Празникът на Светото Сърце Исусово,
Площад Свети Петър, 11 юни 2010 г.

Скъпи братя в духовното служение,
Скъпи братя и сестри,

Наближава краят на годината на свещенството, която отбелязахме по време на сто и петдесетата годишнина от смъртта на светия енорийски свещеник от Арс (Св. Жан Мария Виане'), пример за свещеническото служение в съвременния свят. Енористът от Арс ни насочи да преоткрием величието и красотата на свещеническото служение. Свещеникът не е просто чиновник, подобно на тези, от които се нуждае всяко общество при изпълнението на определени дейности. Свещеникът прави това, което никое човешко същество не може да извърши със собствените си сили: в името на Христа той изрича думите за опрощение на нашите грехове и така, тръгвайки от Бога, променя целия ни живот. По време на приношението на виното и хляба, той изговаря благодарствените Христови слова, които извършват преломяването – словата, пресъществяващи присъствието на Христа, Възкръсналия, на Тялото и Кръвта Му – тези слова променят елементите в света, откриват света за Бога и го единяват с Него. Затова и свещенството не е просто „служба”, а тайнство – като използва нас, окаяните люде, Бог присъства чрез нас във всички мъже и жени и действа от тяхно име. Дръзновението на Бога, който доверява Себе си на човешките същества и въпреки съзнанието за тяхната слабост, ги намира за способни да действат и да присъстват вместо него – това Божие дръзновение е истинското величие, скрито в думата „свещенство”. Бог ни намира за способни на това, по този начин Той призовава конкретни хора да Му служат и ги обвързва вътрешно със Себе си – на този факт искахме да обърнем внимание и да го оценим наново през изминалата година. Искахме да преоткрием радостта от близостта на Бога и да изразим благодарността си за това, че Той възлага Себе си на нашата недостойна същност, както и за Неговото всекидневно напътствие и грижа за нас. По този начин искахме още един път да покажем на младите хора, че това призвание, че тази задруга за служението на Бога и с Бога съществува, както и че Бог е в очакване на нашето „да”. Заедно с цялата Църква нека още веднъж да подчертаем, че трябва да поискаме от Бог това призвание. Трябва да се молим за работниците на Божията жътва и тази молитва към Бога същевременно е и Неговото почукване по сърцата на младите хора, които се смятат за способни да извършат онова, за което Бог смята, че те са способни. Очаквано този нов блясък на свещенството няма да се хареса на нашите „врагове”, те биха предпочели този блясък да изчезне, за да може накрая Бог да бъде изтласкан вън от света. Случи се така, че именно в годината на тази радост от тайнството наяве излязоха и греховете на свещениците – особено тези, извършили насилие над малолетни, при което свещенството, чиято цел е да демонстрира Божията грижа за нашето добро, се превръща в пълната му противоположност. Ние също постоянно се молим Бог и пострадалите личности да ни простят и същевременно обещаваме за направим всичко възможно, за да не се случи никога повече подобно насилие; а когато приемаме нови членове на свещеническото служение и по време на подготовката им ще направим всичко възможно, за да преценим дали призванието им е автентично, както и ще положим всички необходими усилия, за да поддържаме свещениците по техния път, така че Бог да ги защитава и наблюдава в трудните ситуации и да ги преведе през опасностите на живота. Ако целта на Годината на свещенството беше прославата на личните ни човешки деяния, тя би била срината от тези събития. Но случилото има за нас точно обратният смисъл – така ние израснахме в благодарността си за Божия дар, скрит в „глинени съдове”, който дава възможност Неговата любов да присъства видимо на този свят отново и отново, дори и сред всичките тези човешки слабости. Затова нека видим във всичко, което се случва, призив за пречистване, нека да видим задача, която да изпълним в бъдеще и която ни кара да приемем и обичаме още повече великия дар, който сме приели от Бог. Така Неговия дар се превръща в изискване да отговорим на Божията смелост и смирение чрез собствените ни смелост и смирение. Господните слова, които изпяхме по време на Великия вход, сега биха могли да ни отговорят какво означава да станеш и да бъдеш свещеник: „вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си (Мат. 11:29).

