Измина една година от онова семпло „добървечер”, което развълнува света. След изминаването на 12 интензивни месеца трудно могат да бъдат описани промените, въведени от папа Франциск и дълбоките знаци на пастирско обновление. Намираме се в малка зала в Санта Марта. Единственият прозорец гледа към малък двор, от който се вижда парче синьо небе. Папата се появява внезапно през една врата, спокоен и усмихнат. Учуден е от различните записващи устройства, оставени на масата от един нервен журналист. „Всичките ли работят? Да?” Как ще оцени първата си година? Не, той не обичал оценки. „Правя оценка на всеки петнадесет дни, с моя изповедник”.


 

Свети отче, често ли се обаждате по телефона на хора, които са поискали помощ от вас? И тогава не ви вярват, че сте вие?
Светият отец: Да, случва ми се. Когато някои ми пише, той го прави, защото има нужда да говори, да зададе въпрос, да поиска съвет. Когато бях свещеник в Буенос Айрес ми беше по-лесно. Но си запазих този навик. Това е служение, изразява се по този начин. Но сега не ми е толкова лесно да го правя, с оглед на количеството писма, които получавам.

 

Има ли конкретен случай, който да помните особено ярко?
Веднъж ми писа една 80-годишна вдовица, загубила сина си. Сега й се обаждам веднъж в месеца. Тя се радва. Изпълнявам задълженията на свещеник за нея. Приятно ми е.

 

Обръщали ли сте за съвет към вашия предшественик Бенедикт ХVІ? Какви са отношенията ви с него?
Да, обръщал съм се, почетният папа не е статуя от музея. Това е институция, с която още не сме свикнали. Преди шестдесет години не съществуваше и фигурата на почетния епископ. Но след Втория ватикански събор това стана институция. Същото трябва да се случи и с почетния папа. Бенедикт е първият, но вероятно ще има и други. Не можем да знаем. Той е много дискретен, скромен човек, не иска да се бърка. Говорихме и заедно решихме, че ще бъде по-добре да се вижда с хора, да излиза и да участва в живота на Църквата. Дойде веднъж за освещаването на статуята на Св. Архангел Михаил, после на обяд в Санта Марта, а след Рождество му върнах визитата и го поканих да участва в Консисторията и той прие. Мъдростта му е дар от Бога. Може би някои биха искали да го видят затворен в някои бенедиктински манастир, далеч от Ватикана. Но аз си мисля за бабите и дядовците, чиято мъдрост дава сила на семейството, които не заслужават да завършат в някои старчески дом.

 

Вярно ли е впечатлението, че подходът ви в управлението на Църквата е да слушате всички, а накрая да решавате сам – нещо подобно на отец-генерала на йезуитите. Самотен човек ли е папата?
И да, и не, макар че разбирам какво искате да ми кажете. Папата не е сам в своята работа, защото е съветван и подпомаган от много хора. Би бил самотен човек, ако не слуша никого или само се прави, че ги слуша. Но има момент, в който човек трябва да вземе решение, когато трябва да се сложи подпис и тогава папата остава сам с чувството си за отговорност.

 

Внесохте нови моменти сред духовенство, отправихте критики. Извършихте революционни стъпки в Курията, въпреки известна съпротива и опозиция. Доколко успяхте да промените Църквата в сравнение с плановете ви отпреди година?
През март миналата година не съм имал план да променям Църквата. А и не очаквах, да го кажа по този начин, тази смяна на диоцеза. Започнах да управлявам, като се опитвах да приложа на практика всичко това, което се наложи в дебатите между кардиналите от различни конгрегации. В действията си се надявам, че мога да разчитам на Божието вдъхновение. Ще ви дам един пример – на тези срещи се дискутираше духовното състояние на служителите в Курията и след това те започнаха да имат възможност да се оттеглят за духовни упражнения. Нужно е да обръщат по-голямо внимание на годишните духовни упражнения. Сега всички имат право да прекарат пет дни в годината в тишина и молитва, докато преди трябваше да слушат по три проповеди на ден, а след това да продължат да работят.

 

Може ли да се каже, че милосърдието и загрижеността с в основата на вашето пастирско послание?
Те са в основата на Евангелието. Те са сърцето на Евангелието. Без тях човек не разбира Исус Христос, милосърдието на Отца, изпратил Своя Син, за да ни изслушва, лекува и спасява.

