На 21 юни 2018 г. папа Франциск посети Женева, където взе участие в честването на 70-та годишнина от създаването на Световния съвет на църквите. В Икуменическия център на организацията той произнесе следното слово:
 

Скъпи братя и сестри,

чухме думите, с които апостол Павел се обръща към Галатяните, които изживяват конфликт и разделение. Спорещите се карат и взаимно се обвиняват. А в този контекст апостолът, двукратно само през няколко стиха, ни призовава да „живеем духом“ (Гал 5:16, 25).
 

Да живеем и да ходим. Ние, хората, постоянно сме в движение. През целия си живот сме призвани да излизаме и тръгваме: още от майчината утроба, както и на всеки етап от живота ни, от момента, когато за пръв път напускаме своя дом, до деня, в който напускаме земното съществуване. Метафората на ходенето разкрива истинския смисъл на нашия живот, живот, който не е самодостатъчен, а винаги търси нещо по-велико. Сърцето ни подтиква да ходим, да преследваме определена цел.
 

Ходенето е дисциплина, то изисква усилия. Изисква търпение и упражнение, ден след ден. Трябва да се откажем от много пътеки, за да изберем тази, която ще ни изведе към целта. Не трябва да губим тази цел от очите си, ако не искаме да изгубим пътя. Да не забравяме целта. Но ходенето предполага и смирение, за да можем, когато е необходимо, да променим посоката. То предполага и загриженост за нашите спътници по този път, тъй като истински напредък можем да постигнем само с подкрепата на нашите спътници. С една дума ходенето изисква постоянно обръщане. Това е причината толкова много хора да не се впускат в него. Да предпочетат да останат в удобството на дома си, където по-лесно могат да управляват събитията, без да се изправят пред опасностите, съпътстващи пътуването. Ала това означава да останем в плен на моментна сигурност, да не можем да открием мира и радостта, за които копнеят нашите сърца. Радост и мир, които могат да бъдат постигнати само, когато излезем извън границите на собственото си удобство.
 

Бог ни призовава да сторим това от самото начало. Той казва на Авраам да излезе от своята земя и да се впусне в пътешествие, воден само от вярата си в Бог (Бит.12). Мойсей, Петър и Павел, както и всички приятели на Господ, също постоянно са на път. Но най-великият пример ни дава сам Исус. Самият Той е Пътят (Йоан 14: 6). Той се принизи от Своето божествено състояние (Фил. 2: 6-7) и дойде на земята, за да ходи сред нас. Нашият Господ и Учител се превръща в наш гост и спътник. А когато се завръща при Отца, Той ни дарява с Духа, за да имаме силата да ходим към Него. Както казва Павел: да живеем духом.
Духом. Ако ние, хората, сме постоянно на път, това означава, че затваряйки сърцата си за другите, ние отричаме собственото си призвание, в още по-голяма степен това се отнася за християните. Както подчертава Павел, християнският живот изисква едно неизбежно решение. Можем или да ходим духом по пътя, открит от нашето кръщение, или да „изпълняваме прищевките на плътта“ (Гал. 5:16). Какво означава този израз? Означава да мислим, че пътят към удовлетворението преминава през придобиването на собственост, през егоистичното трупане и удовлетворяване на всички наши желания. Вместо да се оставим спокойно да бъдем водени натам, където ни очаква Бог, ние следваме собствения си път. Лесно можем да видим какъв е резултатът от трагичната загуба на тази посока. Ламтежът за материални неща заслепява очите ни и ние преставаме да виждаме спътниците по нашия път, а безразличието надделява по улиците на нашия свят. Водени от инстинктите, ние се превръщаме в роби на своето необуздано консуматорство, докато Божият глас постепенно затихва. Други хора, особено тези, които не могат да ходят сами, като децата и възрастните, се превръщат в бреме, което може да бъде отхвърлено. И тогава се оказва, че творението няма друга цел, освен задоволяването на нашите прищевки.
 

Скъпи братя и сестри, думите на апостол Павел днес ни предизвикват повече от всякога. Да живееш духом означава да отхвърлиш светското. Означава да избереш начина на мислене, посветен на служението и израстването в опрощението. Означава да играем нашата роля, отредена ни в историята, но в добрината на Бог, да не се оставяме да бъдем обзети от вихъра на корупцията, а тихо да напредваме по пътя, водени от думата, която изпълнява закона: „възлюби ближния си като себе си. (ст. 14). Пътят на Духа е белязан от знаците, поставени от Павел: „любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра“ (ст. 22).
 

