов; и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога, и Бог пребъдва в него” (1 Йоан 4:16), развих мнението, че „В началото на християнското съществуване не стои етично решение или някаква велика идея – това е среща с едно събитие, с една Личност, която дава на живота нов хоризонт и същевременно окончателна насока.... Понеже Бог пръв ни обикна (вж. 1 Йоан 4:10), любовта вече не е само една „заповед”, а се превръща в отговор на любовта, с която Бог ни дарява и обгрижва.” (Deus Caritas Est, 1). Вярата е личната привързаност, в която участват всички човешки способности, към откровението на безкористната и „страстна” Божия любов към нас, разкрита изцяло в  Исус Христос. В срещата с Бог, Който е любов, участва не само сърцето, но и интелекта: „Познаването на живия Бог е път към любовта и подчинението на нашата воля на Неговата свързва интелект, воля и чувство в целокупния акт на любовта. Това, обаче, е непрекъснато развиващ се процес: любовта никога не „приключва” и не завършва.” (пак там, 17). Следователно всички християни и особено „работниците в областта на милосърдието”, имат нужда от вяра, защото „те трябва да бъдат водени към онази среща с Бог в Христос, която да предизвика в тях любов и да отвори душата им към другия, така че за тях любовта към ближния да не бъде, така да се каже, наложена отвън заповед, а следствие, произтичащо от вярата им, която действа чрез любовта тази среща с Бог в Христос, която събужда тяхната любов и отворя техните души за другите.” (пак там, 31а). Християните са хора, които са пленени от Христовата любов и са под въздействието на тази любов: “Caritas Christi urget nos”. (2 Кор 5:14); те са открити за любовта към техния ближен, която проявяват по конкретни начини (виж пак там, 33). Това отношение произхожда от съзнанието че си обичан, опростен и дори обслужван от Господ, коленичил да измие нозете на апостолите, предложил Себе си на Кръста, за да въвлече човечеството в Божията любов.

 

„Вярата ни показва Бог, Който даде Сина Си за нас и по този начин предизвиква у нас победната увереност, че това е точно така: Бог е любов! Вярата, осъзнаваща Божията любов, разкрита в прободеното сърце на разпнатия Исус, поражда на свой ред любовта. Той е светлината – в крайна сметка единствената светлина – която винаги осветлява един свят в тъмнина и която ни дава кураж да живеем и да действаме.” (пак там, 39). Всичко това ни кара да осъзнаем, че основната характеристика на християнството е точно „любовта, основана на вярата и формирана от нея” (пак там, 7).

 

 

2. МИЛОСЪРДИЕТО КАТО ЖИВОТ ВЪВ ВЯРАТА

 

Целият християнски живот представлява отговор на Божията любов. По-точно първият отговор е вярата на приемането, изживяна като чудо и безкористност, на несравнимата Божествена инициатива, която ни предхожда и събира. Това съгласие на вярата поставя началото на сияещата история на близостта с Бог, която изпълва и дава смисъл на целия ни живот. Но за Бог не е достатъчно просто да приемем неговата безкористна любов. Той не само ни обича, Той иска и да ни въвлече към Себе си, за да ни промени по такъв дълбок начин, че да ни накара да кажем, заедно със Св. Павел „и вече не аз живея, а Христос живее в мене. (виж Гал. 2:20).

 

Когато правим място на Божията любов, ние ставаме като Него, споделяйки Неговото милосърдие. Ако ние открием себе си за Неговата любов, ние Му позволяваме да живее в нас и да обичаме заедно с Него, в Него и като него; едва тогава вярата ни „действува чрез любовта” (Гал. 5:6), едва тогава Той пребъдва в нас (виж 1 Йоан 4:12).

 

Вярата е познанието на Истината и придържането към нея (виж 1 Тим 2:4); милосърдието е „растеж” в Истината (виж Еф. 4:15). Чрез вярата ние се сприятеляваме с Господ, а чрез милосърдието ние изживямаме и развиваме това приятелство (виж Йоан 15:14 и нататък). Вярата ни кара да приемем заповедта на нашия Господ и Учител; милосърдието ни прави щастливи да претворим тази заповед на практиката (виж Йоан 13:13-17). Във вярата ние сме създадени като чеда Божии (виж Йоан 1:12); милосърдието ни кара да постоянстваме в синовството си, носейки плода на Св. Дух (виж Гал. 5:22). Вярата ни позволява да разпознаем даровете, които добрият и щедър Бог ни е поверил; милосърдието ги прави плодоносни. (виж Мат. 25:14-30).

 

 


3. НЕДЕЛИМАТА ВРЪЗКА МЕЖДУ ВЯРАТА И МИЛОСЪРДИЕТО

 

В светлината на казаното става ясно, че ние не можем нито да разделим, а още по-малко да противопоставим, вярата и милосърдието. Тези две богословски добродетели са вътрешно обвързани, поради което е погрешно да постулираме контраст или „диалектика” между тях. От една страна, би било едностранчиво да се акцентира върху първенството и важността на вярата и така да се подцени или дори да се презре конкретната милосърдна дейност, свеждайки я до обикновена хуманитарна дейност. Но от друга страна също толкова безполезно би било утвърждаването на първенството на милосърдието и дейността, която произлиза от него, сякаш делата биха могли да заместят вярата. Здравословния духовен живот изисква избягването както на фидеизма, така и на моралния активизъм.