 

Но дали хората разбират вашето послание? Казвате, че „Францискоманията” няма да продължи дълго. Има ли нещо в публичния ви образ, което не ви харесва?
Харесва ми да съм сред хората, сред тези, които страдат, да бъда в енориите. Не обичам идеологическите интерпретации, митологията за папа Франциск. Твърди се, че съм излизал през нощта от Ватикана, за да храня просяците на „Виа Отавиано” – това дори не би ми хрумнало. Ако не бъркам, Зигмунд Фройд е казал, че всяка идеализация съдържа агресия. Намирам за обидно да се говори за папата като за супермен, като за звезда. Папата е човек като всеки друг – той се смее, плаче, спи спокойно и има приятели. Той е нормален човек.
 
 

Изпитвате ли носталгия по вашата  Аржентина?
Истината е, че не чувствам носталгия. Иска ми се да отида да видя сестра си, която е болна, тя е последната от петима братя и сестри. Много ще се радвам да я видя, но това не оправдава едно мое пътуване до Аржентина – достатъчно е да й се обадя по телефона. Едва ли ще успея да отида преди 2016 г., защото скоро бях в Латинска Америка, в Рио. Сега трябва да посетя Светите земи, Азия, след това и Африка.

 

Току-що подновихте аржентинския ви паспорт. А сте държавен глава.
Поднових го, защото изчете.

 

Дразните ли се от обвиненията, че сте марксист, особено в САЩ, след като публикувахте Evangelii Gaudium?
Не, въобще. Никога не съм споделял марксизма, защото е фалшива идеология, но познавам много добри хора, които изповядват марксизма.

 

За щастие скандалите, които се стовариха върху Църквата, вече са в миналото. По деликатния въпрос за насилието над деца, философи като Безансон и Скрутън, а и други, поискаха от вас да се изкажете срещу фанатизма и лошото отношение на един секуларен свят, който не цени особено детството.
Бих искал да кажа две неща. Случаите на насилие над малолетни са нещо ужасно, защото те оставят дълбоки рани. Бенедикт ХVІ смело пое по пътя на справянето с този проблем. Съответно и Църквата напредна много по този път, вероятно повече от другите. Статистиките за феномена за насилие над деца са шокиращи, но те също така показват, че голямата част от това насилие се случва в семейството и от близките хора. Католическата църква вероятно е единствената публична институция, която се отнесе с откритост и отговорност към този проблем. Никой друг не е направил толкова. И сега, Църквата е единствената, която е атакувана.

 

Казвате, че „бедните ни евангелизират”. Вниманието, което посвещавате на бедността, което е най-силната характеристика на вашето послание, е приемано от някои за форма на пауперизъм. Евангелието не осъжда богатството. Закхей е бил богат, но милосърден.
Евангелието осъжда обожествяването на богатството. Пауперизмът е една крайна интерпретация. В Средните векове са съществували много пауперистки течения. Св. Франциск от Асизи е имал гения и силата да постави въпроса за бедността в своето евангелското пътуване. Исус е казал, че човек не може да служи на двама господари, на Бога и парите. И когато ни съдят в края на времената (Мат. 25), ще ни попитат за отношението към бедността. Бедността ни освобождава от идолопоклонството и отваря дверите на провидението. Закхей дава на бедните половината от богатството си. И тези, чийто хамбари са пълни със собствения им егоизъм, накрая ще трябва да отговарят пред Господ. Мисля, че изказах достатъчно ясно отношението си в Evangelii Gaudium.

 

Говорите за глобализацията, особено във финансовата сфера, като за една от злините, от които човечеството страда най-силно. Но глобализацията успя да изведе милиони хора извън бедността. Донесе им надежда – рядко чувство, което не трябва да бъде бъркано с оптимизма.
Вярно е, че глобализацията освободи много хора от бедността, но и осъди много други на глад, защото тази икономическа система е селективна. Глобализацията, както е разбирана от Църквата, не прилича на сфера, в която всяка точка е равноотдалечена от центъра, поради което се губи конкретиката на отделния човек. По скоро тя е многостенник, съставен от различни части, в който всяка нация може да запази своята собствена култура, език, религия, идентичност. Настоящата „сферична” икономическа глобализация, особено финансовата, произвежда само едно мислене, и то е слабо мислене. А в центъра й вече не е човека, а парите.

