От 22 до 25 септември 2018 г. папа Франциск е на посещение в балтийските държави Литва, Латвия и Естония. Папата пристигна в Литва на 22 септември, където в столицата Вилнюс проведе срещи с президента на страната Далия Грибаускайте, с представителите на гражданските власти и с младежи. На следващия ден визитата продължи в Каунас, където на 23 септември папата отслужи Света Меса и проведе срещи с епископите на страната, със свещеници, посветени мъже и жени и семинаристи. В края на престоя си в Литва той посети и Музея на окупацията и борците за свобода. 

Представяме обръщението на папа Франциск пред президента на страната и представителите на гражданските власти, както и основните акценти от неговото слово пред свещениците, посветените мъже и жени и семинаристи.
 

Обръщение на папа Франциск на срещата с представителите на гражданските власти на Литва, Вилнюс, 22 септември 2018 г.
 

Уважаема госпожо президент,
Членове на правителството и на дипломатическия корпус,
Представители на гражданското общество,
Госпожи и господа,
 

Голяма е радостта, която изпитвам от възможността да започна това свое поклонническо пътуване в балтийските държави от Литва, която по думите на св. Йоан Павел II носи „мълчаливо свидетелство за страстната си любов към религиозната свобода“ (Церемония по посрещането, Вилнюс, 4 септември 1993 г.).
 

Благодаря ви, госпожо президент, за вашето сърдечно приветствие, с което се обърнахте към мен от ваше име и от името на вашия народ. В своето обръщение бих искал преди всичко да поздравя целия литовски народ, който днес отваря пред мен своя дом и своята родина. Към всички вас изказвам своята обич и искрена благодарност.
 

Това посещение се провежда в особено важен момент от живота на вашата нация, защото тази година вие отбелязвате стогодишнината от вашата декларация за независимост.
 

През този век вие трябваше да преминете през многобройни изпитания и страдания: арести, депортации, дори мъченичество. Отбелязването на стогодишнината от независимостта ви предоставя възможност да отделите време, за да съживите спомена за тези изживявания. Така ще успеете да запазите връзката с всичко, което ви е изградило като нация, това ще ви даде и ключът, чрез който да оцените днешните предизвикателства и да погледнете към бъдещето в дух на диалог и единство с всички, които живеят тук, без никой да се чувства изключен. Всяко поколение е изправено пред предизвикателството да преживее като свои битките и постиженията от миналото, и да почита паметта на всички, живели преди тях. Не знаем какво ще ни донесе утрешния ден, но знаем, че всяка епоха има задължението да почита „душата“, която я е създала и е превърнала във възможност всяка ситуация на страдание и несправедливост, съхранявайки живи и здрави корените и плодовете, на които можем да се радваме днес. Наистина, силна е „душата“ на този народ, който се държи здраво и който продължава да гради! Тази молитва намира израз и във вашия национален химн: „Нека синовете ти извличат сили и смелост от миналите преживявания“, за да може смело да посрещнете настоящето.
 

„Нека синовете ти извличат сили и смелост от миналите преживявания“

В хода на своята история, Литва подслонява, приема и помага хора и народи от различни етнически групи  и религии. За всички има място на тази земя - литовци, татари, поляци, руснаци, беларуси, украинци, арменци, германци ... католици, православни, протестанти, старокатолици, мюсюлмани, евреи - които заедно живеят в мир, преди възхода на тоталитарните идеологии, които посяват насилие и липса на доверие и така подриват възможностите за гостоприемство и хармонизиране на различията. Да извлечем сила от миналото означава да възстановим тези корени и да съхраним живо всичко, което е автентично и характерно за вас, всичко, което ви е позволило да израснете и се запазите като нация: толерантност, гостоприемство, уважение и солидарност.
 

