Католическа Църква

ОБРЪЩЕНИЕ НА ПАПА ФРАНЦИСК ПРЕД ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ

Страсбург, Франция, 25 ноември 2014 г.
 

 

Г-н председател и заместник-председатели,
Членове на европейски парламент,
Служители на тази институция,
Скъпи приятели,
 

 

благодаря за поканата да направя обръщение пред тази институция, която е от фундаментално значение за живота на Европейския съюз, благодаря за възможността, чрез вас, да се обърна към повече от петстотин милиона граждани от двадесет и осем страни-членки, които вие представлявате. Благодарен съм ви, г-н президент, за топлите думи, с които ме посрещнахте от името на целия парламент. 


 

Посещението ми днес се случва повече от четвърт век след това на папа Йоан Павел ІІ. Много неща оттогава се промениха в Европа и в света като цяло. Вече не съществуват противостоящите блокове, които тогава разделяха континента, постепенно в реалност се превръща надеждата „Европа, надарена със суверенни и свободни институции, едни ден да достигне географските граници, отредени й от историята, и дори повече от тях.“ (1)


 

Докато Европейският съюз се разширяваше, светът също се промени и стана по-сложен; той е все по-взаимно обвързан и глобален, и като следствие от това – по-малко  „евроцентричен“. Макар Съюзът днес да е по-голям и по-силен, Европа създава впечатлението, че е в известен смисъл застаряваща и измъчена, тя се чувства все по-малко като главно действащо лице в един свят, който често се отнася към нея с отчуждение, недоверие, а понякога дори с подозрение.


 

Говорейки днес пред Вас, бих искал като пастир, да се обърна към вас с послание за надеждата и поощрение към всички граждани на Европа.
 

 

Това е послание на надеждата, заради увереността, че нашите проблеми могат да бъдат превърнати в могъщи сили за единение в дейността по преодоляване на страховете, които Европа – заедно със света – изпитва в момента. Това е послание за надежда в Господа, превърнал злото в добро и смъртта в живот.
 

 

Това е послание за поощрение за завръщане към твърдото убеждение на основателите на Европейския съюз, които предвиждаха бъдеще, основано на способността за съвместна работа за преодоляване на различията и за постигането на мир и братство между всички народи на континента. В сърцевината на този амбициозен политически проект стоеше увереността в човека - не толкова като гражданин или икономически агент, а в човека, в отделните мъже и жени, като отделни личности, надарени с трансецедентно достойнство.


 

Чувствам се длъжен да обърна внимание на близката връзка между тези две думи: „достойнство“ и „трансцедентно“.
 

 

Достойнството беше основната концепция в процеса на възстановяване след Втората световна война. Близкото ни минало беше доминирано от стремежа за защита на човешкото достойнство, в отличие от многобройните примери на насилие и дискриминация, случили се в хода на историята, включително и в Европа. Осъзнаването на важността на човешките права стана възможно в резултат на дълъг процес, вследствие на много страдания и жертви, в хода на който се оформи съзнанието за уникалната ценност на всяка човешка личност. Това съзнание се основаваше не само на историческите събития, но преди всичко на европейската мисъл, формирана вследствие на обогатяващи срещи, изворите на която са „много и древни, които произхождат от Гърция и Рим, от келтските, германските и славянските източници, както и от християнството, което им оказва дълбоко влияние“ (2) и по този начин насърчава самата концепция за „личността“.
 

 

Днес насърчаването на човешките права заема централно място в стремежа на Европейския съюз за осигуряване на достойнство за отделната личност, както в рамките на Съюза, така и в отношенията с другите страни. Този стремеж е ценен и похвален, тъй като и днес продължава да има твърде много ситуации, в които човешките същества са третирани като обекти, чийто концепции, мислене и полезност могат да бъдат програмирани, а след това – изхвърлени, когато станат ненужни, заради слабост, болест или старост.
 

 

Накрая, възможно ли е достойнство без правото за свободен израз на религиозна вяра? Възможно ли е достойнство без ясна юридическа рамка, която да ограничава правото на силата и да осигурява върховенството на закона над силата на тиранията? На какво достойнство могат да се радват мъжете и жените, когато са подложени на различни видове дискриминация? На какво достойнство може да се надява една или друга личност, лишена от храна и основни неща за своето оцеляване или още по-лошо – когато е лишена от работа, която носи достойнство?


 

Утвърждаването на достойнството на личността означава признание, че човекът има неотменими права, от които никой не може да ги лиши по своя воля, още по-малко в името на икономическия интерес.
 

