Текст на посланието на папа Франциск за Втория световен ден на бедните, който ще бъде отбелязан на 18 ноември 2018 г. под надслов: „Сиромахът викна и Господ чу“:
 
1. „Ето, сиромахът викна, - и Господ чу и го спаси от всичките му беди“ (Пс. 33:7). Словата на псалмопевеца стават и наши, когато чуем призива да видим страданието и от хвърлянето, на които са изложени много от нашите братя и сестри, които наричаме с общото име „бедни“. Псалмопевецът не е външен наблюдател на това страдание, тъкмо обратното. Той познава бедността, но я преобразява във възхвала и благодарност на Господ. Този псалм е възможност и за нас днес, потопени в различните форми на бедността, да разберем кои са истинските бедни, към които сме призвани да гледаме, да чуем техния вик и да различим техните нужди.

Казвани ни се, на първо място, че Господ чува бедните, които викат към Него, че е благ към тези, които търсят убежище при Него, чиито сърца са прекършени от тъга, самота и отхвърляне. Господ чува тези, чието достойнство е потъпкано, но които въпреки това имат силата да Го потърсят, за да получат светлина и утеха. Той се вслушва в онези, които са преследвани в името на фалшиво правосъдие, които изживяват подтисничество, следствие от недостойни политики, които са жертви на насилието. И въпреки това те знаят, че Бог е техен Спасител. Тази молитва е израз на чувството за изоставеност, но и на упование в Отец, Който чува и приветства. В контекста на тези думи можем да разберем по-добре и казаното от Исус в блаженствата: „Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно“. (Мат. 5:3).

Това изживяване е уникално, то трудно може да бъде изразено в пълнота, и все пак изпитваме желанието да го предадем на другите, на първо място на тези, които подобно на псалмопевеца, са бедни, отхвърлени и маргинализирани. В действителност никой не може да бъде изключен от любовта на Отец, особено в свят, който често превръща  богатството в основна цел и ни води към самота.

2. 33-и псалм използва три глагола, с които описва връзката на сиромаха с Бог. На първо място, той „вика“. Състоянието на бедност не може да бъде описано с една дума, то се превръща във вик, който пронизва небето и достига до Бог. Може ли този вик на бедните да изразява нещо друго, освен тяхното страдание, безнадеждност, липса на илюзии? Трябва да си зададем въпроса как е възможно този вик, който се издига до Бог, да не прониже нашите уши и ни оставя безразлични и пасивни? В ден като Световния ден на бедните сме призвани да изследваме сериозно нашата съвест, за да разберем дали сме способни да ги чуем.

За да различим техния глас, се нуждаем от тишина, в която чуваме. Няма да можем да ги чуем, ако говорим твърде много на себе си. Опасявам се, че много инициативи, сами по себе си достойни и необходими, всъщност имат за цел да задоволят повече тези, които ги предприемат, вместо истински да обърнат внимание на вика на бедните. В тези случаи, когато бедните извикат, реакцията ни е непоследователна, а ние сме обзети  от нежелание да съчувстваме на условията, в които те живеят. До такава степен сме паднали в капана на културата, която ни кара да се вглеждаме в огледалото и да се глезим, че си мислим, че един алтруистичен жест е достатъчен, без да е нужно да правим нещо допълнително.

