На 12 юли в гранд хотел София в столицата бе организиране конференция на тема: „Етика, ценности и религия“, на която участваха представители на основните вероизповедания в страната: Българската православна църква в лицето на Н.Впр. Средно и Западноевропейски митрополит Антоний, председателят на Епископската конференция на Католическата църква в България и Апостолически екзарх Н.Впр. Христо Пройков, главният мюфтия  д-р Мустафа Хаджи,  пълномощник на националния алианс Обединени евангелски църкви пастор Тони Еленков и председателя на Централния израилтянски духовен съвет  г-жа София Коен.
 

В първата част на конференцията приветствия поднесоха кметът на София – г-жа Йорданка Фандъкова и председателят на парламентарната група на политическа партия ГЕРБ в 44-то Народно събрание, съветника към политическия кабинет на министър-председателя и секретар на съвета по сигурността в министерски съвет г-н Георги Кръстев и представителите на фондациите „Конрад Аденауер“ г-н Торстен Гайслер и на „Вилфрид Мартенс“ г-н Никлас Новаки.
 

В изказването си Н.Впр. Христо Пройков говори основно върху Умереността като ценност за човешката личност и средство за междурелигиозния диалог.
 

Публикуваме отделни пасажи от изказването:
„В човешкия живот има удоволствия и радости. Границата между двете е трудно забележима. Удоволствието е щастието на тялото. Радостта е щастието на душата.
Удоволствието живее един миг и умира. Ето защо то оставя един вкус на смърт когато го опиташ.
Радостта е непреходна. Тя не може да умре. Тя окриля и влага копнеж за добри дела. Приеми я и ти ще запазиш в себе си един полъх на вечността.

Умереността, една от четирите морални добродетели: благоразумие, сила, справедливост, умереност. Изразява се с умереност в яденето, пиенето и всяка друга сфера на живота, но означава не просто човек да не яде или да пие и пр. твърде много, да не злоупотребява с общественото положение, нито дори просто желанията и амбициите му да са по-малки и слаби, а преди всичко човек да не се оставя да го владеят неговите страсти и желания, а той да ги владее и дисциплинира със своя разум – изисква, значи, бдителност и работа върху себе си, започва в ума и волята – всяко наше добро решение прави следващото още по-лесно, а всяко лошо – прави също следващото лошо по-лесно, трябва да се упражнява постепенно и постоянно.
 

Защо е нужна умереност? За да няма „разногласие в тялото“ (1 Кор. 12: 25), казва апостол Павел, а оттам и в душата, в нашите взаимоотношения, в цялото общество.
Умереността с други думи е вътрешната мяра и реда на човека във всичко, което му позволява да живее добре, да използва правилно своите умения и сили, да постъпва справедливо. 
Означава, че човек трябва да гледа и внимава за себе си, за своите действия и желания – всяка неумереност, ненаситност – е вредна, както за другите, така най-вече вредна, заробваща, само-разрушителни за самия него. Защото без умереност тласъкът, потокът на страстите и желанията излиза от руслото, прелива, човек изгубва своята посока, своя път и цел в живота. Умереността не е самият поток, но тя е неговият канал, неговите брегове, благодарение на нея той може да тече силен и чист във вярната посока.
 