 

В същото време е необходимо да се положат усилия да не се изпадне в грешки, които могат да се появяват от неразбирането на концепцията за човешките права и от злоупотребата с нея. Тенденцията днес е да се настоява за още по-широки индивидуални права – изкушавам се да кажа индивидуалистични; това е следствие от развитието на концепцията за човешката личност като отделена от социалния и антропологическия контекст, сякаш тази личност е „монада“, която е все по-слабо свързана с другите „монади“ около нея. Също толкова същностната и необходима концепция за дълга вече изглежда отделена от концепцията за правата. Това води до утвърждаване на правата на индивида, без да се има предвид, че всяко човешко същество е част от социалния контекст, а неговите или нейните права и задължения са свързани с тези и на останалите, както и с общото благо на самото общество.
 

 

Вярвам следователно, че от жизнено значение е развитието на културата на човешките права, която по мъдър начин обвързва индивидуалния или по-точно персоналния аспект с общото благо, с „всички нас“ - индивиди, семейства и свързани групи, които заедно съставляват обществото (3). Всъщност, ако правата на всеки индивид не са хармонично съотнесени към по-великото благо, тези права в крайна сметка започват да бъдат приемани като безгранични и да се превръщат в източник на конфликти и насилие. 


 

Когато говорим за трансцедентно човешко достойнство означава да се позовем на човешката природа, на вътрешната ни способност да различаваме добро от зло, на този „компас“ в нашето сърце, дарен от Бог на всяко творение (4). Преди всичко това означава да се отнасяме към човешките същества не като към абсолюти, а като към същества във връзка. Мисля, че една от най-често срещаните болести в Европа днес е самотата, от която страдат тези, лишени от връзка с другите. Това важи с особена сила за възрастните, които често са изоставени на собствената си съдба, както и за младите, лишени от ясни точки за съотнасяне и от перспектива за бъдещето. Тя е видима и сред мнозина бедни, които живеят в нашите градове, както и сред лишените от ориентири имигранти, идващи тук в търсене на по-добро бъдеще.
 

 

Тази самота става още по-остра заради икономическа криза, която продължава да причинява трагични последици за живота на обществото. В последните години, докато Европейския съюз се разширяваше, се увеличи и недоверието от страна на част от гражданите към институциите, приемани като чужди, като заети със създаването на правила, приемани като безчувствени към отделните хора, ако не и като откровено вредни. В много страни се сблъскваме с общото усещане за умора и застаряване, за Европа, приемана вече като „баба“, която вече не е плодоносна и жизнена. Великите идеи, които някога вдъхновяваха Европа, днес изглежда са загубили своята привлекателност и сякаш са изместени от бюрократичната технология на нейните институции. 


 

Наред с това се сблъскваме с егоистични стилове на живот, характеризирани с излишество, което вече не може да бъде поддържано и често се отнася с безразличие към света около нас и особено към най-бедните сред бедните. За наше изумление виждаме как икономическият дебат е доминиран от технически и икономически въпроси, вместо от истинската загриженост за човешките същества (5). Има опасност мъжете и жените да бъдат сведени до обикновени зъбни колела от машината, към тях да се отнасят като към консумативни единици, за да може да бъдат експлоатирани, а резултатът от това – видно вече в цялата си трагичност – е, че когато човешкият живот е вече безполезен за тази машина, той е изхвърлян почти без скрупули, като в случая на терминално болните, възрастните, които са изоставени без грижа, и на децата, убивани още в утробите. 


 

Това е велика грешка, която става възможна когато „технологията вземе връх“ (6), а резултатът е „объркването на целите със средствата (7). Това е неизбежната последица от „културата на изхвърлянето“ и на безконтролното консуматорство. Подкрепата за достойнството на личността означава да бъде призната ценността на човешкия живот, което е свободен дар и затова не може да бъде обект на търговия или обмен. Като членове на този парламент вие сте призвани да изпълните велика мисия, която понякога може да изглежда безсмислена – да се грижите за нуждаещите се, за индивидите и народите. Грижата за нуждаещите изисква да бъдат проявени сила и загриженост, усилия и щедрост, в среда на функционалистичен и частен светоглед, който неизбежно води до „културата на изхвърлянето“. Грижата за индивидите и народите в нужда означава да бъдат защитени паметта и надеждата, да бъде поета отговорност за настоящето в ситуации на пълна маргинализация и болка, означава да си способен да дариш достойнство (8).  
 

