ПРОПОВЕД НА ПАПА ФРАНЦИСК В САНТА КРУЗ, БОЛИВИЯ
„ЕВХАРИСТИЯТА Е ТАЙНСТВО НА ОБЩЕНИЕТО, КОЕТО НИ ОСВОБОЖДАВА ОТ НАШИЯ ИНДИВИДУАЛИЗЪМ, ЗА ДА ЖИВЕЕМ ЗАЕДНО КАТО УЧЕНИЦИ“
През първия ден от престоя си в Боливия на 9 юли 2015 г. папа Франциск отслужи Меса на открито в град Санта Круз. Според наблюдателите месата е била посетена от около 2 милиона души. С това служение папа Франциск откри Петия национален евхаристиен конгрес в Боливия. По време на месата той изнесе следната проповед:
„Събрали сме се от различни места, области и села, за да честваме живото присъствие на Бог сред нас. Дошли сме от нашите домове и общности, за да бъдем заедно като свещен народ Божи. Образът на кръста и мисията ни напомня за всички тези общности, които са били родени в името на Исус по тези земи. Ние сме техни наследници.
В евангелския текст, който чухме, се говори за ситуация, която е много близка до нас. Подобно на тези четири хиляди души, събрали се за да чуят думите на Исус, и ние искаме да чуем Неговото слово и да приемем Неговия живот. Подобно на тях, и ние сме в присъствието на Господаря, на Хляба на Живота.
В онова време често майките са носили децата на своите рамене. Подобно на толкова много като вас! Носейки ги, вие носите своя живот, бъдещето на вашия народ. Носите благословението на земята и нейните плодове. Носите делото на своите ръце, ръце, които днес се трудят, за да превърнат в дело надеждите и мечтите ви за утрешния ден. Но раменете на тези хора са били също така натежали от горчиви разочарования и скърби, помрачени от преживените несправедливости и липсата на справедливост. Те са носили на раменете си цялата радост и мъка на своята земя. Вие също носите паметта на вашия народ. Тъй като всеки народ има памет, памет, предавана от поколение на поколение, памет, която гледа напред.
Често се чувстваме уморени от това пътуване. Често ни липсват сили да опазим жива надеждата. Колко често сме попадали в положения, които замъгляват паметта ни, отслабват надеждата ни и ни карат да губим източника на радост! Тогава надделява скръбта. Мислим само за себе си, забравяме, че сме хора, които сме обичани, избран народ. А загубата на тази памет ни лишава от ориентир, затваря сърцата ни за другите и особено към бедните.
Може да се чувстваме по начина, по който са се почувствали учениците, когато са видели тълпите от хора, събрани там. Те молят Исус да ги отпрати, защото е било невъзможно да се намери храна за толкова много хора. Изправени пред толкова много глад в нашия свят, можем да кажем на себе си: „Нещата не могат да се оправят; никога няма да се справим, нищо не може да се направи“. Тогава сърцата ни стават подвластни на отчаянието.
За изпълните с отчаяние сърца е лесно да се поддадат на начина на мислене, който става все по-широко разпространен в нашия свят. Това е начин на мислене, според който всичко си има цена, всичко може да бъде купено, всичко подлежи на преговори. В този начин на мислене място има само за избрано малцинство, докато в същото време този подход отхвърля всички, които са „непродуктивни“, неподходящи или неценени, тъй като видимо тези хора не „добавят“. Но Исус се обръща към нас и ни казва: „Няма нужда да отиват; дайте им вие да ядат“.
Тези думи на Исус имат особен силен отзвук сред нас: никой не трябва да си отива, никой не трябва да бъде пренебрегнат; самите вие трябва да ги нахраните. Исус се обръща с тези думи към нас, тук на площада. Да, никой не трябва да бъде пренебрегнат; дайте им да ядат. Начина на мислене на Исус не допуска подход, който отхвърли слабите и хората в нужда. Той поема инициативата и ни дава пример, показва ни пътя напред. Извършеното от него може да бъде обобщено в три думи. Той взима хляба и рибите, благославя ги и ги раздава на учениците си да ги споделят с хората. Така се случва чудото. Това не е магия или измама. С тези три жеста, Исус успява да преобърне този начин на мислене, който пренебрегва останалите, и да го превърне в мисловна нагласа за общност и общение. Нека за кратко обърна внимание на всяко от тези три действия.