Отбелязвайки празника на Светото сърце Исусово в литургията ние се взираме в сърцето Исусово, разкрито в смъртта му от копието на римския войник. Сърцето Исусово се е разкрило за нас и пред нас, и така пред нас се е разкрило Божието сърце. Литургията тълкува за нас езика на сърцето Исусово и този език ни казва преди всичко друго, че Господ е пастирът на човечеството и така разкрива пред нас свещенството на Исус, което се намира дълбоко в сърцето Му; по този начин пред нас се разкрива непресъхващият извор и опората на свещеническото служение, което трябва винаги да се основава на сърцето Исусово и да тръгва от тази начална точка. Днес бих искал да размишлявам върху текстовете, с които Църквата молитвено отговаря на Божието слово, представени в тези четения. В тези песнопения словата (Wort) и отговорите (Antwort) взаимно се проникват. От една страна, самите песнопения се основават на Божието слово, а от друга страна, те са и нашият човешки отговор на Словото, отговор, чрез който Словото навлиза в живота ни. Най-важен от текстовете в днешната Литургия е Псалм 23 (22) „Господ е Пастир мой”, в който Израел молитвено възприема откровението на Бога, че е пастир, и приема Той да бъде водач в неговия живот. „Господ е Пастир мой, от нищо не ще се нуждая” - тази първа фраза изразява радостта и благодарността за присъствието и полаганите от Господ грижи за нас. Четенето от Книгата на Иезекиил започва със същата тема: „Защото тъй казва Господ Бог: ето, Аз Сам ще издиря Моите овци и ще ги прегледам.” (Иез. 34:11). Господ лично ще издири мен, нас, цялото Човечество. Не съм оставен да се рея из вселената и обществото, което би ме направило още по-загубен и объркан. Господ ме преглежда. Той не е далечен бог, за когото моят живот няма смисъл. Както знаем световните религии винаги са твърдели, че в крайна сметка съществува само един Бог. Но този Бог е бил далечен. Той е изоставил света в ръцете на други сили и стихии, на други божества. И човек е трябвало да се изправи срещу тях.  Единият Бог е бил добър, но далечен. Той не е бил страшен, но и не е можел много да помогне. Затова и човек не се е интересувал много от него. Той не е управлявал. Този начин на мислене се възражда по един странен начин в епохата на Просвещението. Все още се е проумявало, че за съществуването на света е необходим Създател. Но този Бог се е оттеглил от света, след като го е създал. В света съществуват редица закони, които го движат, но Бог нито се намесва, нито може да се намеси в тяхното действие. Бог се превръща в една далечна причина. Мнозина вероятно дори не искат Господ да се грижи за тях. Те не искат Господ да продължи да им стои на пътя. Но винаги, когато Божията грижа се е възприемала като стоене на пътя, човешките същества са стъпвали накриво. Приятно и успокоително е съзнанието, че някъде съществува някой, който ме обича и се интересува от мен. Много по-важно е обаче, че съществува Господ, който ме познава, обича и го е грижа за мен. „Аз съм добрият пастир; и познавам Моите Си, и Моите Ме познават” (Йоан. 10:14), казва Църквата чрез Евангелието с Божиите слова. Бог ме познава, той се грижи за мен. Тази мисъл трябва да ни направи истински щастливи. Нека й позволим да навлезе дълбоко в нашето същество. И тогава нека осмислим нейния смисъл: Господ иска от нас, свещениците, да споделим грижата му за хората в един кратък миг от историята. Като свещеници ние бихме искали да споделим с Него загрижеността Му за мъжете и жените, да полагаме грижи за тях и да им даряваме опита от Божията грижа за тях. Независимо от полето на действие, което им е поверено, свещениците трябва заедно с Господ да могат да кажат: „Познавам моето стадо и то ме познава”. В езика на Светото писание „познавам” никога не означава само външно познание, подобно на познаването на нечий телефонен номер. „Познанието” означава да бъдеш вътрешно близък до другата личност. Означава да обичаш него или нея. Трябва да се стремим да „познаваме” мъжете и жените, подобно на Бога, и от името на Бог да се стремим да вървим заедно с тях по пътя на Божието приятелство.