Призвани сме да ходим по този път заедно. Това изисква постоянно обръщане и обновяване на нашия начин на мислене, за да бъде той в съгласие със Светия Дух. В хода на историята между християните често възникват разделения, защото в живота на общностите е пуснал корен светският начин на мислене. При него грижата за себе си получава предимство пред грижата за Христос. След като се случи това, на врага на Бог и хората вече не му е трудно да посее между нас раздори, защото посоката, по която сме поели, е тази на плътта, а не на Духа. Дори някои от опитите в миналото за преодоляване на тези разделения са се провалили, защото са били вдъхновени от светския начин на мислене. И все пак икуменическото движение, към което Световният съвет на църквите има толкова голям принос, дойде като благодат от Светия дух (виж. Unitatis Redintegratio, 1). Икуменизмът ни кара да мислим в съгласие с Божията воля и той ще успее да напредне, следвайки Духа, единствено ако отказва да се ограничи в себе си.
 

Може да се възрази, че да се следва този път означава да се полагат напразни усилия, защото той не защитава интересите на отделните общности, често свързани с етническата идентичност или партийни предпочитания, независимо дали  „консервативни“ или „прогресивни“. Да избереш да принадлежат на Исус пред това да бъдеш Аполосов или Кифин (1 Кор. 1:12), да бъдеш Христов пред това да бъдеш „юдеин или елин“ (Гал 3:28), да бъдеш Господен, пред това да си от левицата или десницата, да предпочетеш, в името на Евангелието, своя брат или сестра пред самия себе си …  В очите на света това често представлява полагане на напразни усилия. Нека не се страхуваме да полагаме напразни усилия! Икуменизмът е „голямо предприятие, което работи на загуба“. Но загубата е евангелска, тя е отражение на думите на Исус: „Защото, който иска да спаси душата си, той ще я погуби; а който погуби душата си зарад Мене, той ще я спаси.“ (Лук. 9:24). Да спасим само това, което е наше, означава да ходим според плътта, а да загубиш всичко, следвайки стъпките на Исус, означава да живеем духом. Само тогава Господната нива ще донесе плод. Както ни учи самият Исус, тези, които трупат богатство за себе си, не принасят плод в нивата на Господ, а само тези, които служат на другите, подражават на мисленето на Бог, Който никога не престава да дава, дори до степен да отдаде сам Себе си. (виж Матей 21: 33-42). Такова е мисленето на Великден, единствено способно да принесе плод.
 

Вглеждайки се в нашето собствено пътуване, можем да се разпознаем в някои от преживяванията на ранните общности на Галатия. Колко трудно е да преодолееш лошите чувства и да потърсиш общението! Колко трудно е да загърбиш вековните несъгласия и взаимни обвинения! Дори още по-трудно е да устоиш на прикритото изкушение да се присъединиш към другите, да ходиш заедно с тях, но в името на удовлетворяването на даден партиен интерес. Не това е „мисленето“ на апостола, това е мисленето на Юда, който следва Исус, но в името на собствените си цели. Има само един начин несигурните ни стъпки да станат здрави: да ходим духом, да пречистим сърцата си от злото, смирено да изберем пътя на Евангелието и да отхвърлим кратките пътища, предлагани от света. 
 

След толкова дълги години икуменическо посвещение, на тази седемдесета годишнина от създаването на Световния съвет, нека помолим Духа да укрепи нашите стъпки. Твърде лесно се спираме пред трудностите, които срещаме, твърде често сме възпирани още в началото от нашата тревожност и липса на ентусиазъм. Различията между нас не могат да бъдат оправдание. Дори сега можем да ходим духом: можем да се молим, да благовестим и да служим заедно. Това е възможно  и е угодно на Бог! Да ходим, да се молим, и да работим заедно: това е великият път, който сме призвани да следваме днес.
 

Този път има ясна цел, тази на единството. Обратният път, този на разделението, води до конфликт и разпад. Имаме нужда да отворим нашите учебници по история. Господ ни зове да се отправим отново на пътя на общението, който ни извежда към  мира. Липсата на единство всъщност „открито противоречи на Христовата воля, скандализира света и вреди на пресвятата кауза на проповядването на Евангелието на всяко творение“  (Unitatis Redintegratio, 1). Господ ни зове към единство, нашият свят, раздиран от толкова много противоречия, от които страдат най-уязвимите, също моли за единство. 
 

Скъпи братя и сестри, пожелах да дойда тук като поклонник в търсене на единството и мира. Благодаря на Бога, защото тук срещам вас, братя и сестри, които вече сте предприели същото пътуване. За нас като християни, съвместното ходене не е нещо, чиято цел е укрепването на собствените ни позиции, то е акт на послушание на Господ и любов към нашия свят. Послушание на Бог и любов към нашия свят, истинската любов, която спасява. Нека помолим Отец да ни помага още по-решително да ходим по стъпките на Духа. Нека стъпките ни бъдат водени от Кръста, защото там, в Исус, се сриват преградите на разделението и се преодолява цялата враждебност  (Еф. 2:14). В него разбираме, че въпреки всичките ни грешки, нищо не може да ни отлъчи от Неговата любов. (Рим. 8: 35-39). Благодаря.
 

Източник: www.zenit.org