Взимане. Това е отправната точка: Исус приема своя и техните животи много сериозно. Той ги поглежда в очите, знае какво изпитват, какво чувстват. Вижда в тези очи всичко, което присъства в паметта и сърцата на неговия народ. Вглежда се в тях, обмисля ги. Мисли за всичко добро, което те могат да извършат, всичко добро, което могат да създадат. Но Той не е загрижен толкова за материалните обекти, културните богатства или възвишени идеи. Загрижен е за хората. Най-голямото богатство на едно общество се измерва с живота на неговия народ, то е оценявано от възрастните, които предават знанието и паметта на този народ на младите. Исус никога не накърнява достойнството на някой, независимо колко малко притежава или колко малко наглед може да допринесе.
Благословия. Исус взима това, което Му е дадено, и го благославя със Своя небесен Отец. Той знае, че всичко е дар от Бога. Затова и не се отнася към нещата като към „обекти“, а като част от живота, която е плод на милостивата Божия любов. Той ги цени. Отива отвъд видимият изглед и с този жест на благословия и възхвала моли Отеца за дара на Св. Дух. Благословията има този двоен аспект: въздаване на благодарност и силата на трансформацията. Това е признание, че животът винаги е дар, които поставен в ръцете на Бог, започва да се умножава. Нашият Отец никога не ни изоставя, Той прави всичко да се умножава.
Даване. За Исус не може да има „взимане“, която да не е „благославяне“, и не може да има благославяне, което да е и отдаване. Благословията винаги е мисия, целта й е споделянето на това, което сме получили. Защото само в отдаването, в споделянето, откриваме източника на радост и изпитваме спасението. Отдаването открива възможност за освежаване на паметта на свещения Божи народ, призван и изпратен да донесе радостта от спасението на другите. Ръцете, които Исус вдига, за да поиска небесната благословия на Бог, са същите ръце, които дават хляба на гладните хора. Можем да си представим как тези хора предават хляба и рибата от ръка на ръка, докато стигнат да най-далечния. Исус произвежда нещо като електрически ток сред своите следовници, като те споделят каквото имат, превръщат го в дар за другите, за да се нахранят до насита. Невероятно, но след това дори има останала храна. Възпоминанието - взето, благословено и отдадено - винаги задоволява глада на хората.
Евхаристията е „хляб, пречупен за живота на света“. Това е темата на Петия евхаристиен конгрес, който днес откриваме и ще се проведе в Тария. Евхаристията е тайнство на общението, което ни освобождава от нашия индивидуализъм, за да живеем заедно като ученици. Носи ни увереност, че всичко което имаме, ако е взето, благословено и отдадено, чрез силата Божия, чрез силата на Неговата благодат, се превръща в хляб за всички.
Църквата е общност на спомена. И затова, вярна на Божията заповед, тя никога не престава да казва: „Това правете за Мой спомен“ (Лука 22:19). Поколение след поколение, по целия свят, тя чества тайнството на Хляба на живота. Прави го реален и ни го дава. Исус иска да споделяме Неговия живот и чрез нас позволява този дар да се умножи по света. Ние не сме изолирани индивиди, отделени един от друг, а хора на спомена, които винаги е обновяван и споделян с другите.
Животът на спомена има нужда от другите. Изисква обмен, среща и същинска солидарност, способна да навлезе в начина на мислене на взимането, благословията и отдаването. Изисква логиката на любовта.
Мария, като много от вас, носи в сърцето си спомена за своя народ. Тя обмисля живота на своя Син. Тя лично изпитва величието на Бог и радостно възвестява, че Той „гладни изпълни с блага“. (Лука 1:53). Нека днес Мария бъде пример за нас. Подобно на нея, нека се уповаваме на добротата на Господ, Който върши велики неща чрез смирените си слуги.