Ако се обърнем към световната сцена днес, ще видим, че все повече са гласовете, които сеят разделение и конфронтация - често като се възползват от несигурността или от ситуациите на конфликт - и като настояват, че единственият възможен начин за запазване на сигурността и съхраняването на културата е отстраняването, запрещението или изгонването на другите. Вие, литовците, също имате своя принос, чрез вашата дума „приветствайки различията“. Чрез диалог, откритост и разбиране, вие може да се превърнете в мост между Източна и Западна Европа. Това е плодът на една зряла история, която вие като народ може да предложите на международната общност и по-конкретно на Европейската общност. Вие сте изстрадали „в плът“ опитите да бъде наложен един единствен модел, който отменя различията, прикрит зад твърдението, че привилегиите на малцина са по-важни от достойнството на другите или от общото благо. Както правилно посочва Бенедикт XVI: „Да желаем общото благо и да се стремим към него е изискване на справедливостта и милосърдието ... Колкото повече се стремим да допринесем за общото благо, което съответства на същинските нужди на нашите ближни, толкова по-действена е нашата любов към тях“ (Caritas in Veritate, 7). Всички днешни конфликти ще открият своите трайни решения, само ако тези решения се основават на признанието [на достойнството] на хората, особено на най-уязвимите, и на съзнанието, че всички ние сме призвани „постоянно да разширяваме своя хоризонт и да не губим от поглед по-голямото добро, което ще бъде от полза за всички“.  (Evangelii Gaudium, 235).
 

В този смисъл извличането на сили от миналото означава да обърнем внимание на младите, които не само са бъдещето, но и настоящето на тази нация, за да успеят да останат свързани с корените на своя народ. Народ, в който младите хора откриват път за израстване и заетост, ще успее да създаде у тях усещането, че и те участват в изграждането на социалната и общонстна тъкан. А това ще даде възможност на всички да погледнат с надежда към бъдещето. Литва, за която те мечтаят, ще бъде изградена чрез неуморните усилия за създаване на политики, които насърчават активното участие на младите хора в обществото. Без съмнение това ще бъде семе на надеждата, защото ще постави началото на динамичен процес, в който „душата“ на този народ ще продължи да твори гостоприемство: гостоприемство към непознатия, гостоприемство към младите, към възрастните, които са живата памет, към бедните, и накрая - гостоприемство към бъдещето.
 

Уверявам ви, госпожо президент, че може да продължавате да разчитате на усилията и сътрудничеството на Католическата църква, за да може тази земя да реализира своето призвание да бъде мост между общението и надеждата.

Обръщение на папа Франциск на срещата със свещеници, посветени мъже и жени и семинаристи.
Каунас, Катедралата на св. Петър и Павел, 23 септември 2018 г.

Скъпи братя и сестри, добър ден!
Преди всичко, бих искал да споделя какво чувствам. Гледайки към вас, виждам зад вас много мъченици. Анонимни мъченици, в смисъл, че дори не знаем къде са били погребани. Те са и сред вас: сред вас поздравих един, който знаеше какво означава да бъде в затвора. Така още от самото начало изникна една дума: не забравяйте, помнете. Вие сте деца на мъченици, в това е вашата сила. И нека светският дух не ви отклонява от това, което са преживяли вашите предци. Помнете вашите мъченици и следвайте техния пример: те не се страхуваха. Говорейки с епископите, вашите епископи, днес те казаха: „Какво да направим, за да започнем процес на беатификацията на мнозина, за които няма документи, но които знаем, че са мъченици?“ Утешително е да чуваме това: загрижеността за тези, които са били свидетели. Те са светци.
 

Епископът [Линас Водопяновас, който отговоря за посветения живот] се насочи без заобикалки към един от днешните проблеми - така говорят францисканците: „Днес, често по различни начини, вярата ни се оказва поставена на изпитание“, каза той. Той нямаше предвид преследвания от диктатори, не. „След като приемем своето призвание, често повече не изпитваме радост, нито в молитвата, нито в живота в общността“.
 

Духът на секуларизация, на скука от всичко, свързано с общността, е изкушението на следващото поколение. Нашите бащи и майки се бориха, страдаха, страдаха по затворите, а ние може би нямаме силата да продължим напред. Помислете за това!
 