Нека се върнем към нашия Псалм. В него четем: „Той ме води по правилния път в неговото име. Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мене; Твоят жезъл и Твоята палица ме успокояват. (23 [22]:3). Пастирът сочи правилния път на тези, които са му се доверили. Той крачи пред тях и ги води. Можем да кажем същото и по друг начин: Господ ни показва правилния начин да сме хора. Той ни учи на изкуството да бъдем личности. Какво трябва да извърша, за да не сбъркам, за да не прахосам живота си в безсмислици? Този въпрос трябва да си зададе всеки мъж и всяка жена, този въпрос продължава да бъде валиден във всеки един момент от живота на човека. С колко тъма е обгърнат този въпрос в наши дни! Това непрекъснато ни напомня за думите на Исуса, Който е изпълнен със съчувствие към хората, защото те са като стадо без пастир. Господи, имай милост и за нас! Покажи ни пътя! От Евангелието знаем – пътят е Той самият. Да живеем с Христос и да го следваме - това означава да открием верния път, така че животът ни да бъде изпълнен със смисъл и за да можем един ден да си кажем: „Да, струваше си да живеем” Народът на Израел е изпълнен с благодарност към Бога, защото чрез Божиите заповеди Той им е показал как да живеят. Псалм 119 (118) дава израз на радостта от това - ние не се губим в тъмнината. Бог ни е показал пътя и как да правилно да го следваме. Посланието на Божието заповеди е синтезирано в живота на Исус, превърнал се модел за следване. От това разбираме, че Божиите правила не са окови, а посочен ни от Него път. Можем да им се радваме и да бъдем щастливи, че те са жива реалност за нас в живота на Христос. Самият Той ни е дарил тази радост. Следвайки Христа, ние изпитваме радостта от Откровението, а като свещеници ние трябва да даряваме и на другите радостта си, че ни е бил разкрит правилният начин на живот.

После следва фразата за „долината на смъртната сянка”, през която ни води Господ. Личният ни път един ден ще ни изведе до долината на смъртната сянка, където никой няма да може да ни придружи. Но Той отново ще бъде там. Самият Христос се спусна в тъмната нощ на смъртта. Той няма да ни изостави дори и там. Той ще ни води дори там. „Сляза ли в преизподнята - и там си Ти”, се казва в Псалм 139 (138). Ти наистина си там, дори в агонията на смъртта и затова нашият Псалм казва в отговор: дори и там, в долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото. Когато говорим за долината на смъртната сянка можем да помислим и за тъмните долини на изкушението, обезсърчението и изпитанията, през които всеки един от нас трябва да премине. Той е там дори и в тези тъмни долини на живота. Господи, покажи ми че си там, дори в тъмнината на изкушението, в мрачните часове, когато са угасени всички светлини. Подкрепи нас, свещениците, за да останем в тези тъмни нощи близо до хората, които са ни поверени. За да успеем да им покажем Твоята светлина.

„Твоят жезъл и Твоята палица ме успокояват”: пастирът се нуждае от жезъла, за да се защитава от дивите зверове, готови да се хвърлят върху стадото; от крадците, търсещи плячка. Наред с жезъла пастирът се нуждае и от палицата, за да се опира на нея и да прекосява трудните места. Те също са част от Христовото служение, от служението на свещеника. Църквата също трябва да се уповава на пастирския жезъл и с него да защитава вярата от фалшификаторите, от тези течения, които се опитват да отклонят стадото. Жезълът всъщност може да бъде използван в служба на любовта. Днес е видно, че толерирането на непристойно поведение от свещениците няма нищо общо с любовта. Нищо общо с любовта няма и това да бъде разрешено разпространението на ереста, както и изкривяването и подкопаването на вярата, сякаш тя е нещо, измислено от нас. Сякаш тя вече не е дар Божи, скъпоценна перла, която ние не можем да допуснем да ни отнемат. Жезълът трябва да се превърне в палицата на пастира, която подкрепя усилията на мъжете и жените да вървят по трудните пътеки и да следват Господа.

