ОТНОВО НА ПЪТ
От днес започва националното поклонничество до светилището на Св. Богородица във Фатима по повод 100 годишния юбилей от явленията на Дева Мария. Групи от трите католически епархии потеглят днес и в следващата седмица ще поднесат молитвите събирани в енориите из цялата страна през изминалата юбилейна година.
Предлагаме по този повод четиво размисъл на отец Петко Вълов за поклонничеството:
Отново тръгваме на поклонничество. То е „по само себе образ на пътя, който всеки човек изминава в своето съществувание” (Папа Франциск, “Misericordiare Vulus”т.14). Пътят на вярата към Бога е възможен, защото Той пръв към нас се е отправил, отворил е пргръдката Си и ни е дарил Своята безкрайна милост „Милост, която ще бъде винаги по-голяма от всеки грях и никой не ще може да наложи граници на Божията любов, която прощава” (вж. папа Франциск “Misericordiare Vulus” 2-3). Веднъж обикнати, за нас остава да отвърнем на любовта с любов, да изминем нашия път, да „възлюбим Господа Бога” и ближния си като последствие от това (защото не можеш да обичаш Бога, Когото не виждаш, а да мразиш брата си когото виждаш). Истинският въпрос е, до колко и дали искаме да се променим.
Мнозина предприемат поклонничества до свети места, търсейки извънредното, подобно на личбите които очакваха съвременниците на Христа. Някои дори виждат чудното, и връщайки се променят живота си за някой месец, но след това постепенно възвръщат лошите си привички, грехове, дори език на омразата. Предприетата промяна и изповеди престават. Една вяра базирана на извънредното, на чудодейното и екзалтираното все още не е узряла, все още не е пуснала корени на дълбокото (вж.Мт.13,10-23). Викащите възторжено „осанна” ще бъдат тези, които броени дни след това ще викат „разпни Го”. В тази посока може да бъде видяна и забраната „и недей казва на никому” отправена от Исус към изцерените чудодейно от Него. По-здрава е вярата на тези като стотника и добрия разбойник под Кръстта, които ще повярват в Христа не когато изцелява, а когато умира на кръста изоставен, охулен, презрян. По-истинска е вярата породена в мълчанието, в отсъствието на Бога, в моментите на страдание и духовна сухота, всред изпитанието. Вярата във Възкръсналия се появява след тишината на празния гроб, след като са се разбягали пред фалита на Разпънатия, тези, с привидната вяра.
Жените мироносици останаха верни до край, защото Го обичаха, не защото правеше чудеса. Ако се върнем към притчата за сеяча (Мт.13,10-23) любовта е необходимата почва, за да даде плод семето, защото попадналото на камък (егоизма) то няма корен и в часа на изпитание вярата на такъв човек отпада. Без любов, без милосърдие не може да има вяра. Една вяра без състрадание, без споделяне, без служение в конкретното, остава абстрактна, остава гола. Христос виждайки вярата на приятелите на разслабения, спуснали го през покрива на къщата, ще извърши чудото, виждайки тяхната любов-съпричастност към страдащият им приятел. В рая се отива с ближните, само в ада се отива сам. Конкретният нуждаещ прави от мен свой ближен, той ме избира за свой ближен. Всеки един от нас, точно аз и сега съм Божия отговор на молбата на моя брат. Аз съм чудото Божие за конкретния мой брат, не е необходимо да се оглеждам наокло,за да прехвърля отговорността на някой друг. Моето милосърдие и моята любов са които могат да преобразуват страданието в благословия, защото чрез мен Той е с тях. Не е нужно да се случи нещо извънмерно, за да почуства нуждаущия се утехата.
