„Днес, петдесет години след откриването на Втория Ватикански Вселенски събор, изпълнени с голяма радост, ние поставяме началото на Годината на вярата”, каза Бенедикт ХVІ по време на Месата, отслужена на 11 октомври сутринта на площад Св. Петър. Освен от Светия отец, Месата беше отслужена и от кардинали, патриарси и архиепископи на Източните католически църкви, от синодални отци, участващи в заседанието на Синода на епископите посветен на новата евангелизация, председатели на епископски конференции от целия свят, както и от отци от Втория Ватикански събор. На честването присъстваха и Вселенският патриарх Вартоломей І и Роуан Уилямс, Архиепископ на Кентъръбри и примас на Англиканската църква.

Светият отец отбеляза също: „За да се върнем към духа на събора, днешната служба беше обогатена от няколко специални събития – шествието, чиято цел е да напомни за шествието на съборните отци, завършило в тази базилика; интронизирането на Евангелието, използвано по време на Събора; поверяването на седемте финални съборни послания и на Катехизиса на Католическата църква, което ще направя в края на месата след благословията. Тези събития ни помагат на се само да си спомним Събора, те ни дават възможност да отидем отвъд чистото възпоменание. Те ни приканват да навлезем по-дълбоко в духовното движение, характерно за Втория Ватикански събор, да го направим част от нас и да го развием в духа на същинския му смисъл. Неговият същински смисъл беше и си остава вярата в Христа, апостолската вяра, вдъхновена от вътрешното ни желание да възвестим Христос на всички хора, в хода на историческия път на Църквата.”

В своята проповед папа Бенедикт ХVІ каза:

„Годината на вярата, чието начало поставяме днес е хармонично обвързана с  цялостния път на Църквата през последните петдесет години – от Събора, през Магистериума на Божия раб Павел VІ, който обяви Година на вярата през 1967 г., до юбилеят от 2000 г., когато блажения Йоан Павел ІІ предложи отново на цялото човечество Исус Христос като Спасителя вчера, днес и завинаги. Между тези двама папи, Павел VІ и Йоан Павел ІІ, съществува дълбока приемственост, която се основава върху Христос като център на космоса и историята и върху апостолската ревност Той да бъде възвестен на целия свят. Исус е центърът на християнската вяра. Хриситяните вярват в Бог, чието Лице беше открито от Исус Христос. Той е изпълнението на Писането и техния истински интерпретатор.

В днешния откъс от Евангелието се казва, че Исус Христос, осветен от Отца и Светия дух, е истинският и вечен субект на евангелизацията … Мисията на Христос продължава във времето и пространството, през вековете и континентите. Това движение, започнало от Отца и подсилено от Духа възвестява благата вест за бедните, както в материалния, така и в духовния смисъл. Църквата е първият и необходим инструмент за това Христово дело, защото тя е единена с Него, както тялото с главата.

Вторият Ватикански събор не си постави за цел да дискутира въпроса за вярата в един конкретен документ. Той беше одухотворен от желанието да се въздигне до християнската тайна, която да представи отново на съвременния човек … В речта си при откриването на събора блажения Йоан ХХІІІ описа основната цел пред Събора по този начин: „Въпросът, който стои пред Вселенския събор е следният: как свещената съкровищница на християнската доктрина да бъде съхранена и изучавана по-ефективно …. Затова, целта пред Събора не е дискутирането на един или друг доктринален въпрос, от Събора не се очаква това, … а как тази твърда и неизменна доктрина, която трябва да бъде уважавана и почитана, да бъде изследвана и представена по начин, който да отговоря на нуждите на нашето време”.

В светлината на тези думи можем да разберем как се чувствах и самият аз по това време – по време на Събора ние бяхме обхванати от емоционално напрежение, когато се заехме с общата ни задача да направим така, че истината и красотата на вярата да озарят нашето време, без да я жертваме пред изискванията на настоящето или да я оставим тясно свързана с миналото: вечното присъствие на Бог е отразено във вярата, която преминава през времето, но тя може да бъде приветствана от нас само в нашето собствен и неповторимо днес. Затова вярвам, че най-важното нещо … е да приемем в цялата Църква това позитивно напрежение, това желание да възвестим отново Христос на съвременния човек. Но тъй като това вътрешно желание за нова евангелизация не трябва нито да бъде една обикновена идея, нито да бъде изгубена в спорове ... често съм настоявал за завръщане към „буквата” на Събора – т. е. към неговите текстовете  – за да можем да извлечем от тях автентичния дух – това е причината да настоявам, че истинското наследство Втория Ватикански събор може да бъде открито в тях.

Съборът не формулира нещо ново по въпросите на вярата, нито искаше да измени това, което е древно. По-скоро той си постави за цел да проучи как тази вяра може да продължи да бъде живяна в днешния ден, за да може да остане жива вяра в един свят на промени … Съборните отци искаха да представят вярата по един смислен начин; затова те се насочиха с желание към диалога с модерния свят, изпълнени с увереност в своята вяра, в твърдостта на скалата, върху която бяха стъпили. Но през следващите години мнозина безкритично възприеха преобладаващия начин на мислене и така поставиха под съмнение самите основи на съкровищницата на вярата, които за съжаление те вече не можеха да приемат за истина.

Ако днес Църквата поставя началото на нова Година на вярата и възвестява нова евангелизация, то не е за да отбележи годишнината, а защото нуждата от нея днес е дори по-голяма, отколкото преди петдесет години! … Дори инициативата за създаване на папски съвет за насърчаване на новата евангелизация … следва да бъде разбирана в този контекст. Последните десетилетия ни направиха свидетели на възхода на духовното „опустяване”. По времето на Събора, заради няколко трагични исторически страници, вече беше възможно да знаем как изглежда животът без Бог, докато сега виждаме това около нас всеки ден. … Но тръгвайки от опита си от тази пустиня … ние трябва отново да открием радостта от вярата, нейната жизнена важност за нас.

В пустинята ние преоткриваме ценността на това, което е най-важно за живота – така и в днешния свят има твърде много знаци, които признават … търсенето на Бог за смисъл на живота. В пустинята са нужни хора на вярата, които чрез собствения си живот да насочват към Обетованата земя и да пазят надеждата жива. Вярата открива сърцата за Божията благодат, която ни освобождава от песимизма. Днес, повече от всякога, евангелизацията означава свидетелство за нов живот, който е променен от Бога, и който може да покаже истинския път.

Пътят е метафора на живота, а мъдрият пътник е този, който е опознал изкуството на живота и може да го сподели със своите братя – това се случва на поклонниците по пътя на св. Яков или по други такива маршрути, неслучайно станали популярни отново в наше време. Кое направи възможно толкова много хора да искат да предприемат това пътешествие? Не е ли защото така те откриват, или поне интуитивно търсят, смисъла на нашето съществуване в света? Ето така можем да опишем годината на вярата – тя е поклонническо пътуване в пустинята на днешния свят, по който взимаме със себе си само най-необходимото: … Евангелието и вярата на Църквата, прекрасен израз на която са документи на Събора, както и Катехизиса на Католическата църква, публикуван преди двадесет години.

Скъпи братя, 11 октомври 1962 г. беше празник на Пресветата Дева, Божията майка. Нека поверим на нея Годината на вярата, както направих миналата седмица, когато направих своето поклонническо пътуване до Лорето. Нека Дева Мария винаги озарява като звезда пътя на новата евангелизация.
 

Източник: Vatican Information service