3. Вторият глагол е „да отговори“. Господ, казва ни псалмопевеца, не само чува вик на бедните, но и му отговаря. Неговият отговор, както свидетелства цялата история на спасението, е изпълнено с любов споделяне на състоянието на бедните. Това се случва, когато Авраам изказва пред Бог желанието си да има потомство, въпреки че той и съпругата му Сара са възрастни и нямат деца (виж. Бит. 15:1-6). Това се случва, когато Мойсей, пред неизгарящата къпина, получава откровението за Божието име и за мисията да освободи народа от Египет (виж. Изх. 3: 1-15). Този отговор се потвърждава през цялото лутане на Израил в пустинята, когато е нападнат от глад и жажда (срв. Изх. 16:1-6, 17:1-7) и когато изпада в най-тежко объркване, в недоверие в завета и идолопоклонство (Изх. 32:1-14).
Божият отговор към бедните винаги е спасителна намеса, за да бъдат излекувани раните на тялото и душата, да бъде възстановена справедливостта и да бъде поставено началото на нов живот с достойнство. Божият отговор също е призив, за да могат тези, които вярват в Него, да сторят същото, в рамките на способностите на своята природа. Световният ден на бедните си поставя за цел да бъде смирен отговор, който цялата Църква, разпростряна по целия свят, дава на бедните от всеки вид и по цялата земя, за да не помислят те, че викът им остава нечут. Може да е капка в морето на бедността, но е знак за споделяне с тези, които са в нужда, за да могат те да изживяват активното присъствие на своите братя и сестри. Бедните не се нуждаят от дарена сила, а от личното съпричастие на тези, които чуват техния вик. Загрижеността на вярващите към тях не може да бъде ограничено до един вид подкрепа - колкото и полезна и провиденциална да е тя в своето начало - тази загриженост изисква „изпълнено с любов внимание“ (Апостолическо напътствие Evangelii gaudium, 199), което цени човека като такъв и обръща внимание на най-важните му интереси.

4. Третият глагол е „да освободи“. Бедните от Библията живеят с увереността, че Бог се намесва, за да възвърне тяхното достойнство. Бедността не идва сама, тя е следствие от егоизъм, гордост, алчност и несправедливост. Тези злини са стари колкото човека, те обаче са и грехове, в които са впримчени невинни, а това има драматични последици и за цялата социална тъкан. Освободителното действие на Бог е спасителен акт за тези, които дават израз на своята тъга и разкаяние пред Него. Затворът на бедността е разкъсан от силата на Божията намеса. Много от псалмите разказват и честват тази спасителна история, отразена в личния живот на бедните: „защото Той не презря и не пренебрегна скърбите на страдащия, не скри от него лицето Си, а го чу, когато тоя викна към Него.“ (Пс. 21:25). Способността да съзерцаваме Божието лице е знак за Неговото приятелство, Неговата близост и Неговото спасение. „Ти погледна на злочестието ми, узна скръбта на душата ми… постави нозете ми на просторно място“. (Пс. 30: 8-9). Предлагането на бедните на „широко пространство“ означава те да бъдат избавени от „примка на ловец“ (Пс. 90:3) и да бъдат извадени от капана, скрит на техния път, за да могат те да напреднат бързо и да гледат спокойно на живота. Божието спасение получава формата на ръка, протегната към бедните, която приветства, предлага защита и им помага да почувстват приятелството, от което се нуждаят. От тази конкретна и осезаема близост тръгва истинският път на освобождението. „Всеки християнин и всяка общност са призвани да бъдат инструмент на Бог за освобождаването и насърчаването на бедните, по начин, позволяващ им да станат пълноценна част от обществото. Това изисква от нас трезвост и внимание към проблемите на бедните и готовност да им се притечем помощ.“(Evangelii gaudium, 187). Вълнуващо е да знаем, че много от бедните могат да се идентифицират с Вартимей от Евангелието на Св. Марк. Вартимей, слепец, който „седеше на пътя и просеше“ (ст. 46) и като чу, че Исус минава покрай него, „взе да вика и да говори: Сине Давидов, Иисусе, помилуй ме!“ (ст. 47). „Мнозина го мъмреха, за да млъкне; но той още повече викаше: Сине Давидов, помилуй ме!“ (ст. 48). Божият Син го чу и му каза: „какво искаш да ти сторя? Слепият Му рече: да прогледам. Учителю! (ст. 51). Този евангелски разказ прави видимо онова, което е обещано в Псалма. Вартимей е беден човек, лишен от фундаментални възможности, каквото е зрението и от възможността да работи, за да изкарва прехраната си. Колко много пътища днес извеждат до различни форми на несигурност! Липсата на основни средства за препитание, отхвърлянето, резултат от ограничената работоспособност поради влошено здраве, различните форми на социално робство, въпреки напредъка, постигнат от човечеството ... Колко много от бедните днес са като Вартимей, които стоят край пътя и търсят средства за своето оцеляване! Колко много от тях си задават въпроса защо са паднали толкова много и как могат да избягат! Те очакват някои да дойде при тях и да им каже: „дерзай, стани, вика те.“ (ст. 49).