Вярата обагрена с цветовете на любовта е която дава смисъла на живота. Както казва богослова Йохан Баптист Мец „Първия поглед на Исус не е към греха на другите, а към страданието на другите. А греха беше за Него отказ от състрадание към другите затваряне на сърцето в себе си.” (сп. Хрисиянство и Култура бр.5 от 2017 г.стр.81). Търсенето на Бога минава през близостта с ближния. (*)
Предприемайки поклонничеството, ние не търсим святото място където да се извисим „над”, където да се отърсим „от”. Светилища като Фатима и Лурд са места, където срещаме състрадание към малкия този брат, където усещаме човечност и съпричастност, където виждаме малките жестове, които се превръщат в малките чудеса за конкретния, невидими за останалите, далеч от сензационното. Търсенето на светостта не е самоочистване, самоиздигане, абстрахирайки се от другия. Рая е близостта с Милосърдния Бог, не е Нирвана, не е перфектност на която сам да се наслаждавам. Една поучителна история разказва за праведник, който се явил пред Бога и казал: „ето аз запазих ръцете си чисти („от“). А Господ му отговорил: „ да, чисти, но празни”. Не си дарил любов, не си дарил състрадание. За да „запазиш” не е нужно да се изолираш, да затвориш в сейф, но да обградиш, да обгърнеш с любов. Търсенето на светостта минава през подражанието на Светия. „Бъдете свети,защото Аз, вашия Господ Бог съм Свят” ще каже Бог на Моисей, тоест, на всчки хора. Да бъдем млосърдни както е нашия Отец, тук става дума за постоянно състояние, не за единичен и спорадичен жест.
Тук става дума за способност на прошка, на милост в сърцито си. И това не са пожелания, но повеля на живот и смърт. Или казано с думите на А. Чехов „Умееш ли да обичаш, умееш всичко“. Така се изправяме пред основната дилема, на кого да подражаваме, на Господа или на света (на Бога или на Мамона). Изкушението да си като другите е голямо и не от вчера. Макари богоизбран Израил се чустваше малък всред мощните си съседи (Египет, Асирия, Вавилония), народ от миризливи овчари, номади, без култура, без „град” без изкуство. Израил не обича своята различност, но търси да бъде равен на съседните си народи. Приема техните обичаи, икономиа, култура, божества. В Иерусалим се откриват храмове на други богове, свещенна проституция, култ към плодовитостта и богатството, социалната несправедливост расте, господството на свещеническите фамилии, робството са ежедневие. От тук и протеста на пророците изразители на Божия глас не е любима мелодия за ушите на „трезвомислещите”. Пророка е гонен и избиван, защото пречи, защото дразни.
Християнинът днес също трябва да „дразни”, да скандализира света, иначе не би било евангелски, не би бил верен ученик Христов, не би било според сърцето и живота Христов. Защото не само в античността се чува оправданието „така е устроен света” „така правят всички”. Това е закона на обществото в което живеем... Ако не правя компромиси ще бъда взет за смях, ще бъда неудачник, ще бъда изключен. Не мога да възпитавам различно децата си, не мога да ги лиша от нещата, които техните връстници имат, иначе няма да имат приятели, няма да си играят с тях, без смартфони и маркови дрехи, те ще бъдат аутсайдери, няма да успяват в живота. Тук ще вмъкна и действителна случка от катехизиса за деца в София през 90-те години, когато една баба дойде да отпише внучето си от вероучение, защото ние го учиме на добро, едва ли не го увреждаме и то няма да успее в живота, няма да бъде пробивно и конкурентно способно. И продължавам мисълта си с това че родителя днес си казва „Искам да имам време за семийството си което е важно, но ако не работа допълнително няма да ми стигнат парите за заемите, за колата, за почивката, за стандарта. Политиците са корумпирани, но няма да пропусна да поискам от моя познат препоръка да уреди на добра работа децата ми... аз нищо не правя за себе си, всичко е за семейството”. Вярваме в Бог, на сякаш не Му се доверяваме. При всякя трудност в по-радикалното Му следване ние попоглеждаме към света подобно на евреите водени от Мойсей в пустинята, които с носталгия си спамняха за месото в казаните което вечер ги чакаше в Египит. Думата, с която Моисей призовава евреите да напуснат робството на Египет е „ashrei” и означава - тръгнете на път. Тази дума на гръцки е преведена с „makarios” тоест, „блажен”, защото започваше пътя на освобождение, пътя към обетованата земя на блаженство. Христовата проповед на блаженствата, известна като „нагорната“ проповед, защото произнесена на планината е видяна от евангелиста Матей в контекста на получаването на десетте Божий заповеди от Моисей на планината Синай. Не случайно и блаженствата са десет. Призива „блаженни вие” е заповед, начин на действие, чието последствие е блаженството, близостта с Бога в Неговото царство. Първото всред които е „Блаженни бедните духом, защото тяхно е Царството небесно” (Мт.1-12). „Бедни духом” е характеристика на Божия народ дадена от пророк Софония, който го описва като народ смирен и семпъл, уповаващ се на името Господне (вж. Софония 3,12 и 2,3). Бедният духом е, който има Бога за единствено свое богатство в живота. Не можеш да имаш Бог в пълнота, ако твоето богатство са нещата, парите „притежанието, властта, кариерата. Да се замислим дали блаженствата са част от това, на което учим децата си, дали те са всред важните неща и цели. Лошо е, когато в живота на превес взимат светските ценности, а духовните остават за в някой момент или празник, подобни на актьора (на гр. hypokrites, употребено от Христа за фарисейте) сменящ театралните маски според ролите. Лошо е, когато в живота ни надвиват дребните неща, или казано с една италианска поговорка „ако те ухапе вълк- търпение, жалко ако те ухапе овца“.