 

Как, тогава, може да бъде възстановена надеждата в бъдещето, за да може, започвайки с младите поколения, да бъде преоткрита увереността, необходима за да бъде преследван великият идеал на обединена и мирна Европа, на Европа, която е креативна и действена, която уважава правата и съзнава своите задължения?
 

 

За да отговоря на този въпрос ми позволете да се позова на една картина. Една от най-известните фрески на Рафаело се намира във Ватикана и на нея е нарисувана т. нар. „Атинска школа.“ В центъра са Платон и Аристотел, пръстът на Платон сочи нагоре, към света на идеите, към небето, към рая, бихме могли да кажем. Аристотел е насочил ръката пред себе си, тя сочи към зрителя, към света, към конкретната реалност. Намирам това за подходящо изображение на Европа и на нейната история, която се състои в постоянното взаимодействие между небето и земята, тъй като откритостта към трансцедентното – към Бог – винаги е отличавало народите на Европа, а земята е символ на практическата и конкретна способност на Европа да се справя с различни положения и проблеми.
 

 

Бъдещето на Европа зависи от възстановяването на жизнената връзка между тези два елемента. Европа, която вече не е открита към трансцедентното измерение на живота е изправена пред опасността да изгуби душата си и този „хуманистичен дух“, който тя продължава да обича и защитава.
 

 

Взимайки за отправна точка тази откритост към трансцедентното, бих искал да утвърдя централното място на човешката личност, която в противен случай се оказва изоставена на произвола и прищевките на силите на деня. Намирам, че от фундаментално значение е не само наследството, което християнството е завещало в миналото в процеса на социалното и културно формиране на континента, а преди всичко приносът, който християнството желае да даде днес, и в бъдеще, за израстването на Европа. Този принос не е заплаха за секуларния характер на държавите или за независимостта на институциите на Европейския съюз, а по-скоро източник на богатство. Това се вижда от идеалите, формирали Европа в самото начало, като мира, субсидиарността, реципрочната солидарност и хуманизмът, основани на уважението към достойнството на човешката личност.
 

 

Бих искал да потвърдя готовността на Светия престол и на Католическата църква, чрез Комисията на Епископските конференции в Европейския съюз (COMECE), да вземе участие в съдържателен, открит и прозрачен диалог с институциите на Европейския съюз. По същия начин съм убеден, че Европа, способна да оцени религиозните си корени и да осъзнае тяхната плодотворност и потенциал, ще бъде по-добре имунизирана срещу различните форми на екстремизъм, разпространени днес по света, не на последно място в резултат на вакуума в идеалите, който съществува сега на Запад, тъй като „именно забравата на Бог от човека и неговата неспособност да Му отдава слава открива пътя за насилието“ (9).  

 

 

Тук не мога да не припомня множеството примери на несправедливост и преследване, от което всеки ден страдат религиозните малцинства и особено християните в различни части на света. Общности и индивиди днес са обекти на варварски актове на насилие – гонени от домовете и родните им места, продавани като роби, убивани, обезглавявани, разпъвани и горени живи, станали възможни заради срамното и удобно мълчание на много хора.

 

 

 

Мотото на Европейския съюз е Единство в многообразието. Но единството не означава униформеност в политическия, икономически или културния живот, в начина на мислене. Всяко автентично единство се основава на различието, което го формира – в известен смисъл то прилича на семейството, което става все по-единно, когато неговите членове са свободни да бъдат изцяло себе си. Европа е семейство на народите, които ще почувстват близостта на институциите на Съюза когато те успеят по мъдър начин да комбинират желания идеал на единството с различието, характерно за всеки народ, който следва собствени традиции, признават своята история и нейните корени и е свободен от множество манипулации и фобии. Утвърждаването на централното място на човешката личност означава, преди всичко, възможност за свободният израз на индивидуалността и креативността, както от отделния човек, така и на целите народи.
 

 

В същото време, конкретните способности на всеки един са автентичен източник на богатство, доколкото те са поставени в служба на другите. Структурата на Европейския съюз трябва винаги да бъде уважавана, като основана на принципите на солидарността, за да може да бъдат постигнати взаимната подкрепа и прогреса въз основа на взаимното доверие.
 

 

Госпожи и господа, членове на Европейския парламент, в рамките на тази динамика на единството и спецификата, на вас се пада задължението да опазите жива демокрацията за народите на Европа. Не е тайна, че концепцията за единството, приемано като униформеност, атакува жизнеността на демократичната система, отслабва богатото, плодотворно и конструктивно взаимодействие между организации и политически партии. Това крие опасност от живот в света на идеите, на думите, на образите, на софистиката, … и в крайна сметка да доведе до заместването на реалността на демокрацията с нов политически номинализъм. Опазването на демокрацията жива в Европа изисква избягването на множеството глобализиращи тенденции, които замъгляват реалността: ангелски чистите форми, диктатурата на релативизма, празната риторика, различните видове аисторичен фундаментализъм, лишените от доброта етични системи или лишените от мъдрост интелектуални дискурси (10).