За съжаление, често се случва обратното и бедните чуват гневни гласове, които им казват да млъкнат и да се примирят. Тези гласове са несъзнателни, причина за тях често е страхът от бедните, приемани не само за бедни, но и за носители на несигурност и нестабилност, без нужните във всекидневието навици, поради което трябва да бъдат отхвърлени и държани надалеч. Има стремеж те да бъдат държани на дистанция от нас, без да има съзнанието, че отдалечавайки ги от нас, ние се отдалечаваме от Господ Исус, който не отхвърля сиромасите, а ги вика при Себе си и ги утешава. Думите на пророка, посветени на начина на живот, подходящ за вярващите, се отнасят тъкмо за този случай: „Разкъсай оковите на неправдата, развържи връзките на ярема, и угнетените пусни на свобода и всеки ярем разкъсай; раздели хляба си с гладните, и скитниците сиромаси заведи у дома си; видиш ли гол, - облечи го“ (Ис. 58:6-7). Дела като тези „покриват много грехове“ (1 Пет. 4:8), насърчават правосъдието и обещават, че когато викнем към Бог, Той ще отвърне: ето Ме! (Ис. 58:9).

6. Сиромасите са първите, на които е съдено да различат присъствието на Бог и да свидетелстват за Неговата близост в техния живот. Бог остава верен на своето обещание и дори в тъмнината на нощта не престава да дарява топлината на Своята любов и утеха. Но за да бъде преодоляна тежкото състояние на бедност, необходимо е бедните да почувстват присъствието на своите братя и сестри, загрижени за тях, които, отваряйки вратите на своите сърца и живот, им помогнат да се почувстват като приятели и като част от семейството. Само по този начин можем да открием  „спасителната сила, която действа в техния живот“ и „да ги поставим в центъра на поклонническия път на Църквата“ (Evangelii gaudium, 198).
На този Световен ден сме приканени да изпълним с конкретен смисъл думите от псалма: „Да ядат бедните и да се насищат“ (Пс. 21:27). Знаем, че в Храма на Йерусалим, след ритуала по принасяне на жертвата, се слага трапеза. Тъкмо това събитие обогати първия Световен ден на бедните в много диоцези през миналата година. Много хора тогава откриха топлината на дома, радостта от тържеството и солидарността на тези, които искаха да споделят масата по един обикновен и братски начин. Бих искал тази година и в бъдеще Световният ден на бедните да бъде честван в дух на радост за преоткриване на нашата способност за съвместно събиране. Общата молитва и споделянето на неделната храна е опит, което ни връща към най-ранната християнска общност, описвана от св. Евангелист Лука с неговата оригиналност и простота: „И постоянствуваха в учението на апостолите, в общуването, в хлеболомението и в молитвите. [...] А всички вярващи бяха заедно, и всичко им беше общо; продаваха имоти и стока и разделяха ги между всички, всекиму според нуждата.“ (Деян. 2:42,44-45).

7. Всеки ден многобройни християнски общности предприемат разнообразни инициативи, за да изразят своята близост и да облекчат различните форми на бедност, с които се сблъскваме. Често сътрудничеството с други инициативи, които са мотивирани не от вяра, а от човешка солидарност, ни помага да дадем подкрепата, която сами не бихме могли да окажем. Признанието, че в необятният свят на бедността способността ни за действие е ограничена, слаба и недостатъчна, ни карат да се обърнем за помощ към другите, за да може взаимното сътрудничество да постигне своята цел. Ние сме вдъхновени от вярата и императива на милосърдието, но знаем също и как да различим другите форми на сътрудничество и солидарност, които си поставят същите цели, без това да е причина да загърбим нашата задача, която е да водим всеки към Бог и към светостта. Диалогът между различните пътища и смирение в предоставянето на нашата подкрепа, без да се търси светлината на прожекторите, е правилен и изцяло евангелски отговор, който всички ние можем да дадем.