Поклонничеството може да бъде еден добър момент да поговорим на децата си за Бога, за значимото и душеспасителното, а тук ще цитирам една еврейска поговорка, която гласи: Ако не говорите с децата си за Бога, после ще ви се наложи да говорите с Бог за децата си”. Семето трябва да бъде култивирано, обгрижвано за да даде плод, за да не деградира.
Да използваме поклонничеството и за себе си, да се потрудим, да превъзмогнем „пълнотата си” всезнанието, отричаща елемента на изненадата, на тръгването от нещо по своему дори незначително, да не се опаковаме с нагласата, че нищо ново няма да видим. За едни поклонничеството може да бъде бягство от самотата, за други пък бягство от оставането сам със себе си, за трети поредното търсене на невъзможното (поклонничеството като утопия, от гръцкото „не място“ ou topos). Нека не пропиляваме възможността, която ни се предлага, да търсим Божието, да търсим оподобяването със Светия, със същността, с Милостта, която Той ни открива и прави възможна за достигане. Да не забравяме, че думите Христови „Аз съм пътят,истината и животът” (Εγο ειμι η οδος και η αλητεια και η ζων, Йоан 14,6) са написани с пълен определителен член. Исус не е път между другите пътища, нито истина между другите истини, нито цел между другите цли, а сам Той е Живота, Истината и Пътя за постигането им. Да търсиме Христа означава да търсиме спасението. Църквата ни поднася възможността за поклонничеството, за изповедта, за промяната, за близостта с Бога. Тя е, както казва проф. Калин Янакиев (сп. Християнство и култура, бр.2/2012г.стр.21) една спасяващата институция. Тя е за грешниците, но за онези грешници, които са жадни за спасение. Най-големия порок в Църквата и да си самодоволен”.
Да подражаваме на любовта Христова с живота си. И ще завърша с думите на Св. Йоан Павел Втори, който на събралите се ректори на светилища през юбилейната 2000-на година казва „Всяка една набожност, която не прерастне в подражание е само едно суеверие”.
---
(*)
В контекста на поклонничеството тук може да се разкаже една кратка поучителна история (apophtegmata) от живота на монасите пустиножители: В манастира Лади-Натрон един ден странник минал и казал на монасите: „Утре по обяд Христос иска да се срещне с вас на планината“.На сутринта монасите тръгнали бодро към върха на планината.Докато вървели по пътеката минали покрай един престарял просяк,който ги запитал „На къде сте се забързали така?“ Те му отговорили „Отиваме на среща с Исус на планината“.Просяка ги помолил да го вземат със себе си, но бил стар и болен и не можел да върви.Монасите не искали да закъснеят за срещата с Исус и за това един по един му отказали. Последен от там минал монаха Бихай и стареца помолил и него.Обзет от състрадание Бихай го качил на раменете си и се върнал в манастира за да се погрижи за него. Доста се поизмъчил,защото пътя обратно бил дълъг и просяка все повече му натежавал на раменете. Когато стигнали манастира, Бехай взел съд с вода и коленичел за да измие нозете на стареца. Когато подигнал погледа си с трепет видял че просяка бил самият Христос. Монасите се върнали разочаровани без да са видяли никого по обяд в планината. Само Бихай видял Господа.
