ПРЕДСТАВЯНЕ НА ЕНЦИКЛИКАТА LUMEN FIDEI
На 5 юли 2013 г. във Ватикана беше представена енцикликата Lumen Fidei, подписана на 29 юни 2013 г.
Lumen Fidei – Светлината на вярата е първата енциклика, подписана от папа Франциск. Тя се състои от четири глави, увод и заключение, като папата отбелязва, че тя допълва енцикликата на папа Бенедикт ХVІ за милосърдието и надеждата и стъпва върху усилията, положени от почетния папа при подготовката на новата енциклика, който „почти беше завършил” Енцикликата за вярата. Впоследствие Светият отец е внесъл „някои допълнения” към „съществуващия проект”.
Въведението (№ 1-7) на Lumen Fidei обяснява мотивите, залегнали в създаването на документа – на първо място енцикликата утвърждава, че светлината е основна характеристика на вярата, способна да озари живота на всички хора и да им помогне да разграничат доброто от злото, особено в модерната епоха, когато вярата е противопоставяна на търсенето или е приемана за илюзия, за скок в празното, която пречи на свободата на човека. На второ място, Lumen Fidei, която се издава в годината на вярата и 50 години след Втория Ватикански събор - „съборът на вярата”, се стреми да утвърди възприятието за широките хоризонтите, които вярата открива, така че тя да може да бъде изповядвана в единство и пълнота. Вярата не е условие, което да бъде приемано за даденост, а е дар от Бога, който трябва да бъде подхранван и подкрепян. „Който вярва, вижда”, пише папата, светлината на вярата произлиза от Бог и затова тя озарява всички аспекти на човешкото съществуване: тя произхожда от миналото, от спомена за живота на Исус, но също така и от бъдещето, откривайки нови широки хоризонти.
Глава първа (№ 8-22): „И ние познахме любовта, която Бог има към нас” (1 Йоан 4:16). Обръщайки се към библейската фигура на Авраам, в тази глава вярата е обяснена като „чуване” на Божието слово, на „призива” да излезем извън изолирания аз, за да се открием за новия живот и за „обещанието” за бъдното, което прави възможен нашия път през времето, тясно свързан с надеждата. Вярата съдържа в себе си идеята за „родителството”, защото Бог, който ни призовава, не е непознат, Той е Бог Отец, източника на доброто, Който стои в началото на времената и поддържа всичко. В историята на Израил вярата е противопоставена на идолопоклонството, което пречупва човека в множествеността на неговите желания, а „неговата житейска история се разпада на милиарди несвързани части”, като не му дава възможност да очаква изпълнението на обещанието. Докато вярата е точно обратното, тя е доверие в милосърдната Божия любов, приветстваща и всеопрощаваща, която изправя „изкривените пътища на нашата история”; тя е готовността да позволим нашият аз да бъде преобразен от „свободния Божи дар, който ни призовава към смирение и смелост, за да повярваме и да се доверим; тя ни позволява да видими осветения път, които ни води към срещата с Бог и човечеството, към историята на спасението” (№14). В това се състои „парадоксът” на вярата – постоянното ни обръщане към Бог носи на хората стабилност и ги освобождава от идолите.