 

Въпросът за семейството стои в центъра на въпросите, обсъждани от Съвета на осемте кардинали. Много неща се промениха след издаването на напътствието на Йоан Павел ІІ Familiaris Consortiio. Очакванията за промени са големи. Казахте, че разведените не трябва да бъдат прокълнати – че на тях трябва да им се помага.
Това е дълъг път, който Църквата трябва да извърви, това е процес, поискан от Господ. Три месеца след като бях избран получих възможните въпроси, които да бъдат обсъдени на Синода, и се спряхме на въпроса за приносът на Исус за съвременния човек. Но накрая – и за мен това е знак за Божията воля – решихме да се спрем на въпроса за семейството, което преминава през много сериозна криза. Днес е трудно да създадеш семейство. Младите хора вече не се женят. Има много разделени семейства, чийто общ житейска план се е провалил. Най-много страдат от това децата. Ние трябва да дадем отговор на това. Но трябва да размислим внимателно и то в дълбочина. На това са посветени в моменти срещите на Синода и Консисторията. Трябва да избягваме да стоим на повърхността на въпроса. Изкушението да разрешаваме проблема казус по казус е грешка, това опростява важните неща. Точно това вършат фарисеите – едно много повърхностно богословие. В светлината на този дълбок размисъл конкретните случаи ще могат да бъдат разрешени сериозно, включително и въпроса за разделените семейства.

 

Защо докладът на кардинал Валтер Каспер на последната консистория (посветен на пропастта между доктрината за брака и семейството и реалния живот на много християни) предизвика толкова голямо разделение сред кардиналите? Мислите ли, че Църквата ще успее да достигне до широк и искрен консенсус след двегодишно тежко пътуване и обсъждане?
Кардинал Каспер изнесе един много добър и задълбочен доклад, който предстои да бъде публикуван в Германия и в него той се спира на пет въпроса, петият от които е този за вторите бракове. Повече бих се притеснила ако дискусията не беше активна, защото тогава нямаше да има смисъл от нея. Кардиналите знаеха, че могат да кажат, каквото мислят и те представиха различни гледни точки, което винаги обогатява дискусията. Откритата и братска дискусия кара пастирската и богословска мисъл да се развива. Това не ме плаши. Нещо повече, търся го.

 

 

В близкото минало често се говореше за „ценности, които не подлежат на преговори”, особено по отношение на биоетиката и сексуалния морал. Вие не ползвате тази формула. Дали това е знак за по-малко описателен стил на говорене или за по-голямо –уважение към личната съвест?
Никога не съм разбирал израза „ценност, които не подлежат на преговори”. Ценностите са си ценности. Не мога да кажа кой от пръстите на ръката ми е по-полезен от останалите, по същия начин не разбирам и в какъв смисъл не може да има ценности, които да подлежат на преговори. Мнението си по въпроса за живота съм го изказал писмено в Evangelii Gaudium.

 

 

Много страни решават да регулират гражданския съюз. Дали този път не може да бъде разбран от Църквата? И до каква степен?
Бракът е съюз между мъж и жена. Секуларните държави искат да оправдаят съществуването на граждански съюзи, за да регулират различни видове съжителство, поради необходимостта да регулират икономическите аспекти от живота на хората, като например осигуряването на здравеопазване. Всеки случай трябва да бъде гледан и оценяван в своята различност.

 

 

Как може да бъде насърчена ролята на жените в Църквата?
Казуистиката не може да бъде от полза и в този случай. Наистина, жените могат и трябва да имат по-активно участие в процеса на взимане на решенията в Църквата. Но бих нарекъл това повишение от функционален тип. И само това няма да ни изведе много напред. По-скоро трябва да помислим, че Църквата е от женски род по произход. Богословът Ханс Урс фон Балтазар е работил много по този въпрос – Марийният принцип води Църквата наравно със св. Петровия. Девата е по-важна от всеки един епископ и всеки от апостолите. Богословският размисъл е вече в ход. Кардинал Станислав Рилко – президентът на Папския съвет за миряните – заедно със съвета на миряните, работи в тази посока, подпомаган от много жени експерти.

