Изх. N. 1259/12

София, 26.10.2012 г.

 

 

На 11 октомври 2012 г. в Рим Светият Отец Папа Бенедикт XVI постави начало на „Годината на вярата”. Тази съща година, отбелязваме още 50 години от свикването на Втория Ватикански Вселенски Събор и 20 години от публикуването на Катехизиса на Католическата църква. В тържествената литургия на площад Свети Петър, заедно с  много кардинали и епископи от целия свят, присъстваха и 12 съборни отци, от останалите 69 живи участници във Втория Ватикански Събор.

 

Защо година на вярата? Когато получиш подарък от скъп човек, го слагаш на такова място, за да го виждаш често и си припомняш за вниманието, което ти е отдадено. Вярата е дар от Бога, която получаваме при кръщението като най-скъп дар от Него, а Той е Бог – всичко, не само тук във времето, а и във вечността. Всеки ден живеем с този дар и от този дар. Наш дълг е да го опазим. Ето защо тази година по-специално го поставяме на още по-видно място, за да ни припомня какво е вярата за нас. Вторият Ватикански Вселенски събор, в конституцията „Gaudium et spes” ни учи: „Най-възвишеното основание за човешкото достойнство се таи в неговото призвание за общение с Бога. Бог приканва човек към диалог с Него още от раждането му: човек всъщност съществува само защото е сътворен от любов от Бога и от любов е съхранен пак от Него. И той не живее напълно съгласно с истината ако не признае свободно тази любов и не се предаде изцяло в ръцете на своя Творец. Мнозина наши съвременици все пак не приемат или напълно отхвърлят съкровената и животворяща връзка с Бога. Така че атеизмът се числи към най сериозните проблеми на нашето време.” (Gaudium et spes 19)

 

В сърцето на 20 век се появи атеизмът, който целеше да отдалечи и премахне Бог от живота на човек. Да си спомним за нацизма, а после комунизма. Папа Павел VI, в енцикликата “Eclesiam Suam” пише:  „Отрицанието на Бога е най-страшният феномен на нашето време.” За отбелязване е, че атеизмът като учение има за цел борбата срещу Бога. Но всъщност атеистът също вярва в Бог, но е против Него и Го отрича. Нали и в Библията се казва, че „и дяволът вярва в Бог но трепери от Него”. Но по-страшно и тъжно е безразличието, което днес залива света. Хора, които не ги интересува има ли или няма Бог и в полето на тази индиферентност израстват суеверия и неистини, които привличат и заблуждават. А свети Августин казва: „Създал си ни за Тебе Боже мой и неспокойно е сърцето ни докато не си почине в Тебе”. Когато няма вяра, остава празно местото, което Бог е запазил за себе си в нас. И тогава, за да го запълним, започваме да си създаваме кумири, примери за подражание. Хората тръгват след тях, защото имат нужда от идеал, но после са разочаровани. А ние имаме Исус. В Евангелието се казва, че тълпите Го следваха. И ние следваме Исус. Защо? Очакваме чудеса както в Евангелието? Ако вярваме истински, не ни трябват чудеса. Но за който не вярва също няма чудеса. Тогава, защо Го следваме? Следваме Го защото чрез вярата в Него намираме смисъл и пълнота на живота. Защото словата Му ни дават сила, радост, усещаме Негова божественост. „Само да се докосна до Него” – жената от Евангелието,  „Кажи само една дума и слугата ми ще оздравее” – стотникът. Скромна вяра, но истинска, защото носи в себе си много надежда. И Исус отговаря: „Твоята вяра те спаси”. Затова вярата е живот, вярата е сила, вярата е светлина. Но вярата е и трябва да бъде споделяна. Бог не иска от нас вяра по навик, а силна и зряла вяра, която осмисля живота, която е закон на поведение и така прониква и докосва другите. Колко е важно как живеем вярата си. И дали нашият начин на живот във вярата пречиства и преобразява нас самите и другите. Тя трябва да говори на човека до нас. Живяна достойно, тя е необходима за другите. Тя е спасение, истина, щастие. Светът се нуждае от нея. Ето защо една цяла година е посветена на вярата.

 

Свети Павел казва: „Да имам такава силна вяра, че да мога и планини да премествам, щом любов нямам… нищо не ме ползва” (1 Кор. 13: 2-3). Вярата и любовта са силно свързани, взаимно се допълват и не могат една без друга. Без любов вярата няма сила. Наистина „вярата без дела е мъртва” (Иаков 2:26). А плодът на истинската вяра е любовта. И така вярата се изразява чрез любовта, а любовта усилва вярата. Да обичаш означава да бъдеш преобразен от Любовта, както се случи с двамата апостоли от Емаус: „Не горяха ли сърцата ни когато разговаряше с нас по пътя и ни обясняваше писанията” (Лук. 15 24-32). Този чуден откъс от Евангелието ни припомня тайнственото присъствие на Бог в нашия живот. Апостолите не го познаха, но не бяха престанали да Го обичат. И това им върна отново вярата. В противен случай щяха да останат пленници на тъгата. „Обичай Бога, обичай ближния”.  Това е единственият верен път, който води към вярата и я подържа.

 

 

В този момент си спомняме за толкова хора, които са преминали преди нас и са изживели достойно вярата си. За тях казваме „Бъди благословен, Господи, за всички онези, които ни водиха по пътя на истинската вяра, които са ни предхождали във вярата – Твои служители и приятели.” Но същевременно не можем  да не си спомняме за толкова други, които са приели вярата, а днес са забравили пътя, който води към храма. Ние всички сме кръстени във вярата. Горди сме с нашата вяра, но да бъдем достойни за тази вяра. Да я пазим като най-скъпия дар на нашия живот. Затова приканвам всички, през цялата година посветена на вярата, след всяка служба да се молим със следната молитва: „Боже мой вярвам , надявам се , обичам Те и Ти се покланям. За удовлетворение на всички онези, които не вярват, не се надяват, не Те обичат, не Ти се покланят а дори Те и презират. Боже прости им , стори да повярват и чрез заслугите на светите рани на Твоя Син Исус Христос, да се спасят и вечно да те славят. Амин.”  

 

 + Христо Пройков

Апостолически екзарх