След това Lumen Fidei се обръща към личността на Исус, посредникът, Който ни открива истината, която е далеч по-велика от самата себе си, която е израз на Божията любов и която е основата на вярата: „в съзерцанието на смъртта на Исус ... вярата става все по-силна”, а в нея Той разкрива своята непоклатима любов към човечеството. Възкресението Му превръща Исус „в достоверен свидетел”, „заслужаващ вярата”, чрез Когото Бог твори в историята и определя нейната съдба. Но вярата в Исус съдържа и един „ключов момент” - „участието в Неговия взор”. Вярата, всъщност, е не само поглед към Исус, но също и поглед от гледната точка на Исус, с Неговите очи. Папата използва аналогия, за да обясни, че по същия начин, по който във всекидневието си ние се доверяваме „на другите, които знаят повече от нас” – архитекта, фармацевта или юриста, така и във вярата ние се нуждаем от някои, който е изпитан експерт за нещата, „които се отнасят до Бог” и че Исус е Този, „който прави Бог достъпен за нас”. Следователно ние се доверяваме на Исус, когато приемаме Неговото слово, и ние вярваме в Исус, като Го приветстваме в нашия живот и поверяваме нашия живот на Него. Въплъщението на Исус не позволява вярата да бъде отделена от реалността, то ни помага да вникнем в нейното най-дълбоко съдържание. Човек се спасява благодарение на вярата, тъй като чрез нея той се открива към Любовта, която го предхожда и произлиза вътре в него. Чрез това същинско дело на Светия Дух: „християнинът може да гледа с очите на Исус, да сподели Неговия разум, Неговото синовство, защото той или тя споделя Неговата любов, която е Духът” (№ 21). Без Духа изповедта на Господ е невъзможна. Така „животът на вярващия се превръща в съществуване в Църквата”, тъй като вярата е изповядвана вътре в Тялото на Църквата, което е „конкретна общност на вярващи”. Християните са „едно”, без да губят своята индивидуалност, а в служение с другите, те откриват себе си. Затова и „вярата не е частно дело, индивидуалистична концепция или лично мнение”, тя по-скоро „произлиза от слушането и има за цел да изрази в думи Словото, което трябва да бъде възвестено”.
Глава втора (№23-36): „Ако не вярвате, то е, защото не сте удостоверени.” (Ис 7:9). В нея папата се спира на тясната връзка между вярата и истината, изпитаната истина за Бог, Неговото изпълнено с вяра присъствие в историята. „Вярата без истина не спасява”, пише папата, „защото тогава тя остава една красива история, проекция на нашето търсене на щастие”. Днес, в контекста на „кризата на истината в нашата епоха”, е по-нужно от всякога да си спомним тази връзка, защото съвременната култура е склонна да приеме за истина само истината на технологията, тази истина, която може да бъде създадена или измерена чрез науката, истината, която „работи” или по-скоро истините, валидни за отделните хора, които не служат на общото благо. Днес се отнасяме с подозрение към „самата истина, истината, която може пълноценно да обясни нашия живот като личности и в обществото”, която погрешно свързваме с истината, защитавана от различните форми на тоталитаризъм през ХХ век. Това става причина за „масираната амнезия на нашия съвременния свят”, която забравя въпроса за вярата, за произхода на всичко, въпроса за Бог, за сметка на релативизма и страха от фанатизъм. След това Lumen Fidei подчертава връзката между вярата и любовта, разбирана не само като „мимолетна емоция”, а като великата Божия любов, която ни преобразява отвътре и която ни дарява с нови очи, с които можем да прогледнем в реалността. Следователно, ако вярата е свързана с истината и любовта, „тогава любовта и истината са неразделни”, защото само истинската любов издържа изпитанието на времето и се превръща в източник на познание. И тъй като познанието на вярата се ражда от вярната Божия любов, „истината и вярност вървят ръка за ръка”. Истината, която открива вярата, е истината, концентрирана около срещата с въплътения Христос, който, слизайки сред нас ни докосва и ни дарява благодат, пребразявайки нашите сърца.
