Проповед на папа Франциск за Петдесетница

На 4 юни 2017 г., Петдесетница, папа Франциск изнесе следната проповед по време на месата, отслужена на площад „Св. Петър“
 

***
 

Днес приключва Великденския период, петдесетте дни, които започват от Възкресението на Исус и завършват на Петдесетница, белязани по много конкретен начин от присъствието на Светия Дух. Всъщност Духът е par excellence Великденски дар. Това е Духът Творец, който постоянно принася нещо ново. Днешните четения ни разказват за две от тези нови неща. В първото четене, Духът превръща учениците в нов народ; а в евангелското четене, Той дарява учениците с ново сърце.
 

Нов народ. В деня на Петдесетница, Духът снизхожда от небето, под формата на „езици, като че огнени, които се разделяха, и се спряха по един на всекиго от тях. И всички се изпълниха с Дух Светий, и наченаха да говорят на други езици“. (Деян. 2:3-4). Ето така Божието Слово описва действието на Духа: първо, Той слиза върху всеки един, а след това обединява всички тях в общение. На всеки носи дар, а след това събира всички тях в едно. С други думи, същият Дух сътворява едновременно различието и единството, и по този начин създава нов, разнолик и единен народ: вселенската Църква. На първо място, по начин едновременно творчески и неочакван, Той създава различието, и така във всяка епоха Той става източник на цъфтежа на нови и различни харизми. А сетне носи единството: Той единява, събира и възстановява хармонията: „Чрез Неговото присъствие и действие, Духът единява духовете, които сами по себе си са различни и разнообразни“. (Кирил Александрийски, Коментар върху  Евангелието на Йоан, XI, 11). Той върши това съгласно волята Божия, създавайки истински съюз, който не е еднаквост, а единство в различието.
 

За да стане това възможно, трябва да избегнем две постоянни изкушения. Първото изкушение е на различието без единство. Това се случва, когато искаме да разделяме, когато взимаме страна и формираме партии, когато възприемаме строги и херметически ограничени позиции, когато оставаме заключени в собствените си идеи и представи за това как трябва да изглеждат нещата, вероятно дори мислейки си, че сме по-добри от другите, че винаги сме прави, че сме се превърнали в т. нар. „пазители на истината“. Когато това се случи, започваме да предпочитаме частта пред цялото, да принадлежим на тази или онази група, вместо да принадлежим на Църквата. Превръщаме се в горещи привърженици на една от страните, вместо да бъдем братя и сестри в единия Дух. Превръщаме се в християни от „дясно“ или „ляво“, вместо да бъдем от страната на Исус, ставаме непоклатими пазители на миналото или авангард на бъдещето, вместо да бъдем смирени и благодарни деца на Църквата. Резултатът е различие без единство. Противоположното изкушение се състои в търсенето на единството без различие. В този случай единството се превръща в еднообразие, където всеки трябва да върши всичко заедно и както другите, винаги да мисли по един и същи начин. Така единството се превръща в хомогенност, в липса на свобода. А както казва св. Павел: „дето пък е Духът Господен, там има свобода“. (2 Кор. 3:17).
 

Затова молитвата, която отправяме към Св. Дух, е да ни дари благодатта да получим Неговото единство, да възприемем погледа, при който ще загърбим личните си пристрастия, за да прегърнем и заобичаме Неговата Църква, нашата Църква. Това означава да поемем отговорността за единство сред всички, означава да забравим клюките, които сеят плевелите на раздора и отровата на завистта, защото да бъдем мъже и жени на Църквата означава да сме мъже и жени на общението. Това означава и да се помолим да получим сърце, което чувства, че Църквата е нашата Майка и нашия дом, открит и приветлив дом, където е споделяна многообразната радост на Светия Дух.
 

А сега достигаме до второто ново нещо, донесено от Духа: новото сърце. Когато възкръсналият Исус се явява за първи път пред учениците, Той им казва: „Приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тям ще се простят“. (Иоан 20: 22-23). Исус не ги съди за това, че те са се отрекли от Него и са Го изоставили по време на Неговите страсти, а вместо това им дарява Духа на опрощението. Духът е първият дар на възкръсналия Господ и Той е донесен преди всичко за опрощаването на греховете. Тук виждаме началото на Църквата, лепилото, което ни съединява, циментът, който свързва тухлите на дома: опрощението. Защото опрощението е дар от най-висока степен, то е най-великата любов от всичко. То съхранява единството въпреки всичко, предотвратява рухването, то съединява и укрепва. Опрощението освобождава сърцата и ни позволява да започнем отначало. Опрощението носи надежда, без опрощението Църквата остава незавършена.
 

Духът на опрощението разрешава всичко в хармония, той ни помага да отхвърлим другите пътища: пътя на прибързаното съждение, пътя без изход на затворените врати, еднопосочния път на критичността към другите. Вместо това, Духът ни нарежда да поемем по двупосочния път на приетото и даденото опрощение, на Божествената милост, която се превръща в любов към ближния, на милосърдието, което е „единственият критерий за това какво трябва да бъде и да не бъде направено, променено или непроменено“ (Исаак от Стела, Проповеди, 31). Нека се помолим за благодатта да направим още по-красиво изражението на нашата Майка Църквата, да се оставим да бъдем обновени от опрощението и личното поправяне. Едва тогава ще сме способни да коригираме и другите чрез милостта.
 

Светият Дух е огънят на любовта, Който гори в Църквата и в нашите сърца, въпреки че често го покриваме с пепелта на нашите грехове. Нека Го помолим: „Ела, Дух Божи, Господи, Който си в моето сърце и в сърцето на Църквата, Който я ръководиш и създаваш в различието! Нуждаем се от Теб за нашия живот, също като водата. Ела отново над нас, научи ни на единството, обнови нашите сърца и ни научи да обичаме, както ни обичаш Ти, и да прощаваме, както ни опрощаваш Ти. Амин.“.
 

Източник: www.zenit.org