 

Опазването на демокрацията жива е предизвикателството на настоящия исторически момент. Истинската сила на нашите демокрации – разбирана като израз на политическата воля на народите – не трябва да бъде допуснато да се разпадне под напора на мултинационални интереси, които не са универсални, които я отслабват и я превръщат в униформирана система на икономическа сила, поставена в служба на империи, които не се виждат. Това е едно от предизвикателствата, която историята е поставило днес пред вас.
 

 

Даването на надежда на Европа означава нещо повече от това просто да бъде признато централното място на човешката личност, то изисква и поощряването на даровете на всеки отделен човек. Това означава да бъде инвестирано в личности и структури, които формират и стимулират техните таланти. Със сигурност на първо място в това отношение стои образованието, начевайки от семейството, фундаменталната клетка и най-ценна структура на всяко общество. Семейството, единно, плодотворно и неделимо, притежава фундаменталните елементи за насърчаване на надеждата в бъдещето. Без тази солидна основа бъдещето накрая се оказва построено върху пясък, с трагични социални последици. Поставянето на акцент върху семейството не само дава посока и надежда на следващите поколения, но и на много от възрастните, които често са принудени да живеят сами и по същество са изоставени, тъй като семейната топлина, способна да ги съпровожда и подкрепя, вече не съществува.
 

 

Заедно със семейството, с това са натоварени различни образователни институции, училища и университети. Образованието не може да бъде сведено само до предаването на техническа експертиза. То трябва да насърчава по-сложния процес на развитието на човешката личност и на нейното израстване в цялост. Младите хора днес имат нужда от подходящо и пълноценно образование, което да им позволи да гледат в бъдещето с надежда,  вместо с разочарование. В Европа има толкова големи възможности за научни изследвания, някои от които все още не са използвани пълноценно. Можем да помислим, например, за алтернативните източници на енергия, чието развитие ще спомогне за опазването на околната среда.
 

 

Европа винаги е била в авангарда на усилията за насърчаване на екологията. Земята ни се нуждае от постоянна грижа и внимание. Всеки от нас носи лична отговорност за творението, то е ценен дар, поверен ни от Бог. Това означава, от една страна, че природата е на наше разположение, за да ни носи радост и полза. Но то също така означава, че ние не сме нейни господари. Пазители, но не и господари. Вместо да обичаме и уважаваме природата, „често сме водени от горделивото желание да доминираме, притежаваме, манипулираме, експлоатираме, и тогава ние не „пазим“ земята, не я уважаваме, не се отнасяме към нея като към дар, за който се изискват грижи“ (11).  Уважение към околната среда означава нещо повече от това просто да не я рушим, то означава да я ползваме за добри цели. Мисля преди всичко за селското стопанство, което издържа и прехранва човешкото семейство. Непростимо е милиони хора по света да умират от глад, докато всеки ден от масите ни е изхвърляна тонове храна. Уважението към природата изисква също така и признанието, че самият човек е фундаментална част от нея. Заедно с екологията на околната среда има нужда и от човешка екология, която се състои в уважението към личността, върху което исках да акцентирам в днешното си обръщение.
 

 

Втората сфера, в която се разкриват талантите на хората, е трудът. Време е за създаване на политики, които създават заетост, но преди всичко е необходимо да бъде възстановено достойнството на труда чрез създаване на подходящи условия за работа. Това означава, от една страна, да бъдат намерени нови начини за възползване от гъвкавостта на пазара заедно с осигуряване на стабилност и сигурност за работниците, които са неделими фактори за тяхното човешко развитие. Това означава и изграждането на подходящ социален контекст, основан не на експлоатацията на хората, а който може да подпомогне, именно чрез труда, способността им да градят семейства и да образоват децата си.
 

