Папа Франциск направи следното обръщение към участниците в Пленарното заседание на Конгрегацията на Институтите за посветен живот и Обществата за апостолски живот, която се проведе на 29 януари 2017 г. във Ватикана под надслов „Вярност и постоянство: свързани отговорности“.
 

***

Скъпи братя и сестри,
 

Радостен съм от възможността да ви посрещна днес, когато се събирате на пленарно заседание, посветено на размисъл за верността и напускането. Поздравявам кардинал префекта и му благодаря за уводните думи, поздравявам и вас и ви благодаря за дейността ви в служба на посветения живот на Църквата.
 

Избраната от вас тема е важна. Можем да кажем, че днес верността е подложена на изпитание – това доказват и събраните от вас статистики. Свидетели сме на „кръвоизлив“, който отслабва посветения живот, както и самия живот на Църквата. Напускането на посветения живот ни тревожи. Наистина, напускането на някои е акт на последователност, защото те осъзнават, след сериозен размисъл, че никога не са имали това призвание, но има и други, чиято вярност отслабва с напредването на времето и те изживяват криза години след полагането на техните вечни обети. Какво се случва?
 

Както отбелязвате и вие, съществуват много фактори, които поставят под въпрос тази вярност – свидетели сме на промяна на епохата, а не просто на епоха на промяната, която прави все по-трудно поемането на сериозни и окончателни посвещения. Преди време един епископ ми доверие случката за едно добро момче с висше образование, работник към енорията, което дошло при него и му казало: „Искам да стана свещеник, но за десет години“. Такава е културата на временността.
 

Първият фактор, който не допринася за устойчивостта на верността, е социалният и културен контекст, в който живеем. Живеем в т. нар. култура на фрагментация, на временното, които ни карат да живеем „а ла карт“, да бъдем роби на модата. Тази култура предполага винаги да има „страничен изход“, други възможности, тя подхранва консуматорството и загърбва красотата на простия и аскетичен живот, макар и много често това да причинява дълбока екзистенциална празнота. Налице е и разпространението на силен практически релативизъм, който оценява всичко спрямо собствената реализация, но която понякога загърбва ценността на Евангелието. Живеем в общество, в което икономическите правила изместват моралните норми, тези правила  диктуват законите и налагат нова система за позоваване, различна от ценностите на живота; в общество, в което диктатурата на парите и печалбата налага представа за съществуване, според която всеки непроизводителен е отхвърлян. В тази ситуация е очевидно, че човек трябва на първо място да се остави да бъде евангелизиран, за да може на свой ред да се включи в евангелизацията.
 

Към този фактор на социално-културния контекст, трябва да се добавят и други. Един от тях е светът на младежта, сложен и в същото време богат свят, но изпълнен с предизвикателства. Не отрицателен, но сложен, богат и изпълнен с предизвикателства. Не липсват млади хора, които са много щедри, единни и посветени на религиозни и социални дела; млади хора, които търсят истински духовен живот; млади хора, гладни за нещо по-различно от това, което им предлага светът. Има прекрасни млади хора и те не са малко. Но има и младежи, станали жертви на логиката на светския живот, която може да се обобщи, че е посветена на преследването на успеха на всяка цена, на лесните пари и лесното удоволствие. Тази логика съблазнява много млади хора. Нашата задача не може да бъде различна от тази да бъдем близо до тях, да им възвестяваме радостта от Евангелието и от принадлежността към Христос. Тази култура трябва да бъде евангелизирана, ако не искаме младите хора да станат нейни жертви.
 

Третият фактор идва от самия посветен живот, където наред с голямата святост – има много святост в посветения живот! – за съжаление не липсват ситуации с обратен знак, които правят верния живот труден. Наред с другите, такива ситуации са рутината, скуката, тромавите управленски структури, вътрешните разделения, търсенето на власт или стремежа към „катерене“, светския начин на управление на институтите, подчинението на властта, която понякога има тенденция да се превърне в авторитарна или да се уповава на ненамесата. Ако посветеният живот иска да съхрани своята пророческа мисия и привлекателност, да остане училище за вярност за близки и далечни, той трябва да опази своята свежест, да обнови централното място на Исус, да поддържа привлекателността на духовността и силата на мисията, да демонстрира красотата в следването на Христос, да излъчва надежда и радост. Надежда и радост. Те ни показват какво цени общността, какво има вътре в нея. Има ли надежда, има ли радост?   Тогава е добре. Ала когато надеждата е малко, а радостта отсъства, нещата тръгват на зле. 
 

Един аспект, на който трябва да се обърне внимание, е братският живот в общността. Той трябва да бъде подхранван от молитвата в общността, от молитвеното четене на Словото, от активно участие в тайнствата на Евхаристията и Помирението, братският диалог и искреното общуване между всички членове, братското поправяне, милост към братята или сестрите, които са съгрешили и от поделянето на отговорностите. Всичко това трябва да бъде придружено от красноречиво и радостно свидетелство за обикновения живот, близък до бедните, и от мисия, посветена на житейските периферии. Обновлението на братския живот е от съществено значение за постигането на професионална пастирска грижа, способна да изрече „Дойдете и вижте“ (срв. Йоан 1:39), както и за постоянството на братята и сестрите, млади и не толкова млади. Защото, когато един брат или сестра не среща подкрепа за посветения живот вътре в общността, той или тя ще го потърси на друго място, с всички последици от това решение.

