„Не бой се, защото Аз съм с тебе“ (Ис. 43:5). Да предаваме надеждата и доверието в нашето време.
На 28 май 2017 г. беше отбелязан 51-ия Световен ден на комуникациите, по повод на който папа Франциск отправи следното послание:
 

***
 

„НЕ БОЙ СЕ, ЗАЩОТО АЗ СЪМ С ТЕБЕ“ (ИС. 43: 5).
ДА ПРЕДАВАМЕ НАДЕЖДАТА И ДОВЕРИЕТО В НАШЕТО ВРЕМЕ.
 

Благодарение на технологичния напредък, достъпът до медиите позволи на безброй хора да споделят и разпространяват новини. Тази новина може да е добра или лоша, вярна или невярна. Ранните християни сравняват човешкия ум с постоянно смилащ воденичен камък – какво ще бъде смляно зависи от мелничаря: жито или безполезни плевели. Умът ни винаги е в процес на „смилане“, от нас зависи с какво ще го подхраним. (св. Йоан Касиан, Писмо до Леонтий).
 

Бих искал да се обърна с това послание към всички, които, независимо дали в  професионалната си дейност или в личните си отношения, приличат на тази мелница, като всеки ден „смилат“ информацията с цел да обогатят тези, с които общуват. Искам да насърча всеки да се посвети на конструктивни форми на комуникация, която отхвърля предразсъдъците към другите и насърчава културата на срещата и по този начин да помагат на всички нас да гледаме на света с реализъм и доверие.
 

Убеден съм, че трябва да преодолеем порочния кръг на тревожност и да спрем спиралата на страха, който произтича от постоянния фокус върху „лошите новини“ (войни, тероризъм, скандали и всякакви човешки провали). Това не означава да бъде разпространявана дезинформация, която да пренебрегва трагедията на човешкото страдание, нито става дума за наивен оптимизъм, който остава сляп за скандала на злото. По-скоро предлагам всички ние да работим за преодоляването на чувството за растящо недоволство и отстъпление, което понякога се превръща в източник на апатия и страх, и на убеждението, че злото няма граници. Тъй като комуникационната индустрия, която приема, че добрата новина не продава и която лесно превръща в забавление трагедията на човешкото страдание и мистерията на злото, винаги носи със себе си изкушението съвестта ни да бъде притъпена от песимизма.
 

Бих искал да дам своя принос в търсенето на открит и креативен начин на комуникация, който никога не се стреми да придаде очарование на злото, а се опитва да де посвети на намирането на решения и да вдъхнови позитивен и отговорен подход към своите ползватели. Искам всички да предложат на хората от нашата епоха истории, които в сърцевината си са „блага вест“

Добри новини
 

Животът е не просто последователност от събития, а история, история, която очаква да бъде разказана чрез избора на гледни точки, през които да бъде интерпретирана и които позволяват изборът и събирането на правилните данни. Сама по себе си реалността не носи ясно послание. Всичко зависи от начина, по който гледаме на нещата, от лещите, които използваме, за да ги видим. Ако променим този обектив, самата реалност също започва да изглежда различна. Как можем да започнем да „четем“ реалността през правилния обектив?
 

За нас християните, този обектив може да бъде само „добрата новина“, започвайки със същинската Блага вест: „Евангелието на Иисуса Христа, Сина Божий“ (Мат. 1: 1). С тези думи Свети Марк започва своето Евангелие не като има предвид „благата вест“ за  Исус, а по-скоро говори за благата вест, която е самият Исус. И действително, четейки страниците на неговото Евангелие, ние разбираме, че заглавието му съответства на съдържанието му и че това съдържание е самата личност на Исус.
Тази блага вест - самият Исус – е добра, не защото няма нищо общо със страданието, а по-скоро защото самото страдание става част от една по-голяма картина. То е разглеждано като неделима част от любовта на Исус към Отца и към цялото човечество. В Христос Бог показа Своята съпричастност към всяка човешка ситуация. Той ни казва, че не сме сами, тъй като имаме Отец, Който постоянно се грижи за своите деца. „Не бой се, защото Аз съм с тебе“ (Ис. 43: 5): това са утешителните слова на Бог, който е потопен в историята на Своя народ. В Своя възлюбен Син Неговото обещание  - „Аз съм с тебе“ – обгръща цялата ни слабост, до степен да се изложи на нашата смърт. В Христос дори тъмнината и смъртта се превръщат в точка на срещане със Светлината и Живота. Ражда се надеждата, надежда, която е достъпна за всеки и то на самите кръстопътища, където животът се сблъсква с горчивината на провала. Тази надежда не посрамя, защото Божията любов се е изляла в нашите сърца  (Рим. 5: 5) и позволява на новия живот да разцъфти, подобно на растение, което се издига от падналото семе. От тази гледна точка всяка нова трагедия, която се случва в световната история, също може да се превърне в контекст за благата вест, защото любовта може да открие начин да привлече и издигне съчувствените сърца, решителните лица и ръце, готови отново да се заемат със съзидание.
Доверие в семето на Царството
 