В Катехизиса на Католическата Църква се казва: „Умереността е морална добродетел, която управлява влечението на човека към удоволствията“. Удоволствията могат да бъдат най-различни и много силни. Те се отнасят към сетивата на тялото, любопитство, претенции да командваме и всичко, което засяха главните пороци. Ако търсим удоволствието за всяка цена, като чели инстинктът е неудържим, те не само не ни предоставят пълно удоволствия, а рискуваме те да ни убият.
Дарът на умереността „осигурява господството на волята над инстинктите и задържа желанията в границите на  порядъчността“.
Умереността е християнска добродетел, която управлява желанията.
„Не отивай по влечението на инстинкта си и на силата си, за да ходиш по прищевките на сърцето си“ (Срв. Сир. 5:2)
 „Всичко ми е позволено, но не всичко е полезно“ (1 Кор. 10:23)
Още в античността философите са определяли умереността като добродетел. Пръв, който е въвел този принцип в култ е вели философ, мистик и математик Питагор.
Платон говори за човека на духа и човека на тялото, които са в състояние на постоянна борба. Умереността е победата, която печели духът. Това изисква сериозно самопознание и различаване на доброто от злото.
Аристотел от своя страна нарича умереността най-висша и основна добродетел, която включва в себе си всички останали.
Християнското разбиране на умереността я определя като висша цел в самоотверженото служение на Бога. Казано с други думи: умереността е добродетел, с която човек управлява себе си. Една мисъл казва: „ Ако натегнеш струната повече отколкото трябва, ще се скъса. Ако я оставиш разхлабена няма да издава верен звук.“
 

Хората имат нужда да говорят. Тяхната душа препълнена с грижи, неприятности или радост, жадува да се изрази. Думите са проводник на душата и позволяват на хората да общуват по-между си. Мълчаливите често страдат от това, че не могат да се изразят. Боязливостта, страхът че няма да бъдат разбрани, липсата на някой готов да ги изслуша, ги сковава. В действителност малко хора са готови да приемат да се освободят от всичко заради техните братя. Колко умират без никога да са срещнали човек, който да ги приеме с внимание и обич, да се съсредоточи, за да ги изслуша...
Никога не прекъсвай другия, за да говориш за себе си. Остави го докрай да говори. Ако си изкушаван да говориш за себе си, не е ли това знак, че премного мислиш за себе си? Ако ти мислиш за себе си, ти вече не си на разположение на други. За да можеш да слушаш другия, трябва да се освободиш от твоето АЗ. А ако говориш за себе си, нека това да бъде за другия, за да го озариш, за да го успокоиш, за да го обогатиш, но никога за да се издигнеш пред него, да го засенчиш и обезкуражиш, за да го смажеш. Ако знаеш да изслушваш, много ще идват пори теб за да ти говорят. Бъди внимателен, мълчалив, приемащ и дори преди да си казал една дума, другият ще си отдъхне, радостен, освободен, озарен.
Няма човек и никога няма да има такъв на земята, който толкова много е паднал, за да се изплъзне от безграничната Божия любов. Ти нямаш право да не обичаш и да нямаш доверие в този, когото Бог обича и на когото се доверява. Обезкуражен ли си пред греха, който не може да не си видял в другия? Повтори си думите на свети Павел: „Там, където грехът изобилства, благодатта преизобилства“.
Искаш да повлияеш на другия ли? Ако мислиш, че можеш да направиш нещо от себе си, ти създаваш препятствия. Ти не можеш друго, освен да приготвиш почвата, да отвориш пътя. Останалото е от Бога. Той и само Той работи от дълго време, за да спаси и изкупи. Да повлияеш на другия, това е да му помогнеш да срещне всемогъщата Любов, която променя сърцата. Не е достатъчно да забележиш злото, но да окуражашп доброто. Или казано с други думи: Много виждай, малко поправяй, много премълчавай, много прощавай, бърже забравяй.“ Така Исус обичаше, така срещаше човека, за когото бе дошъл тук на земята. Наистина... „Няма любов по-голяма от тази, да дадеш живота си за другия“ (за тези, които обичаш). Исус изпълни превъзходно своята мисия. Днес това е животът на истинския християнин: пред лицето на злото и омразата да продължаваш да обичаш. Това означава да си човек, който владее себе си и побеждава себе си до степен героизъм.
 

След всичко казано дотук може би ни се струва, че да живеем така не е естествено, не е искрено, че не живеем истината. Струва ни се, че играем комедията... Да, съгласен съм. Това е комедия, но ... да знаем, това е Божествена комедия. Това е животът на всеки, който приема в живота си да бъде умерен човек“.