Призванието, като самата вяра, е съкровище, което пазим в глинени съдове. (срв. 1 Кор 4:7), а това означава, че ние трябва да го пазим, както пазим най-ценните неща, за да не може никой да ни отнеме това съкровище и за да не загуби то с времето своята красота. Тази грижа е задача за всеки един от нас, призван да следва Христос отблизо с вяра, надежда и милосърдие, култивирани всеки ден с молитва и подсилени от добра богословска и духовна подготовка, която успява да се опази от модата и културата на временното, и ни позволява непоколебимо да пътуваме във вярата. На тази основа е възможно да се практикуват евангелските стремежи и да се изпитват чувствата на Христос. Призванието е дар, който сме получили от Господа, Който ни гледа и ни възлюби (срв Марк. 10:21), Който ни призовава да Го последваме в посветения живот, но е и в същото време отговорност за тези, които са приели този дар. С помощта на Божията благодат, всеки един от нас е призван да поеме тази отговорност от първо лице, да приеме задачата за своя личен човешки, духовен и интелектуален растеж, но и в същото време  да пази жив пламъка на призванието. Това означава, че на свой ред трябва да опазим нашия взор, насочен към Господа, да бъдем изпълнени с готовност и внимание винаги да следваме логиката на Евангелието и да не се поддаваме на критериите на светското. Много често голямото неверие се ражда от малките отклонения и изкривявания. В тези случаи трябва да последваме съвета на св. Павел, който ни казва, че е „настъпил часът да се събудим вече от сън“. (Рим. 13:11).

Когато говорим за вярност и напускане, трябва да обърнем внимание и на съпровода. Искам да подчертая това. Посветеният живот трябва да полага усилия в подготовката на водачи, квалифицирани за това служение. Подготовката на водачи в съпровода е дело на посветения живот, защото харизмата на духовния съпровод или да кажем духовно наставничество, е „мирска“ харизма. Свещениците също я носят, но тя е мирска харизма. Често срещам сестри, които ми казват: „Отче, познавате ли свещеник, към когото да се обърна?“ А аз отговарям: „Кажете ми, във вашата общност няма ли мъдра жена, Божия жена?“ „Да, има една възрастна жена, която…но…“. „Идете при нея“, им казвам. Грижете се за членовете на вашата конгрегация. На предишното пленарно заседание обърнахте внимание на тази необходимост, което беше показано и във вашия наскоро издаден документ „Ново вино в нови мяхове“. Никога не може да надцените тази необходимост. Човек трудно остава верен, когато трябва да ходи сам или когато е воден от братя и сестри, неспособни да слушат внимателно и търпеливо, или които нямат достатъчно опит в посветения живот. Нуждаем се от братя и сестри, които са експерти в пътищата на Бог, способни да сторят това, което Исус прави за учениците си по пътя за Емаус: да придружават другите в тяхното житейско пътуване в моменти на загуба на ориентири и да възкресяват вярата и надеждата у тях чрез Словото и Евхаристията (срв. Лука, 24: 13-35). Да бъдеш водач е деликатна и взискателна задача. Много призвания са били изгубени поради липсата на правилно ръководство. Всички посветени, млади или не толкова млади, се нуждаят от подходяща помощ в моментите на човешки, духовни и изпитания в призванието, които изживяваме. Но и трябва да се избягва всяка форма на съпровод, която поражда зависимости. Това е важно: духовният съпровод не трябва да създава зависимости. Макар да трябва да се избягва съпровод, който създава зависимости, който се опира на протекцията, контрола или третира хората като деца, ние не можем да бъдем сами в своето пътуване, защото продължаваме да се нуждаем от близък, чест и напълно зрял съпровод. Всичко това ще даде възможност за постоянно различаване, което води до откриването на Божията воля, за откриване на това, което е угодно на Господ, както би казал св. Игнатий или както казва св. Франциск от Асизи „винаги да желаем това, което Му е угодно“. Това различаване изисква, от страна на водача, но и на човека, който е съпровождан, духовна чувствителност, способност да застанеш пред другия sine proprio, напълно загърбил предразсъдъците, както и личните или групови интереси. Наред с това, важно е да не се забравя, че различаването не е просто въпрос на избор между добро и зло, то е избор между доброто и по-доброто, между това, което е добро и води до идентифициране с Христос. Мога да продължа да говора, но ще спря дотук.
 

Скъпи братя и сестри, благодаря ви отново и призовавам над вас и вашето служение като членове и сътрудници на Конгрегацията на Институтите за посветен живот и Обществата за апостолски живот  постоянната подкрепа на Светия Дух и ви благославям с цялото си сърце. Благодаря.“

Източник: www.zenit.org