 

Християнският живот се състои в постоянно изкачване на планината, за да се срещнем с Бог, а след това в слизането от нея, за да бъдат донесени плодовете на любовта и силата, извлечени от Него, в служението на нашите братя и сестри с Божия любов. В Св. Писание ревността на апостолите да възвестят Евангелието и пробудят вярата на хората е тясно свързана с тяхната милосърдна загриженост и стремеж да бъдат в служба на бедните (виж Деян. 6:1-4). Съзерцанието и дейността в Църквата са символизирани от евангелските фигури на Мария и Марта, които живеят заедно и се допълват (виж Лк. 10:38-42). На първо място винаги трябва да бъде връзката с Бог, а всяко същинско споделяне на доброто, в духа на Евангелието, трябва да се корени във вярата (виж Обща аудиенция, 25 април 2012 г.). Понякога сме склонни да ограничим „милосърдието” до солидарността или просто да хуманитарната помощ. Важно е обаче да не забравяме, че най-великото милосърдно дело е евангелизацията, която е „служение на словото”. Няма друго по-благотворно – и по тази причина по-милосърдно дело в полза на ближния, от преломяването на хляба на Божието слово, от споделянето с ближните на Благата вест, от приближаването им към Бог: евангелизацията е най-висшето и цялостно утвърждаване на човешката личност. Както пише в своята Енциклика Populorum Progressio Божият раб папа Павел VІ, възвестяването на Христос е първият и основен носител на развитието (виж № 16). Това е основната истина за Божията любов към нас, преживяна и възвестена, която прави възможно възприемането на тази любов в нашия живот и вътрешното развитие на хуманността във всеки човек. (виж Caritas in Veritate, 8).

 

По същество всичко произлиза от Любовта и е насочено към Любовта. Безкористната Божия любов ни е възвестена чрез Евангелието. Ако ние я приветстваме с вяра, ние установяваме първия и задължителен контакт с Божественото, което ни прави способни  „да се влюбим в любовта”, а живеейки с любовта, ние израстваме в нея и с радост се свързваме с другите.

 

Най-доброто описание на връзката между вярата и милосърдната дейност се съдържа в един откъс от Послание до Ефесяни, където се казва: „Защото по благодат сте спасени чрез вярата; и това не е от вас - Божий дар е; не е от дела, за да не би някой да се похвали. Защото Негово творение сме ние, създадени в Христа Иисуса за добри дела, що Бог е предназначил да вършим.” (2:8-10). От тези думи става ясно, че инициативата за изкуплението произлиза от Бог, от Неговата благодат, от Неговото опрощение, които са приети с вярата; но тази инициатива по никакъв начин не ограничава нашата свобода и отговорност, тя ги прави истински и ги насочва към делото на милосърдието. То не е резултат от усилията на човека, поради което не може да бъде източник на гордост, то е родено от вярата и се излива от Божията благодат, дарени ни в изобилие. Вярата без дела и като дърво без плод – двете добродетели взаимно се допълват и участват една в друга. Великият пост ни призовава, чрез постоянство в упражняването на християнския живот, да подхранваме вярата си чрез внимателно и задълбочено слушане на Словото Божие и чрез приемането на тайнствата, и така да израстваме в любовта си към Бог и ближния, включително и чрез поста, покаянието и отдаването на милостинята.

 


 

4. ПЪРВЕНСТВО НА ВЯРАТА, ВЪРХОВЕНСТВО НА МИЛОСЪРДИЕТО

 

Както всеки Божи дар, вярата и милосърдието произхождат от действието на Духа Свети (виж. 1 Кор. 13), от действието на Духа в нас, който казва „Авва, Авва” (Гал. 4:16), Който ни кара да наречем „Исуса Господ” (1 Кор. 12:3) и „Мараната” (1 Кор. 16:22, Откр. 22:20).

 

Вярата, като дар и отговор, ни помага да опознаем истината за Христос като Любов въплътена и разпната, като пълно смирение пред волята на Отца и като безгранична Божия милост към ближния; вярата вдъхва в нашето сърце и разум твърдото убеждение, че само Божията любов е способна да надмогне злото и смъртта. Вярата ни призовава да гледаме напред към бъдещето, чрез добродетелта на надеждата, очаквайки с увереност пълната победа на Христовата любов. От своя страна милосърдието ни въвежда в Божията любов, изразена в Христос, и по личен и екзистенциален начин ни прави част от тоталната и безусловна отдаденост на Исус на Отца и на неговите братя и сестри. Като изпълва сърцата ни с любов, Св. Дух ни прави съпричастни на синовната вярност на Исус и на братската отдаденост на всеки човек (виж. Рим. 5:5).

 

Отношението между тези две добродетели наподобява връзката между основните тайнства на Църквата – Кръщението и Евхаристията. Кръщението (sacramentum fidei) предшества Евхаристията (sacramentum Caritatis), но то е отредено от нея, защото Евхаристията съдържа в себе си пълнотата на християнското пътуване. По същия начин вярата предшества милосърдието, но вярата е същинска, само когато е увенчана от милосърдието. В началото стои смиреното приемане на вярата („познанието, че човек е обичен от Бог”), последвано от постигането на истината на милосърдието („познанието как да обичаме Бог и ближния”), която остава завинаги, като изпълнение на другите добродетели (виж. 1 Кор. 13:13).

 

Скъпи братя и сестри, в тези дни на Великия пост, когато се подготвяме да честваме събитието на Кръста и Възкресението, чрез които Божията любов е изкупила света и е осветила историята, бих искал всички вие да изживеете това скъпоценно време, възраждайки вярата си в Исус Христос, участвайки заедно с Него в действието на Неговата любов към Отца и към всички братя и сестри, които срещаме в нашия живот. Воден от това желание, се обръщам с молитва към Бог и призовавам Божието благословение върху всеки от вас и всяка ваша общност!

 


 

Ватикана, 15 октомври 2012 г.

 

Източник: Ватикан

Снимка: Осерваторе романо