Източник: Vatican Information Service
Снимки: Osservatore Romano
През първия ден от престоя си в Боливия на 9 юли 2015 г. папа Франциск отслужи Меса на открито в град Санта Круз. Според наблюдателите месата е била посетена от около 2 милиона души. С това служение папа Франциск откри Петия национален евхаристиен конгрес в Боливия. По време на месата той изнесе следната проповед:
„Събрали сме се от различни места, области и села, за да честваме живото присъствие на Бог сред нас. Дошли сме от нашите домове и общности, за да бъдем заедно като свещен народ Божи. Образът на кръста и мисията ни напомня за всички тези общности, които са били родени в името на Исус по тези земи. Ние сме техни наследници.
В евангелския текст, който чухме, се говори за ситуация, която е много близка до нас. Подобно на тези четири хиляди души, събрали се за да чуят думите на Исус, и ние искаме да чуем Неговото слово и да приемем Неговия живот. Подобно на тях, и ние сме в присъствието на Господаря, на Хляба на Живота.
В онова време често майките са носили децата на своите рамене. Подобно на толкова много като вас! Носейки ги, вие носите своя живот, бъдещето на вашия народ. Носите благословението на земята и нейните плодове. Носите делото на своите ръце, ръце, които днес се трудят, за да превърнат в дело надеждите и мечтите ви за утрешния ден. Но раменете на тези хора са били също така натежали от горчиви разочарования и скърби, помрачени от преживените несправедливости и липсата на справедливост. Те са носили на раменете си цялата радост и мъка на своята земя. Вие също носите паметта на вашия народ. Тъй като всеки народ има памет, памет, предавана от поколение на поколение, памет, която гледа напред.
Често се чувстваме уморени от това пътуване. Често ни липсват сили да опазим жива надеждата. Колко често сме попадали в положения, които замъгляват паметта ни, отслабват надеждата ни и ни карат да губим източника на радост! Тогава надделява скръбта. Мислим само за себе си, забравяме, че сме хора, които сме обичани, избран народ. А загубата на тази памет ни лишава от ориентир, затваря сърцата ни за другите и особено към бедните.
Може да се чувстваме по начина, по който са се почувствали учениците, когато са видели тълпите от хора, събрани там. Те молят Исус да ги отпрати, защото е било невъзможно да се намери храна за толкова много хора. Изправени пред толкова много глад в нашия свят, можем да кажем на себе си: „Нещата не могат да се оправят; никога няма да се справим, нищо не може да се направи“. Тогава сърцата ни стават подвластни на отчаянието.
За изпълните с отчаяние сърца е лесно да се поддадат на начина на мислене, който става все по-широко разпространен в нашия свят. Това е начин на мислене, според който всичко си има цена, всичко може да бъде купено, всичко подлежи на преговори. В този начин на мислене място има само за избрано малцинство, докато в същото време този подход отхвърля всички, които са „непродуктивни“, неподходящи или неценени, тъй като видимо тези хора не „добавят“. Но Исус се обръща към нас и ни казва: „Няма нужда да отиват; дайте им вие да ядат“.
Тези думи на Исус имат особен силен отзвук сред нас: никой не трябва да си отива, никой не трябва да бъде пренебрегнат; самите вие трябва да ги нахраните. Исус се обръща с тези думи към нас, тук на площада. Да, никой не трябва да бъде пренебрегнат; дайте им да ядат. Начина на мислене на Исус не допуска подход, който отхвърли слабите и хората в нужда. Той поема инициативата и ни дава пример, показва ни пътя напред. Извършеното от него може да бъде обобщено в три думи. Той взима хляба и рибите, благославя ги и ги раздава на учениците си да ги споделят с хората. Така се случва чудото. Това не е магия или измама. С тези три жеста, Исус успява да преобърне този начин на мислене, който пренебрегва останалите, и да го превърне в мисловна нагласа за общност и общение. Нека за кратко обърна внимание на всяко от тези три действия.