 

Също така има нужда от намирането на единен отговор на проблема за миграцията. Не можем да допуснем Средиземно море да се превърне в голямо гробище! Лодките, които всеки ден пристигат по бреговете на Европа са пълни с мъже и жени, които имат нужда от подкрепа и приемане. Липсата на взаимна подкрепа в рамките на Европейския съюз крие опасност от насърчаването на частични решения на този проблем, решения, които не взимат под внимание човешкото достойнство на имигрантите и така допринасят за робския труд и за поддържане на социалните напрежения. Европа ще успее да се изправи пред проблемите, свързани с имиграцията, само когато успее ясно да утвърди собствената си културна идентичност и прокара подходящо законодателство, което защитава правата на европейските граждани и осигурява приемането на имигрантите. Когато успее да предприеме честни, смели и реалистични политики, насочени към подкрепа за социално и политическото развитие на страните, от които имигрантите произхождат, и по този начин подкрепят усилията им за решаване на вътрешните конфликти – което е основополагащата причина за този феномен – а не политики, мотивирани от собствения интерес, който увеличават и подхранват подобни конфликти. Трябва да бъдат адресирани причините, а не следствията на този проблем.

 

 

Г-н председател, Ваши превъзходителства, Госпожи и господа,  

 

Съзнанието за собствената идентичност е необходимо условие и за участие в позитивен диалог с държавите, които са пожелали да станат част от Съюза в бъдеще. Мисля предимно за страните на Балканите, за които членството в Европейския съюз може да бъде отговорът на желанието им за постигане на мир в региона, нарушен от конфликти в миналото. Съзнанието за собствената идентичност е неделимо и от връзките с другите съседни държави, особено тези по границата на Средиземно море, много от които страдат от вътрешни конфликти, натиска на фундаментализма и реалността на глобалния тероризъм.
 

 

На вас като законодатели се пада отговорността да защитите и подхраните идентичността на Европа, за да могат гражданите да обновят доверието си в институциите на Съюза и в неговия проект за мир и братство. Воден от съзнанието, че „колкото повече расте могъществото на хората, толкова повече се разпространява и разширява тяхната индивидуална и колективна отговорност“ (12), ви призовавам да работите за работите за това Европа да преоткрие най-доброто в себе си.
 

 

Един анонимен автор от втори век пише, че „за света християните са това, което душата е за тялото“ (13). Функцията на душата е да подкрепя тялото, да бъде неговата съвест и историческа памет. Европа и християнството са свързани от две хиляди години история. Тази история не е лишена от конфликти и грешки, от грехове, но е мотивирана от желанието за работа за доброто на всички. Това се вижда в красотата на нашите градове, още повече в красотата на многобройните благотворителни дела и в конструктивно сътрудничество между хората на този континент. Тази история, в голямата си част, все още предстои да бъде написана. Тя е нашето настояще и нашето бъдеще. Това е нашата идентичност. Европа изпитва остра нужда да открие истинските си черти, за да израсне, съгласно искането на своите основатели, в мир и хармония, тъй като тя все още не е лишена от конфликти.
 

 

Скъпи членове на Европейския парламент, време е заедно да положим усилия за съграждането на Европа, посветена не на икономиката, а на свещеността на човешката личност, на неотменими ценности. В съграждането на Европа, която смело прегръща миналото си и гледа уверено към своето бъдеще, за да може пълноценно да изпита надеждата на настоящето. Време е да се откажем от идеята за Европа, обзета от страх и вглъбена в себе си, за да успеем да съживим и насърчим Европа като лидер, съкровищница на науката, изкуство, музиката, човешките ценности, както и на вярата. Европа, която е вгледана в небесата и преследва висши идеали. Европа, която се грижи, защитава и пази човека, всеки мъж и всяка жена. Европа, която сигурно и уверено пази земята, необходимата точка на съотнасяне за цялото човечество.
 

 

----------------------------------------------------
1.  Йоан Павел ІІ. Обръщение към Европейския парламент (11 октомври 1988), 5.
2.  Йоан Павел ІІ. Обръщение към Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (8 октомври 1988), 3.
3.  Срв. Бенедикт ХVІ, Caritas in Veritate, 7; Втори Ватикански Вселенски събор, Пастирска конституция за църквата в съвременния свят Gaudium et Spes, 26.
4.  Срв. Компедиум на социалната доктрина на Католическата църква, 37.
5.  Срв. Evangelii Gaudium, 55.
6.  Бенедикт ХVІ, Caritas in Veritate, 71.
7.  Пак там.
8.  Срв. Evangelii Gaudium, 209.
9.  Бенедикт ХVІ, Обръщение към членовете на дипломатическия корпус, 7 януари 2013.

10.  Evangelii Gaudium, 231
11.  Франциск, Обща аудиенция, 5 юни 2013.
12.  Срв. Втори Ватикански събор, Gaudium et Spes, 34.
13.  Срв. Послание до Диогнет, 6.

Снимки: Reuters, News.va, wikipedia