ПРОПОВЕД НА ПАПА ФРАНЦИСК ЗА НАСТЪПВАЩАТА НОВА ГОДИНА
 

На 1 януари 2019 г. папа Франциск произнесе следната проповед в базиликата „Св. Петър“ в Рим, на Празника на Мария, Божията Майка. Същият ден се отбеляза и Световния ден на мира.

„И всички, които чуха, почудиха се на това, що им разказаха пастирите“ (Лука. 2:18). Да се учудим: това се иска от нас днес, в края на Осмината на Рождество, когато продължаваме да съзерцаваме Младенецът, роден за нас, лишен от всичко, но преизобилен на любов. В началото на всяка година трябва да изпитаме учудване, защото животът е дар, който постоянно ни дава възможност за ново начало.
Днес е също и ден, в който да се учудим от Божията Майка. Бог се появява като малко дете, понесен на ръце от една жена, която кърми своя Създател. Статуята пред нас изобразява Майката и Младенеца, които са толкова близки, сякаш са едно. Това е тайнството, което отбелязваме днес, което е източник на безгранично изумление за нас: Бог завинаги е станал едно с човечеството. Бог и човек, винаги заедно, това е благата вест на тази нова година. Бог не е далечен господар, които живее в блестяща изолация на небето, а въплътен Бог, Който също като нас е роден от майка, за де стане брат за всеки един от нас.
Той лежи в скута на Своята майка, която е също и наша майка, и оттам излива върху човечеството обновена нежност. Така започваме по-пълно да разбираме Божията любов, която е едновременно бащинска и майчинска, която е като любовта на майката, която никога не представа да вярва в своите деца и никога не ги изоставя. Бог с нас, Емануил, ни обича въпреки нашите грешки, нашите грехове, и начина, по който се отнасяме към нашия свят. Бог вярва в човечеството, защото първият и най-виден член на това човечество е неговата собствена Майка.
 

В началото на годината нека измолим от Мария благодатта да бъдем учудени от Бог на изненадите. Нека изпитаме отново удивлението, което сме почувствали, когато вярата за пръв път се е родила в нас. Помага ни Божията Майка. Тя, Богородица, дала живот на Господа, сега ни представя нас, преродени, на Господ. Тя е майка, която предизвиква у своите деца удивлението на вярата. Без удивлението,  животът става скучен и рутинен, също както и вярата. Църквата трябва да обнови удивлението си от това, че тя е дом на живия Бог, Невястата Господня, Майка, която ражда своите деца. Без това тя е изложена на опасността да се превърне в красив музей от миналото. А Дева Мария ни носи усещането, че Църквата е дом, дом, в който живее Бог на новостта. Нека приемем с удивление тайната на Божията Майка, както направиха жителите на Ефес по времето на Събора. Също като тях, нека я приветстваме като „Божията Майка“. Нека се оставим да бъдем погледнати, прегърнати и хванати за ръката от нея.
 

Нека допуснем нейния поглед. Особено във време на нужда, когато сме оплетени от възлите на живота, основателно ние повдигаме очите си към Дева Мария. Първо трябва да се оставим да бъдем погледнати от Дева Мария. Когато ни погледне, тя не вижда грешници, а деца. Казано е, че очите са огледалото на душата; очите на Мария, изпълнени с благодат, отразяват красотата на Бог, те отразяват небето. Самият Исус казва, че окото е „светило за тялото” (Мат. 6:22): очите на Нашата Дева са способни да донесат светлината до всеки мрачен ъгъл; навсякъде да запалят надеждата. Когато се взира в нас, тя казва: „Ето сърцето ми, мили деца; Ето ме, вашата майка!“.
 

Този майчински взор, който вдъхва увереност и упование, ни помага да израснем във вярата. Вярата е връзката с Бог, която ангажира цялата личност; за да бъде запазена, тя има нужда от Божията Майка. Нейният майчин взор ни помага да погледнем на себе си като на възлюбени деца, част от верния Божи народ, и да се обичаме един другиму, независимо от нашите лични ограничения и гледни точки. Нашата Дева ни запазва вкоренени в Църквата, където единството е по-важно от различието; тя ни насърчава да се грижим един за друг. Взорът на Девата ни напомня, че вярата изисква нежност, която може да ни предпази от опасността вярата да охладнее. Когато вярата стори място за Божията Майка, не можем да изгубим центъра, Господ, защото Мария никога не сочи към себе си, а към Исус и към нашите братя и сестри, защото Мария е майка.
 