Последното, от което се нуждаем в служението на бедните е битката за първенство. Вместо това трябва смирено да признаем, че Духът ни увлича в дейности, които са знак за Божия отговор и близост. Когато успеем да се доближим до сиромаха, ние знаем, че първенството принадлежи на Него, Който е отворил очите и сърцата ни към обръщането. Сиромахът не се нуждае от герои, а от любов, която знае как да се скрие и да забрави за стореното добро. Истинските герои са Господ и сиромасите. Човек, който желае да служи, е инструмент в Божиите ръце, чиято цел е да изяви Неговото присъствие и спасение. Тъкмо това ни припомня св. Павел в Посланието си до коринтяни, които  сравняват духовните дарби в търсене на най-важната: „И не може окото да каже на ръката: не ми трябваш, нито пък главата на нозете: не ми трябвате.“ (1 Кор. 12:21). Апостолът прави важното наблюдение, че тъкмо тези части от тялото, които изглеждат по-слаби, са по-важни (стих 22); също и: „а ония членове на тялото, които мислим, че не са толкова на чест, отдаваме повече чест; и неблагообразните наши членове имат по-голямо благообразие, а благообразните нямат нужда от това. Но Бог разпределил тялото, като на несъвършената му част отдал по-голяма чест“ (ст. 23-24). Така, докато предава на общността фундаментално учение за духовните дарби, апостол Павел ги учи и на правилното отношение към най-слабите и най-нуждаещите се членове в светлината на Евангелието. Христовите ученици не поощряват нито презрение, нито пиетизъм към бедните, те призовават сиромасите да бъдат почитани, да им се отдава предимство, водени от убеждението, че тъкмо бедните са белег за същинското присъствие на Исус сред нас. „Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили“.  (Мат. 25:40).
8. Тук можем да забележим колко различен е нашият начин на живот от живота на света, който възхвалява, следва и подражава на силните и богатите, а в същото време пренебрегва бедните и ги приема за отпадък и причина за срам. Думите на апостол Павел са призив да изпълним с евангелска пълнота солидарността с по-слабите и по-малко надарените членове на Христовото тяло: „И кога страда един член, страдат с него всички членове; кога се слави един член, радват се с него всички членове“ (1 Кор. 12:26). Подобно увещание той ни отправя и в Посланието към римляните. „Радвайте се с ония, които се радват, и плачете с ония, които плачат. Бъдете единомислени помежду си; не мислете за себе си високо, а носете се смирено“ (12:15-16). Това е призванието на Христовия ученик; идеалът, към който постоянно трябва да се стремим е постоянното да имаме „същите мисли, каквито е имал Иисус Христос“ (Фил. 2:5).

9. Думите на надеждата са естественият епилог, към който води вярата. Бедните често подриват нашето безразличие, което е следствие от тази представа за живота, която е дълбоко свързана с настоящето. Викът на сиромасите е вик на надеждата, която е израз на увереността за предстоящото освобождение. Тази надежда се основава на Божията любов, която не изоставя тези, които Му се доверяват. (Рим. 8:31-39). Както пише света Тереза Авилска в Път към съвършенството: „Бедността носи много добродетели. Тази област е необятна. Убедена съм, че който презре и отхвърли всички земни неща, постига владение над тях“ (2:5). В степента, в която успяваме да различим същинското благо, успяваме да станем богати пред Бог и мъдри пред себе си и другите. Наистина е така: в степента, в която успяваме да дадем на богатството дължимият смисъл, успяваме да израснем в своята човечност да бъдем способни на споделяне.

10. Призовавам моите събратя епископи, свещеници и по-конкретно дяконите, ръкоположени в служение на бедните (Деян. 6:1-7), както и монасите и миряните, мъже и жени, които в енории, асоциации и църковни движения дават израз на отговора на Църквата на вика на сиромасите, да изживеят този Световен ден като специален миг на новата евангелизация. Бедните ни евангелизират, помагат ни всеки ден да откриваме красотата на Евангелието. Нека не пропускаме тази възможност за благодатта. Нека всички ние почувстваме днес, че сме в дълг към сиромасите, защото протегнатите един към друг ръце ще постигнат спасителна среща, която ще укрепи нашата вяра, ще направи милосърдието ни по-действено и ще позволи на надеждата ни да продължи да ни поддържа в пътуването към Господа, Които се завръща.
Дадено във Ватикана, 13 юни 2018 г.

Литургично възпоменание на св. Антоний от Падуа
Франциск