Посланието до евреите ни увещава: „Припомняйте си предишните ваши дни, когато, след като се просветихте, издържахте голяма борба на страдания“ (10:32-39). Това е молбата, с която се обръщам и към вас от самото начало.
 

Посещението ми във вашата страна може да бъде обобщено от един израз: „Исус Христос, нашата надежда“. Днес чухме цитата от апостол Павел, който ни приканва да постоянстваме в надеждата. Павел ни казва това, след като ни възвестява Божието желание за всяко човешко същество, всъщност за всяко творение. „На ония, които любят Бога и са призвани по Негова воля, всичко съдействува към добро“ (Рим. 8:28). Той „поправя“ всичко: би бил буквалният превод.
 

Днес бих искал да споделя с вас някои аспекти от тази надежда: аспекти, които ние - като свещеници, семинаристи, посветени мъже и жени - се очаква да въплъщаваме в нашия живот.
 

Първо, преди да ни призове към надежда, Павел три пъти повтаря думата „стенание“: стенат тварите, стенат мъжете и жените, Духът стене в нас (Рим. 8: 22-23.26). Това стенание е резултат от поробването ни от развалата, от копнежа за изпълнение. Днес бихме сторили добре ако се запитаме дали вътрешно стенем и дали сърцата ни вече не копнеят за живия Бог. Както вашия епископ каза: „Вече не изпитваме радост от молитвата или от живота в общността“.

Трябва да изпитваме копнежа на елена към изворите, докато търсим Божията тайна, Неговата истина и красота. Скъпи приятели, ние не сме „Божиите бюрократи“! Може би нашето „проспериращо общество“ ни прави самодоволни, заобиколено от услуги и материални обекти, за да се превърнем в „натъпкани“ с всичко и изпълнени с нищо. Може би това ни кара да бъдем разсеяни и увлечени, но не и удовлетворени. Още по-лошо: понякога дори не чувстваме глад. (…)
 

Катедралата, в която сме събрани, е посветена на светите Петър и Павел. И двамата апостоли са имали съзнание за съкровището, което са получили; и от двамата, в различни моменти и по различни причини, е било поискано да отплуват „към дълбокото“ (Лук. 5:4). Всички ние се намираме в лодката, която е Църквата. Всички ние също искаме да викаме към Бога, да устояваме в мигове на изпитания и да се държим за Исус Христос като обект на нашата надежда. Централно място в мисията на тази лодка заема възвестяването на очакваната слава, че Бог присъства сред своя народ чрез възкръсналия Христос, славата, която един ден, за да изпълни копнежа на цялото творение, ще бъде открита пред децата на Бог. Това е предизвикателството, което ни поощрява: това е дългът да евангелизираме. Това е в основата на нашата надежда и радост.
 

Колко често срещаме свещеници, посветени мъже и жени, които са тъжни. Духовната тъга е болест. Те са тъжни, защото не знаят ... Тъжно, защото не откриват любов, защото не са се влюбили в Господа. Отхвърлят брачния живот, семейния живот, защото искат да следват Господ. А сега те изглеждат уморени ... И тогава тъгата ги завладява. Моля ви, когато усетите тази тъга, поспрете. Потърсете мъдър свещеник, мъдра сестра. Мъдри, не защото имат университетски дипломи, не, не по тази причина. Мъдри, защото са успели да напреднат в любовта. Отидете при тях и ги помолете за съвет. Когато бъдете сполетени от тази тъга, можем да предвидим, че ако тя не бъде излекувана от времето, тя ще ви превърне в тъжни стари моми и ергени, безплодни мъже и жени. Тази тъга трябва да ви плаши! Тя е посята от дявола.
 

Днес „дълбокото“, в което трябва да „отплуваме“ са „новите предизвикателства, пред които се изправя църковната мисия за благовестие“. Трябва да се запитаме още веднъж: Какво иска Господ от нас? Кои са краищата, които най-много се нуждаят от нашето присъствие, за да можем да им принесем светлината на Евангелието (Evangelii Gaudium, 20)?
 