Взорът на Майката, взорът на всяка майка. Свят, който гледа към бъдещето, без майчиния взор, е късоглед. Той може да успее да увеличи печалбата си, но повече няма да вижда децата в другите. Може да успява да прави пари, но не за всеки. Всички ще живеем в един общ дом, но не като братя и сестри. Човешкото семейство се изгражда от майките. Свят, в който майчината нежност е отречен като обичайно чувство, може да е богат материално, но е беден на бъдеще. Майко Божия, научи ни да виждаме живота също като теб. Обърни своя взор към нас, към нашата нищета, към нашата бедност. Обърни към нас взорът си, изпълнен с милост. Нека се оставим да бъдем прегърнати. От взорът на Мария, сега се обръщаме към нейното сърце, в което, както ни припомня днешното Евангелие тя „спазваше всички тия думи, като ги слагаше в сърцето си” (Лука. 2:19).
 

С други думи, Нашата Дева приема всичко присърце; тя прегръща всичко, както доброто, така и лошото. И тя осмисля всички тези неща, тя ги носи пред Бог. Това е нейната тайна. По същия начин, тя приема присърце животът на всеки един от нас: тя иска да прегърне всяка ситуация и да я я представи на Бог.

В днешния фрагментиран свят, в който сме изложени на опасността да загубим своята вяра, прегръдката на Майката е от съществена важност. Колко много разделение и самота има около нас! Светът е напълно свързан, но изглежда все по-разединен. Трябва да положим себе си пред нашата Майка. В Писанията, нашата Дева прегръща всяка конкретна ситуация, тя присъства навсякъде, където е необходима. Посещава своята братовчедка Елисавета, притичва се на помощ на младоженците в Кана, насърчава учениците в горницата…Мария е лек срещу самотата и разделението. Тя е Майката на утехата: тя стои „с” тези, които са „сами”. Тя знае, че думите не са достатъчни, за да донесат утешение, нужно е присъствие и тя присъства като майка. Нека й позволим да прегърне нашия живот. В „Радвай се Царице" ние я наричаме „живот наш“. Може да изглежда преувеличено, защото самият Христос е „животът“ (ср. Йоан 14: 6), но Мария е толкова тясно свързана с Него, и толкова близка до нас, че не можем да направим нищо по-добро от това да поставим ръцете си в нейните и да я признаем за „живот, сладост и надежда наша“.
 

Нека се оставим да ни хване за ръка. Майките хващат децата си за ръка и ги въвеждат в живота. Но колко много деца днес са изгубили пътя си. Мислят, че са силни, а всъщност са изгубени, мислят се за свободни, а всъщност става роби. Колко много от тях, забравили майчината обич, живеят в гняв и безразличие към всичко! Колко много от тях - и колко тъжно е това - реагират на всеки и всичко с горчивина и злост! Изявата на „злоба“ понякога дори е представяно за проява на сила. Но то не е нищо друго, освен слабост. Трябва да се поучим от майките, от героизма в тяхната посвещение, от силата им в състраданието, от мъдростта им в кротостта.
 

Самият Бог имаше нужда от майка: колко повече това се отнася за нас! Самият Исус ни я даде, на кръста: „Ето майка ти!” (Иоан 19:27). С тези думи Той се обръща към любимия си ученик и към всичките си ученици. Нашата Дева не е просто възможност: тя трябва да бъде приветствана в нашия живот. Тя е Царицата на мира, която надделява над всяко зло и ни води по пътя към доброто, която възстановява единството сред своите деца, която ни учи на състрадание.
 

Мария, хвани ни за ръка! Хванати за теб, уверено ще преминем през потоците на историята. Води ни за ръката, за да преоткрием връзките, които ни свързват. Събери ни под своя покров, в нежността на истинската любов, където се преражда човешкото семейство. „Под твоето покровителство прибягваме о, Пресвета Богородице“.
 

Източник: www.zenit.org