В края на Псалма четем за приготвената трапеза, за помазването на главата с елей, за препълнената чаша и за живота в дома Господен. Тези думи в Псалма изразяват преди всичко перспективата за вълнуващата радост от Божието присъствие в храма, от това да бъдем Негови гости, на които той сам прислужва, от това да живеем с него. Тази надежда е още по-голяма и дълбока за всички нас, които пеем този Псалм с Христа и с Тялото Му, което е Църквата. Тези думи съдържат и пророчество за тайнството на Евхаристията, чрез която Бог ни прави Негови гости и ни предлага Себе си за храна – като единствените хляб и вино, които могат да утолят глада и жаждата на човека. Може ли да не се радваме, че един ден ще гостуваме на Божията трапеза в Неговия дом? Може ли да не се радваме от неговата заповед: „Това правете в мой спомен”? Може ли да не радваме от това, че Той ни е разрешил да приготвим Божията трапеза за мъжете и жените, да им дадем Тялото и Кръвта му, да им предложим скъпоценния дар на неговото присъствие. Можем да се молим с цялото си сърце с думите от Псалма „Тъй благостта и милостта (Ти) да ме придружават през всички дни на живота ми, и аз ще пребдвам в дома Господен много дни. (Пс. 23 (22):6)

И накрая нека хвърлим един кратък поглед към двете песнопения, предложени ни от Църквата в днешната литургия. Първо виждаме думите, с които св. Йоан завършва разказа за разпването на Исуса: „но един от войниците прободе с копие ребрата Му, и веднага изтече кръв и вода (Йоан. 19:34). Сърцето на Исуса е пронизано от копието. Веднъж разкрито, то се превръща в извор - изливащите се вода и кръв насочват към двете основни тайнства, от които живее Църквата, Кръщението и Евхаристията. От прободените ребра на Бога, от разкритото му сърце, се излива живителният извор, който продължава да блика през вековете и гради Църквата. Разкритото сърце е източник на нов живот; тук със сигурност Йоан е имал предвид пророчеството на Иезекииля, който вижда под прага на новия храм да тече вода, даряваща живот и плодородие (Иез. 47). Новият храм е самият Исус, а разкритото Му сърце е извор на новия живот, което ни се предава чрез Кръщението и Евхаристията.

Литургията за празника на Светото сърце Исусово разрешава в песнопението да бъде използвана и една друга, подобна на тази, фраза. Тя е заета от Евангелието на Йоана, в което се казва: който е жаден, да дойде при Мене и да пие. Както е казано в Св. Писание: „Който вярва в Мене, из неговата утроба, както е речено в Писанието, ще потекат реки от жива вода.” (виж Йоан. 7:37). Във вярата ние пием живата вода на Божието слово. Така вярващият сам се превръща в извор, който дарява жива вода на пресушената земя. Свидетелство за това са светците. Свидетелство за това е Мария, тази велика жена на вярата и любовта, превърнала се в извор на вярата, любовта и живота за всяко поколение. Основавайки се върху Христа всеки християнин и всеки свещеник трябва да се превърне в извор, даряващ живот на другите. Трябва да даряваме живата вода на пресушения и жаден свят. Господи, благодарим Ти, защото отвори сърцето Си заради нас; защото Ти в смъртта и възкресението Си  се превърна в извор на живота. Дарувай ни живот, направи така, че ние да живеем от Теб като наш извор и ни дари със способността ние също да бъдем източник и извор и така да дарим живата вода на нашето време. Благодарим ти за благодатта на свещеническото служение. Господи, благослови нам и всички, които днес са жадни и продължават да търсят. Амин.

                                                                                     Източник: www.vatican.va