За да въведе Своите ученици и хората към този евангелски начин на мислене и за да им даде правилния „обектив“, необходим за да видят и прегърнат любовта, която загива и възкръсва, Исус използва притчи. Той често сравнява Божието царство със семе, което разкрива потенциала си за живот, тъкмо когато падне в земята и умре.  (Мат. 4: 1-34). Употребата на образи и метафори за предаване на тихата сила на Царството не ни отклонява от неговата важност и неизбежност; по-скоро това е милостивият начин, по който слушателят получава възможност свободно да приеме тази сила. Това е и най-действеният начин, по който може да бъде изразено великото достойнство на пасхалната мистерия, като оставя образите, а не концепции, да предават парадоксалната красота на новия живот в Христос. В този живот трудностите и кръстът не препятстват, а носят Божието спасение; слабостта се оказва по-силна от всяка човешка сила; а провалът може да се превърне в прелюдия към изпълнението на всичко в любовта. Ето как надеждата в Божието царство узрява и се задълбочава:
 

„царството Божие прилича, както кога човек хвърли семе в земята, и спи, и става нощя и дене; а как пониква и расте семето, той не знае“. (Марк. 4:26 -27).
 

Божието царство вече съществува сред нас, подобно на семе, което лесно може да бъде пренебрегнато, но тихо пуска корени. Онези, на които Светият Дух дарява видение, виждат как то разцъфтява. Те не се оставят да бъдат ограбени от радостта на Царството от плевелите, които растат около него.
 

Хоризонтите на Духа
 

Надеждата ни, основана на благата вест, която е самият Исус, ни кара да вдигнем очи, за да съзерцаваме Господ в литургичното честване на Възнесението. Дори сега Господ да изглежда по-далечен, хоризонтите на надеждата се откриват още повече. В Христос, който принася нашата човешка природа на небето, всеки мъж и жена сега могат свободно да влизат „в светилището чрез кръвта на Иисуса Христа, по нов и жив път, който отново ни отвори Той чрез завесата, сиреч, плътта Си“. ( Евр. 10: 19-20). Със „силата на Светия Дух“ ние можем да бъдем свидетели и „комуникатори“ на новото и изкупено човечество „дори до край земя“ (Деян. 1: 7-8).
 

Увереността в семето на Божието царство и в мистерията на Възкресението трябва да формира и начина, по който комуникираме. Това доверие ни позволява да изпълняваме нашата работа - по всички различни начини, по които комуникацията се извършва в наши дни - с убеждението, че е възможно добрата новина, присъстваща във всяка история и в лицето на всеки човек да бъде разпозната и показана.
 

Тези, които с вяра се уповават на ръководството на Светия Дух, осъзнават как Бог присъства и действа във всеки миг от нашия живот и история, като търпеливо ръководи историята на спасението. Надеждата е нишката, от която е изтъкана тази свещена история, а нейният тъкач е не друг, а самият Свети Дух, Утешителят. Надеждата е най-скромната от добродетелите, защото остава скрита сред обратите на живота; но тя е като маята, която дава живот на тестото. Подхранваме я като препрочитаме отново Евангелието, „преиздадено“ в толкова много издания в живота на светиите, превърнали се в икони на Божията любов в този свят. И днес Духът продължава да сее в нас стремежът към Царството, благодарение на всички тези, които се вдъхновяват от Благата вест сред драматичните събития на нашето време, които са като маяци в тъмата на този свят, които хвърлят светлина по пътя и откриват нови пътища за упованието и надеждата.