 

 

Половин век след Енцикликата на Павел VІ Humanae Vitae възможно ли е Църквата отново да постави въпроса за контрола върху раждаемостта? Кардинал Карло Мария Мартини (покойния Архиепископ на Милано) смяташе, че времето за това вече е дошло.
Зависи как се интерпретира текстът на Humanae Vitae. Самият Павел VІ в нейния край препоръчва изповедниците да подхождат с милосърдие и внимание към всяка конкретна ситуация. Той е имал пророчески гений, защото е имал смелостта да тръгне срещу мнозинството, да защити моралната дисциплина, да наложи културни спирачки, да се противопостави на тогавашното и бъдещо нео-малтусианство. Въпросът е не да се променя доктрината, а да се навлезе в този въпрос в дълбочина, за да сме уверени, че пастирското служение взима под внимание положението на всяка личност и какво може да се направи. Това също ще бъде обсъдено в хода на Синода.

 

 

Науката се развива и променя възгледите за края на живота. Има ли смисъл животът във вегетативно състояние да бъде продължаван?
Не съм специалист в биоетическия дебат и се страхувам, че всяка моя фраза може да бъде зле интерпретирана. Традиционната църковна доктрина казва, че никой не е задължен да използва извънредни средства, когато се знае че се касае за терминална фаза. В пастирската си работа, винаги съм съветвал, в подобни случаи, да се използват палиативни мерки. В по по-специфичните казуси е подходящо, ако е необходимо, да бъде потърсен съвета на специалисти.

 

 

По време на вашето посещение в Светите земи дали ще се стигне до съгласие за взаимно общение с Православните, което Павел VІ, преди петдесет години, почти подписа с патриарх Атинагор?
Всички сме нетърпеливи да видим „завършени“ резултати. Но единството с православните означава преди всичко да вървим заедно. В Буенос Айрес, в курсовете по вероучение, идваха доста православни християни. Аз прекарвах Рождество и на 6 януари, заедно с техните епископи, които понякога дори се обръщаха за съвет до нашите епархийни канцеларии. Не знам дали е вярна историята, в която се разказва как  Атинагор бил предложил на папа Павел VІ те да вървят заедно, а да изпратят всички богослови на един остров, където да дебатират помежду си. Това е шега, но е важно да вървим заедно. Православното богословие е много богато. И вярвам, че днес те имат велики богослови. Визията им за Църквата и колегията на епископите е пленителна.

 

 

След няколко години най-голямата световна сила ще бъде Китай, с която Ватикана няма дипломатически отношения. Матео Ричи е бил йезуит като вас.
Ние сме близки до Китай. Изпратих писмо на президента Си Дзинпин, след като беше избран три дни след мен. Той ми отговори. Връзките са налице. Те са велик народ, който аз обичам.

 

 

Защо, Свети отче, никога не говорите за Европа. Кое не ви се струва убедително в европейския проект?
Спомняте ли си денят, в който говорих за Азия? Какво казах? (Тук репортерът се опитва да даде някакво обяснение и да си спомни, но разбира, че е попаднал в добре скроен капан). Не съм говорил никога за Азия, Африка или Европа. Говорил съм само за Латинска Америка, когато бях в Бразилия и когато приех Комисията за Латинска Америка. Все още не е имало сгоден случай да говоря за Европа. И той ще дойде.

 

 

Коя книга четете сега?
„Петър и Магдалена” на Дамиано Марцото, посветена на женското измерение на Църквата. Прекрасна книга.

 

 

Нямате възможност да гледате много филми – друго ваше любимо занимание. Филмът „La Grande Belleza” (Великата красота) спечели Оскар. Ще го гледате ли?
Не знам. Последният филм, който гледах, беше „Животът е прекрасен” на Бенини. Преди това гледах „Ла Страда” на Фелини. Шедьовър. Харесвам също Вайда...

 

 

Св. Франциск е имал безгрижна младост. Да ви попитам – влюбвали ли сте се?
В книгата „Йезуитът” говоря за една приятелка, която имах, когато бях на 17 години. Споменавам тази история и в книгата „Небе и земя”, която написах заедно с Абрахам Скорка. Докато учих в семинарията, едно момиче ми замая главата за една седмица.

 

 

И ако не възразявате срещу този въпрос, как завърши всичко?
Това са младежки истории. Говоря си за тях с моя изповедник (широка усмивка).

 

 

Благодаря ви, Светейши.
Благодаря.