отец Петко Вълов
Предлагаме по този повод четиво размисъл на отец Петко Вълов за поклонничеството:
Отново тръгваме на поклонничество. То е „по само себе образ на пътя, който всеки човек изминава в своето съществувание” (Папа Франциск, “Misericordiare Vulus”т.14). Пътят на вярата към Бога е възможен, защото Той пръв към нас се е отправил, отворил е пргръдката Си и ни е дарил Своята безкрайна милост „Милост, която ще бъде винаги по-голяма от всеки грях и никой не ще може да наложи граници на Божията любов, която прощава” (вж. папа Франциск “Misericordiare Vulus” 2-3). Веднъж обикнати, за нас остава да отвърнем на любовта с любов, да изминем нашия път, да „възлюбим Господа Бога” и ближния си като последствие от това (защото не можеш да обичаш Бога, Когото не виждаш, а да мразиш брата си когото виждаш). Истинският въпрос е, до колко и дали искаме да се променим.
Мнозина предприемат поклонничества до свети места, търсейки извънредното, подобно на личбите които очакваха съвременниците на Христа. Някои дори виждат чудното, и връщайки се променят живота си за някой месец, но след това постепенно възвръщат лошите си привички, грехове, дори език на омразата. Предприетата промяна и изповеди престават. Една вяра базирана на извънредното, на чудодейното и екзалтираното все още не е узряла, все още не е пуснала корени на дълбокото (вж.Мт.13,10-23). Викащите възторжено „осанна” ще бъдат тези, които броени дни след това ще викат „разпни Го”. В тази посока може да бъде видяна и забраната „и недей казва на никому” отправена от Исус към изцерените чудодейно от Него. По-здрава е вярата на тези като стотника и добрия разбойник под Кръстта, които ще повярват в Христа не когато изцелява, а когато умира на кръста изоставен, охулен, презрян. По-истинска е вярата породена в мълчанието, в отсъствието на Бога, в моментите на страдание и духовна сухота, всред изпитанието. Вярата във Възкръсналия се появява след тишината на празния гроб, след като са се разбягали пред фалита на Разпънатия, тези, с привидната вяра.
Жените мироносици останаха верни до край, защото Го обичаха, не защото правеше чудеса. Ако се върнем към притчата за сеяча (Мт.13,10-23) любовта е необходимата почва, за да даде плод семето, защото попадналото на камък (егоизма) то няма корен и в часа на изпитание вярата на такъв човек отпада. Без любов, без милосърдие не може да има вяра. Една вяра без състрадание, без споделяне, без служение в конкретното, остава абстрактна, остава гола. Христос виждайки вярата на приятелите на разслабения, спуснали го през покрива на къщата, ще извърши чудото, виждайки тяхната любов-съпричастност към страдащият им приятел. В рая се отива с ближните, само в ада се отива сам. Конкретният нуждаещ прави от мен свой ближен, той ме избира за свой ближен. Всеки един от нас, точно аз и сега съм Божия отговор на молбата на моя брат. Аз съм чудото Божие за конкретния мой брат, не е необходимо да се оглеждам наокло,за да прехвърля отговорността на някой друг. Моето милосърдие и моята любов са които могат да преобразуват страданието в благословия, защото чрез мен Той е с тях. Не е нужно да се случи нещо извънмерно, за да почуства нуждаущия се утехата.