В противен случай, ако не изпитваме радостта от нашето призвание, кой ще повярва, че Исус Христос е нашата надежда? Само примерът на нашия живот ще ни покаже причината за нашата надежда в Него.
Има и още нещо, свързано с тъгата: объркването на призванието с бизнес, с фирма. „Тук работя, нает съм, ентусиазиран съм от това  ... и съм щастлив, защото имам това“. Но утре се явява епископът, същият или някой друг, или друг началник, който казва: „Не, престанете да го правите така и подходете по този начин“. Това е миг на поражението. Защо? Защото в този миг съзнавате, че сте поели по един съмнителен път. Ще почувствате, че Господ, който ви е призвал за любов, е разочарован от вас, защото сте предпочели да станете търговец. Още в самото начало ви казах, че животът на човек, който следва Исус не е живот на бюрократ: това е живот на любов към Господ, и на апостолска ревност за неговия народ. Нека ви опиша една карикатура: какво прави един свещеник-бюрократ? Той има свой график, работно време, отваря офиса си навреме, върши си работата, затваря офиса … а хората остават отвън. Той не се доближава до хората.
 

Скъпи братя и сестри, ако не желаете да бъдете бюрократи, ето коя дума ви предлагам:  близост! Близост, близост. Близостта до Дарохранителницата, до сърцето на Господа. Близост до хората. „Но, отче, хората не идват…“ Излезте и ги намерете! „Днешните младежи не идват“. Тогава направете нещо различно, за да ги придружите, да им помогнете. Близост до хората. И близостта до Господа в Дарохранителницата. Господ очаква от вас да бъдат пастири на неговия народ, а не чиновници на държавата! По-късно ще кажа нещо и за сестрите, но по-късно.
 

Близостта означава милост. На тази земя, където Исус се открива като Милосърдния, един свещеник не може да не бъде милосърден. Особено в изповедалнята. Помислете как Исус би приветствал този човек (който идва да се изповяда). Животът вече го е повалил! Накарайте го да почувства прегръдката на Отца, Който прощава. Ако не можете да им дадете опрощение, например, дайте им утеха на брат, на баща. Насърчете ги да продължат. Убедете ги, че Бог прощава всичко. Но направете това с топлотата на бащата. Никога не гонете някои от изповедалнята! Не казвайте: „Виж, не може така ... Сега не мога, но Бог те обича, моли се, после пак ела, тогава ще говорим“. Близост. Това означава да бъдеш баща. Нима този грешник, когото отпращаш, не е важен за теб! Говоря за теб, защото не те познавам. Говоря за други ситуации. И за милостта. Изповедалнята не е стая на психиатър. Изповедалнята не е създадена, за да ровим в сърцето на хората.
 

Затова, скъпи свещеници, близостта за вас също означава да бъдете милостиви. А знаете ли откъде идва тази милост? Оттук, от Дарохранителницата.
 

И вие, скъпи сестри ... Често виждаме добри сестри - всички сестри са добри - които обаче се занимават непрекъснато с клюки  ... Попитай сестрата на предния ред от другата страна - дали в затвора е имала време за клюки, докато е шиела ръкавици. Попитайте я. Моля ви, бъдете майки! Бъдете майки, защото вие сте икона на Майката Църква и на Майка Мария. И нека всеки, който ви погледне, да вижда Майка Църква и Майка Мария. Не забравяйте това. Майката Църква не е стара мома. Майката Църква не клюкарства: тя обича, служи, помага на другите да израстват. Близостта е вашият начин да бъдете майки: като икони на Църквата и икони на Дева Мария.
 

Близост до Дарохранителницата и молитвата. Жаждата на душата, за която говорих. Служете като свещеници и посветени не като бюрократи, а като бащи и майки на милостта. И ако сторите това, когато станете възрастни, ще имате красива усмивка и светли очи. Защото ще имате душа, изпълнена с нежност, кротост, милост, любов, бащинство и майчинство.
И се молете за вашия беден епископ. Благодаря.
 

Източник: w2.vatican.va