По време на посещението си на 12 и 13 май 2017 г. във Фатима, папа Франциск канонизира за светци Ясинта и Франсиско Марто. На месата за канонизация той произнесе следната проповед:

„Яви се на небето голяма поличба - жена, облечена в слънце“. Това пише свидетелят от остров Патмос в Книга на Откровението (12:1), като добавя, че тя била непразна и се мъчила да роди. А в Евангелието чуваме Исус да казва на своя ученик: „Ето майка ти" (Йоан 19:27). Имаме майка! „Толкова красива госпожа“, си казват свидетелите на явяването във Фатима, когато се връщат у дома на благословения ден на 13 май преди точно сто години. През тази вечер Ясинта не може да се сдържи и споделя тайната:  „Днес видях нашата Дева“. Видели са Небесната Майка. Мнозина други са се стремили да споделят това видение, но … не са го постигнали. Дева Мария не идва, за да я видим. Пред нас е цялата вечност, за да я виждаме, ако, разбира се, отидем на небето.
 

Нашата Дева ни предрича и предупреждава за безбожния начин на живот, който осквернява Бог. Този живот – често предлаган и налаган – крие опасността да ни отведе в ада. Мария идва, за да ни напомни, че Божията светлина живее в нас и ни пази, защото, както чухме в първото четене „и детето й бе грабнато и занесено при Бога в престола Му“. (Откр.12:5). Според разказа на Лусия, трите избрани деца се оказали заобиколени от Божията светлина, излъчвана от Нашата Дева. Тя ги покрила с мантията на Светлината, дарена й от Бог. Според вярването и опита на много поклонници, ако не на всички, Фатима е най-близо до тази мантия на Светлината, която ни предпазва и едва ли има друго такова място на земята. Нуждаем се да потърсим убежище под покрова на Дева Мария и да я помолим, както ни учи Salve Regina, „да ни покаже … Исус".
 

Скъпи поклонници, имаме Майка. Притискайки се към нея като деца, ние живеем с надеждата, която се уповава на Исус. Както чухме във второто четене, „ония, които приемат изобилно благодатта и дара на оправданието, ще царуват в живота чрез Едного Иисуса Христа.“ (Рим. 5:17). Когато Исус се възнася на небето, той принася на Небесния Отец нашата човечност, която Той получава в утробата на Дева Мария и от която никога не се отрича. Нека и ние се уповаваме като на котва на тази човечност, която стои на небесния престол отдясно на Отца (срв. Еф. 2: 6). Нека тази надежда води нашия живот! Тази надежда постоянно ни поддържа, до последния ни дъх.
 

Утвърдени в тази надежда сме се събрали тук, за да отдадем благодарност за неизброимите случаи, в които през последните сто години е била дарена благодатта.  Винаги тя е била под покрова на светлината, разтворен от Нашата Дева над четирите краища на земята, започвайки от тази земя на Португалия, която е толкова богата на надежда. Можем да последваме примера на свети Франсиско и света Ясинта, които Дева Мария повежда към безбрежния океан на Божията светлина и които научава как да Го боготворят. Това е източникът на тяхната сила, благодарение на която те надмогват съпротивата и страданията. В живота им завинаги навлиза Божието присъствие, както се вижда от техните постоянни молитви за грешниците и от желанието им да останат дори близо до „скрития Исус“ в дарохранителницата.
 

В своите „Спомени“ (III, 6) сестра Лусия цитира Ясинта, която току-що е получила видението: „Не виждаш ли всички тези улици, всички пътеки и полета, пълни с хора, които плачат за храна, защото нямат какво да ядат? И Светия отец в църквата, който се моли пред непорочното сърце на Мария? И всички тези хора, които се молят заедно с него?“ Благодаря ви, братя и сестри, че сте тук, заедно с мен! Не можех да не дойда тук, за да почета Дева Мария и да й поверя всички синове и дъщери. Под нейния покров те не са загубени, от нейната прегръдка идва надеждата и мирът, които те очакват, и които измолвам за всички мои братя и сестри в кръщението и в нашето човешко семейство, особено за болните и инвалидите, затворниците и безработните, бедните и изоставените. Скъпи братя и сестри, нека се помолим на Бог с надеждата другите да ни чуят, и нека говорим на другите с увереност, че Бог ще ни помогне.
 

Наистина Бог ни е сътворил, за да бъдем източник на надежда за другите, истинска и постижима надежда, в съответствие с житейското състояние на всеки човек. Като „иска“ и „настоява“ всеки от нас да изпълни своите задължение в съответствие с положението си  (Писма на сестра Лусия, 28 февруари 1943 г.), Бог извършва обща мобилизация срещу безразличието, което охлажда сърцето и подхранва нашето късогледство. Не искаме да сме носители на мъртва надежда! Животът може да оцелее единствено благодарение на щедростта на другите животи. „Ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод.“ (Иоан. 12:24). Господ, който винаги върви пред нас, каза и прави това. Всеки път, когато преживяваме Кръста, Той вече го е изпитал преди нас. Не ние се качваме на Кръста, за да открием Исус. Той е Този, който в своето себеотрицание, снизхожда дори до Кръста, за да ни открие, да разпръсне тъмнината на злото у нас, и да ни изведе обратно към светлината.
 

Под закрилата на Мария, нека бъдем стражи на утрото в нашия свят, да съзерцаваме истинското лице на Спасителя Исус, което сияе на Великден. И нека по този начин преоткрием красивото лице на Църквата, сияйно, когато тя е мисионерска, приветствена, свободна, вярна, бедна на средства и богата на любов.
 

Източник: www.zenit.org