Тук папата започва да размишлява пространно за „диалога между вярата и разума”, за истината в днешния свят, в който тя често е ограничавана до „субективна автнентичност”, а всеобщата истина често става причина за страхове и често е идентифицирана с безкомпромисните стремежи на тоталитаризма. Обратно, ако истината е Божията любов, тя не може да бъде налагана насилствено и да потиска индивида. Следователно вярата не може да бъде непримирима, а вярващият не може да бъде арогантен. Точно обратното, вярата кара вярващият да бъде скромен и призова за съвместно съществуване и уважението към другите. Оттук следва, че вярата призовава за диалог на всички равнища – за диалог с науката, като по този начин пробужда критичното чувство и разширява хоризонтите на разума и ни кара с изумление да изучаваме творението; към диалог в междурелигиозен контекст, в който християнството дава своя принос; към диалог с невярващите, които постоянно търсят и „се стремят да действат сякаш Бог съществува”, защото „Бог е светлина и може да бъде открит и от тези, които Го търсят с искрено сърце”. „Всеки един, пристъпил към извършването на добро за другите, вече се доближава до Бог”, настоява папата. Накрая, Lumen Fidei се спира на теологията, като утвърждава, че теологията без вяра е невъзможна, защото Бог е не просто „обект”, Той е самият Субект, направил себе си познаваем. Богословието е съучастие в Божието знание за самия Него и затова теологията трябва да бъде поставена в служба на християнската вяра и на църковното учение, което не представлява ограничение за теологическата свобода, а е по-скоро една от съставните й части, защото по този начин осигурява връзка с първоизточника, Словото на Христос.
Глава трета (№ 37-49): „Дарявам ви, което съм получил” (1 Кор. 15:3). Тази глава се фокусира изцяло върху значението на евангелизацията – човек, който се е отворил за Божията любов, не може да пази този дар само за себе си, отбелязва папата. Светлината на Исус озарява лицата на християните и така се разпространява, тя се предава като пламък, който възпламенява другите, предава се от поколение на поколение, чрез непрекъснатото следване на свидетелството на вярата. Така се създава връзката между вярата и паметта, които Божията любов съхранява единни през всички времена и така ни превръща в съвременници на Христа. Наред с това, „е невъзможно да вярваме само за себе си”, защото вярата не е „лично решение”, а е откритост на „аз-а” към „нас”, което е възможно само „в рамките на църковната общност”. Следователно „тези, които вярват, никога не остават сами”, тъй като те разбират, че пространството на аз-а се разширява и създава нови връзки, които обогатяват живота.
Съществуват обаче, „специални средства”, чрез които вярата може да се предава – това са тайнствата, които са „въплътената памет”. Папата споменава на първо място кръщението – на деца и възрастни – под формата на катехумената, като припомня, че вярата не е изолиран индивидуален акт, който може да бъде извършен самостоятелно, той трябва да бъде приет в рамките на църковно общение. „Никой не се кръщава сам”, се казва в Lumen Fidei. Заедно с това, тъй като кръстеното дете не може само да изповяда вярата, то трябва да бъде подкрепено от родителите и кръстниците, затова е важно „сътрудничеството между Църквата и семейството”. На второ място енцикликата говори за Евхаристията, „скъпоценно подхранване на вярата”, която е „акт на запомняне, превръщане на тайнството в присъствие”, който ни „води от видимия към невидимия свят” и ни учи да изпитваме дълбочината на реалността. След това папата се спира на изповедта на вярата, на Символа на вярата, чрез който вярващите не само изповядват вярата, но и стават част от истината, която се изповядва; молитвата „Отче наш”, чрез която християните се научават да гледат през очите на Христос; десетте божи заповеди, разбирани не като „поредица от негативни заповеди”, а по-скоро като „конкретни насоки” за встъпване в диалог с Бог, „за обгръщане от неговата милост” и за поемане по „пътя на благодарността”, който ни отвежда към пълнотата на общението с Бог. Накрая папата подчертава, че съществува само една вяра, заради „единството на Бог, Който е познат и изповядван” и защото тя е насочена към Господ, който ни „дарява общия поглед” и е „споделян от цялата Църква, която е едно тяло и един дух”. Като имаме предвид, че съществува само една вяра, от това следва, че тя трябва да бъде изповядвана в пълнота и чистота и цялост, тъй като „единството на вярата е единството на Църквата”; а да отклоним някого от вярата означава да отклоним някого от правдивостта на общението. Наред с това, след като единството на вярата е единство на живия организъм, вярата може да асимилира в себе си всичко, като по този начин се показва като универсална и католична, озарявайки и извеждайки целия космос и цялата история до техните най-прекрасни образи. Гаранция за това единство е апостолската приемственост.
Глава четвърта (№ 50-60): „затова и Бог не се срами за тях да се нарича техен Бог: защото им приготви град” (Евр. 11:16). Тази глава се спира на връзката между вярата и общото благо, което ни отвежда към сътворението на място, в което мъжете и жените могат да живеят заедно с другите. Вярата, родена от Божията любов, подсилва връзките между човечеството и поставя себе си в служба на справедливостта, правдата и мира. Затова тя не се дистанцира от света и не е лишена от връзка с реалните чувства на съвременния човек. Тъкмо обратното, без любовта на Бог, Комуто се доверяваме, връзките между хората щяха да се основават само на ползата, интереса и страха. Вместо това, вярата се обръща към най-дълбоките основи на човешките отношения, към тяхната съдба в Бог и поставя всички тях в служба на общото благо. Вярата „е за всички, тя е общото благо”, целта й е не само изграждането на бъдния свят, но и подкрепа за издигането на нашите общества, за да могат те съвместно да подходят към бъдещата надежда.
След това енцикликата се спира на областите, озарени от вярата: на първо място и най-важно това е семейството, изградено чрез брака, разбирано като устойчив съюз между мъжа и жената. То се ражда от възприемането и признаването на сексуалните различия, основава се на любовта на Христос, обещава „любов във вечността” и разпознава любовта като творец, което води и до създаването на деца. На второ място това е младежта – тук папата обръща внимание на Световния ден на младежта, в който младите хора демонстрират „радостта на вярата”, и решимостта си да изживеят своята вяра щедро и пълноценно. „Младите хора искат да живеят живот в пълнота”, пише папата. „Срещата с Христос ... разширява хоризонта пред съществуването, дава му устойчива надежда, която не може да разочарова. Вярата не е бягство на малодушните, а нещо, което подобрява нашия живот.” И отново, като ни превръща в Божии чада, вярата изпълва с нов смисъл универсалното братство, което се основава не само на равенството, а и на съвместно изживяване на Божието родителство и възприятието за уникалното достойнство на всяка личност. Следващата област е тази на природата: вярата ни помага да я видим, да „открием в нея примерите за развитието, които се основават не само на ползата или печалбата, а които приемат творението като дар”. Тя ни учи да открием и тези начини на управление, в които властта произхожда от Бог и които служат на общото благо; то ни дава и пример за опрощение, който ни помага да преодоляваме конфликтите. „Когато вярата е отслабена, има опасност основите на човечността също да бъдат отслабени”, казва папата, а ако ние отхвърлим Бог от нашия град, ще загубим естественото си доверие и ще бъдем обединени само от страха. Затова и не трябва да се срамуваме от публичната изповед на Бог, защото вярата озарява социалния живот. Друга област, озарена от вярата, е тази на страданието и смъртта: християните имат съзнание, че страданието не може да бъде отречено, но то може да получи смисъл; може да бъде поверено на Бог, Който никога не изоставя и което дава възможност страданието да стане причина за „израстване във вярата”. Бог не обяснява всичко на страдащия, но му предлага Своето присъствие и му открива прага на светлината в сянката. В този смисъл, вярата е свързана с надеждата. Тук папата призовава: „Нека не се оставяме да бъдем лишени от надеждата, нека не допускаме нашата надежда да бъде замъглена от лесни отговори и решения, които възпрепятстват нашето развитие”.
Заключение (№ 58-60). „И блажена е, която е повярвала” (Лука, 1, 45). В края на Lumen Fidei, папата ни призовава да се обърнем към Мария, „съвършената икона” на вярата, която, като майка на Исус, е заченала „вярата и радостта”. Папата въздига молитвата си към Мария, за да може тя да подкрепи човека във вярата и да напомня на вярващите, че те никога не са сами, както и да ни научи да виждаме през очите на Исус.
Източник: Vatican Information Service