Вярата обагрена с цветовете на любовта е която дава смисъла на живота. Както казва богослова Йохан Баптист Мец „Първия поглед на Исус не е към греха на другите, а към страданието на другите. А греха беше за Него отказ от състрадание към другите затваряне на сърцето в себе си.” (сп. Хрисиянство и Култура бр.5 от 2017 г.стр.81). Търсенето на Бога минава през близостта с ближния. (*)
Предприемайки поклонничеството, ние не търсим святото място където да се извисим „над”, където да се отърсим „от”. Светилища като Фатима и Лурд са места, където срещаме състрадание към малкия този брат, където усещаме човечност и съпричастност, където виждаме малките жестове, които се превръщат в малките чудеса за конкретния, невидими за останалите, далеч от сензационното. Търсенето на светостта не е самоочистване, самоиздигане, абстрахирайки се от другия. Рая е близостта с Милосърдния Бог, не е Нирвана, не е перфектност на която сам да се наслаждавам. Една поучителна история разказва за праведник, който се явил пред Бога и казал: „ето аз запазих ръцете си чисти („от“). А Господ му отговорил: „ да, чисти, но празни”. Не си дарил любов, не си дарил състрадание. За да „запазиш” не е нужно да се изолираш, да затвориш в сейф, но да обградиш, да обгърнеш с любов. Търсенето на светостта минава през подражанието на Светия. „Бъдете свети,защото Аз, вашия Господ Бог съм Свят” ще каже Бог на Моисей, тоест, на всчки хора. Да бъдем млосърдни както е нашия Отец, тук става дума за постоянно състояние, не за единичен и спорадичен жест.
Тук става дума за способност на прошка, на милост в сърцито си. И това не са пожелания, но повеля на живот и смърт. Или казано с думите на А. Чехов „Умееш ли да обичаш, умееш всичко“. Така се изправяме пред основната дилема, на кого да подражаваме, на Господа или на света (на Бога или на Мамона). Изкушението да си като другите е голямо и не от вчера. Макари богоизбран Израил се чустваше малък всред мощните си съседи (Египет, Асирия, Вавилония), народ от миризливи овчари, номади, без култура, без „град” без изкуство. Израил не обича своята различност, но търси да бъде равен на съседните си народи. Приема техните обичаи, икономиа, култура, божества. В Иерусалим се откриват храмове на други богове, свещенна проституция, култ към плодовитостта и богатството, социалната несправедливост расте, господството на свещеническите фамилии, робството са ежедневие. От тук и протеста на пророците изразители на Божия глас не е любима мелодия за ушите на „трезвомислещите”. Пророка е гонен и избиван, защото пречи, защото дразни.
Християнинът днес също трябва да „дразни”, да скандализира света, иначе не би било евангелски, не би бил верен ученик Христов, не би било според сърцето и живота Христов. Защото не само в античността се чува оправданието „така е устроен света” „така правят всички”. Това е закона на обществото в което живеем... Ако не правя компромиси ще бъда взет за смях, ще бъда неудачник, ще бъда изключен. Не мога да възпитавам различно децата си, не мога да ги лиша от нещата, които техните връстници имат, иначе няма да имат приятели, няма да си играят с тях, без смартфони и маркови дрехи, те ще бъдат аутсайдери, няма да успяват в живота. Тук ще вмъкна и действителна случка от катехизиса за деца в София през 90-те години, когато една баба дойде да отпише внучето си от вероучение, защото ние го учиме на добро, едва ли не го увреждаме и то няма да успее в живота, няма да бъде пробивно и конкурентно способно. И продължавам мисълта си с това че родителя днес си казва „Искам да имам време за семийството си което е важно, но ако не работа допълнително няма да ми стигнат парите за заемите, за колата, за почивката, за стандарта. Политиците са корумпирани, но няма да пропусна да поискам от моя познат препоръка да уреди на добра работа децата ми... аз нищо не правя за себе си, всичко е за семейството”. Вярваме в Бог, на сякаш не Му се доверяваме. При всякя трудност в по-радикалното Му следване ние попоглеждаме към света подобно на евреите водени от Мойсей в пустинята, които с носталгия си спамняха за месото в казаните което вечер ги чакаше в Египит. Думата, с която Моисей призовава евреите да напуснат робството на Египет е „ashrei” и означава - тръгнете на път. Тази дума на гръцки е преведена с „makarios” тоест, „блажен”, защото започваше пътя на освобождение, пътя към обетованата земя на блаженство. Христовата проповед на блаженствата, известна като „нагорната“ проповед, защото произнесена на планината е видяна от евангелиста Матей в контекста на получаването на десетте Божий заповеди от Моисей на планината Синай. Не случайно и блаженствата са десет. Призива „блаженни вие” е заповед, начин на действие, чието последствие е блаженството, близостта с Бога в Неговото царство. Първото всред които е „Блаженни бедните духом, защото тяхно е Царството небесно” (Мт.1-12). „Бедни духом” е характеристика на Божия народ дадена от пророк Софония, който го описва като народ смирен и семпъл, уповаващ се на името Господне (вж. Софония 3,12 и 2,3). Бедният духом е, който има Бога за единствено свое богатство в живота. Не можеш да имаш Бог в пълнота, ако твоето богатство са нещата, парите „притежанието, властта, кариерата. Да се замислим дали блаженствата са част от това, на което учим децата си, дали те са всред важните неща и цели. Лошо е, когато в живота на превес взимат светските ценности, а духовните остават за в някой момент или празник, подобни на актьора (на гр. hypokrites, употребено от Христа за фарисейте) сменящ театралните маски според ролите. Лошо е, когато в живота ни надвиват дребните неща, или казано с една италианска поговорка „ако те ухапе вълк- търпение, жалко ако те ухапе овца“.