Взимане. Това е отправната точка: Исус приема своя и техните животи много сериозно. Той ги поглежда в очите, знае какво изпитват, какво чувстват. Вижда в тези очи всичко, което присъства в паметта и сърцата на неговия народ. Вглежда се в тях, обмисля ги. Мисли за всичко добро, което те могат да извършат, всичко добро, което могат да създадат. Но Той не е загрижен толкова за материалните обекти, културните богатства или възвишени идеи. Загрижен е за хората. Най-голямото богатство на едно общество се измерва с живота на неговия народ, то е оценявано от възрастните, които предават знанието и паметта на този народ на младите. Исус никога не накърнява достойнството на някой, независимо колко малко притежава или колко малко наглед може да допринесе.
Благословия. Исус взима това, което Му е дадено, и го благославя със Своя небесен Отец. Той знае, че всичко е дар от Бога. Затова и не се отнася към нещата като към „обекти“, а като част от живота, която е плод на милостивата Божия любов. Той ги цени. Отива отвъд видимият изглед и с този жест на благословия и възхвала моли Отеца за дара на Св. Дух. Благословията има този двоен аспект: въздаване на благодарност и силата на трансформацията. Това е признание, че животът винаги е дар, които поставен в ръцете на Бог, започва да се умножава. Нашият Отец никога не ни изоставя, Той прави всичко да се умножава.
Даване. За Исус не може да има „взимане“, която да не е „благославяне“, и не може да има благославяне, което да е и отдаване. Благословията винаги е мисия, целта й е споделянето на това, което сме получили. Защото само в отдаването, в споделянето, откриваме източника на радост и изпитваме спасението. Отдаването открива възможност за освежаване на паметта на свещения Божи народ, призван и изпратен да донесе радостта от спасението на другите. Ръцете, които Исус вдига, за да поиска небесната благословия на Бог, са същите ръце, които дават хляба на гладните хора. Можем да си представим как тези хора предават хляба и рибата от ръка на ръка, докато стигнат да най-далечния. Исус произвежда нещо като електрически ток сред своите следовници, като те споделят каквото имат, превръщат го в дар за другите, за да се нахранят до насита. Невероятно, но след това дори има останала храна. Възпоминанието - взето, благословено и отдадено - винаги задоволява глада на хората.
Евхаристията е „хляб, пречупен за живота на света“. Това е темата на Петия евхаристиен конгрес, който днес откриваме и ще се проведе в Тария. Евхаристията е тайнство на общението, което ни освобождава от нашия индивидуализъм, за да живеем заедно като ученици. Носи ни увереност, че всичко което имаме, ако е взето, благословено и отдадено, чрез силата Божия, чрез силата на Неговата благодат, се превръща в хляб за всички.
Църквата е общност на спомена. И затова, вярна на Божията заповед, тя никога не престава да казва: „Това правете за Мой спомен“ (Лука 22:19). Поколение след поколение, по целия свят, тя чества тайнството на Хляба на живота. Прави го реален и ни го дава. Исус иска да споделяме Неговия живот и чрез нас позволява този дар да се умножи по света. Ние не сме изолирани индивиди, отделени един от друг, а хора на спомена, които винаги е обновяван и споделян с другите.
Животът на спомена има нужда от другите. Изисква обмен, среща и същинска солидарност, способна да навлезе в начина на мислене на взимането, благословията и отдаването. Изисква логиката на любовта.
Мария, като много от вас, носи в сърцето си спомена за своя народ. Тя обмисля живота на своя Син. Тя лично изпитва величието на Бог и радостно възвестява, че Той „гладни изпълни с блага“. (Лука 1:53). Нека днес Мария бъде пример за нас. Подобно на нея, нека се уповаваме на добротата на Господ, Който върши велики неща чрез смирените си слуги.
Източник: Vatican Information Service
Снимки: Osservatore Romano
Сподели в:
