Драги братя и сестри,

Великопостното време е едно ново начало, един път, който ни отвежда към една сигурна цел: Пасхата на Възкресението, победата на Христос над смъртта. Това силно време ни призовава винаги към покаяние: християнинът е призован да се завърне при Бог „с цялото си сърце” /Йл. 2,12/, да не се задоволява с един посредствен живот, но да израства в приятелството си с Господа. Исус е нашият верен приятел, Който никога няма да ни остави, защото и когато грешим, Той очаква търпеливо нашето завръщане при Него, с това очакване открива волята Си за прошка /от проповед по време на Литургия, 08.01.2016/. Великопостното време е благоприятния момент, за да подсилим духовния си живот чрез светите средства, които Църквата ни предлага: поста, молитвата и милостинята. Като основа на всичко това стои Божието Слово, Което през това силно време сме поканени да слушаме и размишляваме с най-голямо усърдие и ревност. В частност тук, бих искал да се спра на притчата за богаташа и бедния Лазар /Лк. 16, 19-31/. Да се оставим тази толкова важна евангелска страница да ни вдъхнови, за да открием правилния начин да действаме, за да достигнем истинското щастие и вечния живот, като ни призовава към едно искрено покаяние.

1. Другият е дар за мен.

Притчата за богаташа и бедния Лазар започва с представяне на двамата главни герои, но бедняка е този, който ни се представя по-подробно: той се намира в една безизходна ситуация и няма силата да се измъкне от нея, лежи пред вратата на богаташа и се храни с трохите, които падат, изхвърлени пред вратата на богаташа от богатата трапеза, тялото му  е покрито с рани, и кучетата идват да ги ближат /срв. стих.20-21/. Картината, която ни се представя е мрачна, бедният човек е паднал в една голяма нищета, той е унизен. Но тази картина добива още по-мрачни краски, става още по-драматична ако се вземе в предвид, че беднякът има име, той се казва Лазар: едно име, наситено с очаквания от сбъдване на обещанията, което буквално означава „Бог помага”. Поради това, този персонаж не е анонимен, има точно определени щрихи и се представя като една личност, която носи своята персонална история. Ако за богаташа, Лазар е невидим, за нас е познат, близък, човек с лице, и поради това един дар, едно безценно богатство, едно творение желано, обичано, помнено от Бог, макар че неговата конкретна житейска ситуация е тази, на един отхвърлен човек /проповед от Света Литургия, 08.01.2016 г./. Лазар ни учи, че другият е дар за нас. Правилното взаимоотношение с останалите хора се състои в това да се припознае с благодарност важността им за нас. Така и бедният Лазар пред вратата на богаташа не е натрапник, който да досажда, но е един зов към покаяние и промяна на живота. Първият призив на тази притча е този: да отворим вратата на нашето сърце за другия, защото всяка човешка личност е един дар, както този, който е близо до нас, така и непознатия бедняк. Великопостното време е едно подходящо време, за да отворим вратата за нуждаещия се и да видим в неговото /нейното/ лице лика на Христос. Всеки от нас ги среща по своя житейски път. Всеки човешки живот, който ние срещаме по този път е един дар и заслужава приемане, уважение, любов. Божието Слово ни помага да отворим очите си, за да приемем този човек с неговия живот и история, и да го възлюбим най-вече когато е слаб. Но за да изпълним това е необходимо да вземем сериозно посланието на Евангелието за богаташа.

2. Грехът ни заслепява.

Евангелската притча по един безмилостен начин ни показва противоречията, сред които живее богаташът /ст.19/. Той, за разлика от бедния Лазар, няма свое име, описан е като един богаташ. Неговото охолство се открива чрез дрехите, които носи, те издават един прекален лукс. Багреницата в пурпурен цвят е била една много скъпа дреха, дори по-ценна от сребро и злато, и поради това запазена за божествата /Йер.10,9/ и за царете /Съдии 8,26/. Висонът е бил една специална ленена дреха, с която се предавала на походката един почти свещен характер. Следователно богатството на този човек е прекалено, също всеки ден той показвал пред всички това охолство като по навик: „всеки ден пируваше бляскаво” /Лк.16,19/. В него се вижда по едни драматичен начин развалата, която носи грехът, и която се осъществява в три следващи се момента: любов към парите, суета и възгордяване. /проповед по време на Св.Литургия, 20.09.2013/. Казва Свети апостол Павел, че „корен на всички злини е сребролюбието” /1 Тим.6,10/. То е главната причина за развалата и извор на завист, препирни и подозрения. Богатството може да ни подчини и управлява, и така да се превърне за нас в един идол – тиранин /апостол.насърчение Радостта от Евангелието 55/. Вместо да бъде един инструмент  в нашите ръце, за да творим добро и да бъдем солидарни с останалите човеци, богатството може да ни подчини – нас и целия свят в една логика на егоизма, която не познава любовта и вреди на мира. Притчата ни показва след това, че алчността на богаташа го прави суетен. Той живее, за да се показва пред другите това, което той има и те нямат, това, което той може да си позволи. Но тази показност прикрива една вътрешна празнота. Неговият живот е пленник на външната показност, на най-изкуственото и мимолетно измерение на човешкото съществуване /пак там, 62/. Най-ниското стъпало на тази морална деградация е високомерието /гордостта/. Богаташът от притчата се облича като цар, подражава походката на едно божество, забравяйки че е просто един смъртен човек. За човека, поробен от сребролюбието, не съществува друго, освен собственото аз, и за това заобикалящите го хора не съществуват, той не може да ги види. Плодът на привързаността към богатството е една слепота: богаташът не вижда гладния до себе си бедняк, целия в рани и паднал в това унижение. Като гледаме този богаташ от притчата, можем лесно да разберем защо Евангелието по толкова ясен и категоричен начин осъжда любовта към богатствата: „Никой не може да служи на двама господари: защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона” /Мт.6,24/.

3. Словото е един дар.

Евангелската притча за богаташа и бедния Лазар ни помага да се подготвим добре за идващата Пасха. Литургията на Пепеляна сряда ни призовава да преминем през житейския опит на богаташа по един много драматичен начин. Свещенослужителят, като поръсва главите ни с пепел, повтаря думите от Стария завет: „Помни, че си пръст и в пръста ще се върнеш”. Всъщност богаташът и беднякът от притчата умират и главната част от притчата ни показва какво се случва в отвъдното. Двамата откриват внезапно, че „нищо не сме донесли на света, и нищо не ще изнесем” /1 Тим.6,7/.  Също и нашият поглед се отправя отвъд, където богаташът има дълъг разговор с Авраам, когото нарича „отче” /Лк.16,24.27/, с което показва че се счита за част от Божия народ. Това прави живота му още по-противоречив, защото до този момент нищо не е казано за отношението му към Бог. Всъщност, в неговия живот е нямало място за Бог, единствения бог, на който е служил е било неговото аз. Измъчван в отвъдното, богаташът познава бедния Лазар в лоното на Авраам, и желае беднякът да облекчи неговите страдания с капка вода. Поисканите действия от Лазар са подобни на онези, които богаташът е трябвало да извърши, и които никога не е извършил. Авраам, все пак, му обяснява: „спомни си, че ти получи вече доброто си приживе, а Лазар – злото: сега пък той тук се утешава, а ти се мъчиш” /Лк.16,25/. В отвъдното се възстановява една определена справедливост и злините от живота се притеглят от доброто. Притчата продължава и ни дава едно послание за всички християни. Богаташът, който има все още живи братя, моли Авраам да изпрати Лазар при тях, за да ги предупреди, на което Авраам отговаря: „Имат Мойсей и пророците, нека ги слушат” /ст.29/. И на възражението на богаташа, Авраам допълва: „Ако не слушаха Мойсей и пророците, то и да възкръсне някои от мъртвите, няма да се убедят” /ст.31/. По този начин се откроява истинския проблем на богаташа: коренът на неговите злини е, че е бил глух за Божието Слово, това е довело до угасване на любовта му към Бога и до пренебрегване на ближния в нужда. Божието Слово е една живителна сила, способна да вдъхнови покаянието на сърцето и да насочи отново човешката личност към Бог. Да се затвори сърцето за Божия дар, който говори /Словото/ води като последствие затваряне на сърцето за дара, който е нашия ближен брат.
 
 

Скъпи братя и сестри, Великопостното време е благоприятното време, за да се обновим духовно в срещата с Христос в Неговото Слово, в Светите тайнства и в ближния. Господ Исус, Който по време на Своя четиридесетдневен пост в пустинята победи изкушенията на дявола – изкусител, да ни посочи пътя, който да следваме. Светият Дух да ни вдъхнови за едно истинско покаяние, за да открием отново дара на Божието Слово, за да се очистим от греха, който ни прави слепи и да служим на Христос, присъстващ в нашите нуждаещи се братя и сестри. Окуражавам всички верни да изразят това духовно обновяване също чрез участието си в различните инициативи през Постното време, които много църковни структури в различни части на света предлагат, за да спомогнат за изграждането на една култура на срещата в единственото човешко семейство. Да се молим едни за други, та като участваме в победата на Христос над греха и смъртта, да знаем да отваряме нашите врати за слабия и бедния. Тогава ще можем да живеем в пълнота и да свидетелстваме радостта от Пасхата Христова.

От Ватикана, 18.10.2016 г. празник на Свети Лука Евангелист