Поклонничеството може да бъде еден добър момент да поговорим на децата си за Бога, за значимото и душеспасителното, а тук ще цитирам една еврейска поговорка, която гласи: Ако не говорите с децата си за Бога, после ще ви се наложи да говорите с Бог за децата си”. Семето трябва да бъде култивирано, обгрижвано за да даде плод, за да не деградира.
Да използваме поклонничеството и за себе си, да се потрудим, да превъзмогнем „пълнотата си” всезнанието, отричаща елемента на изненадата, на тръгването от нещо по своему дори незначително, да не се опаковаме с нагласата, че нищо ново няма да видим. За едни поклонничеството може да бъде бягство от самотата, за други пък бягство от оставането сам със себе си, за трети поредното търсене на невъзможното (поклонничеството като утопия, от гръцкото „не място“ ou topos). Нека не пропиляваме възможността, която ни се предлага, да търсим Божието, да търсим оподобяването със Светия, със същността, с Милостта, която Той ни открива и прави възможна за достигане. Да не забравяме, че думите Христови „Аз съм пътят,истината и животът” (Εγο ειμι η οδος και η αλητεια και η ζων, Йоан 14,6) са написани с пълен определителен член. Исус не е път между другите пътища, нито истина между другите истини, нито цел между другите цли, а сам Той е Живота, Истината и Пътя за постигането им. Да търсиме Христа означава да търсиме спасението. Църквата ни поднася възможността за поклонничеството, за изповедта, за промяната, за близостта с Бога. Тя е, както казва проф. Калин Янакиев (сп. Християнство и култура, бр.2/2012г.стр.21) една спасяващата институция. Тя е за грешниците, но за онези грешници, които са жадни за спасение. Най-големия порок в Църквата и да си самодоволен”.
Да подражаваме на любовта Христова с живота си. И ще завърша с думите на Св. Йоан Павел Втори, който на събралите се ректори на светилища през юбилейната 2000-на година казва „Всяка една набожност, която не прерастне в подражание е само едно суеверие”.
---
(*)
В контекста на поклонничеството тук може да се разкаже една кратка поучителна история (apophtegmata) от живота на монасите пустиножители: В манастира Лади-Натрон един ден странник минал и казал на монасите: „Утре по обяд Христос иска да се срещне с вас на планината“.На сутринта монасите тръгнали бодро към върха на планината.Докато вървели по пътеката минали покрай един престарял просяк,който ги запитал „На къде сте се забързали така?“ Те му отговорили „Отиваме на среща с Исус на планината“.Просяка ги помолил да го вземат със себе си, но бил стар и болен и не можел да върви.Монасите не искали да закъснеят за срещата с Исус и за това един по един му отказали. Последен от там минал монаха Бихай и стареца помолил и него.Обзет от състрадание Бихай го качил на раменете си и се върнал в манастира за да се погрижи за него. Доста се поизмъчил,защото пътя обратно бил дълъг и просяка все повече му натежавал на раменете. Когато стигнали манастира, Бехай взел съд с вода и коленичел за да измие нозете на стареца. Когато подигнал погледа си с трепет видял че просяка бил самият Христос. Монасите се върнали разочаровани без да са видяли никого по обяд в планината. Само Бихай видял Господа.
отец Петко Вълов
Сподели в:
