Католическа Църква

ПРОПОВЕД НА НЕГОВО СВЕТЕЙШЕСТВО ПАПА БЕНЕДИКТ ХVІ

Еспланадата пред Светилището на Нашата дева от Фатима, 13 май 2010 г.


Скъпи поклонници,
„Потомството им ще бъде известно всред племената, и които ги видят, ще познаят, че те са семе, от Господа благословено”. (Ис. 61:9). Така започва първото четене в днешната Евхаристия, а тези думи се изпълват тук в хората, сбрани благочестиво в нозете на Нашата Дева от Фатима.

Възлюблени братя и сестри, аз също пристигнах във Фатима като поклонник, в този „дом”, от който Мария реши да ни проговори в нашето време. Пристигнах във Фатима, за да доловя присъствието на Мария и нейната майчина защита. Пристигнах във Фатима, защото днес поклонническата църква, превърната по волята на нейния Син в средство за разпространение на Евангелието и на тайнството на спасението, ни призовава на това място. Пристигнах във Фатима, за да се помоля, заедно с Мария и с всички поклонници, за нашето човешко семейство, измъчвано от толкова много болести и страдания. Най-накрая, пристигнах във Фатима, преизпълнен със същите чувства като блажените Франсиско и Жасинта, и Божията рабиня Лусия, за да доверя пред нашата Дева личната си изповед, че „аз обичам” Исус, че Църквата и свещениците Го „обичат”, че те искат да съхранят своя взор над Него, тъй като настоящата Година на свещениците приближава своя край, както и да поверя на майчинската защита на Мария свещениците, ръкоположените мъже и жени, мисионерите и всички, които благодарение на добрите си дела превръщат Дома Господен в приветливо и насочено към нуждаещите се място.

Това са „хората, от Господа благословени”. Хората, които Господ благослови сте вие, обични членове на епархията на Лейрия-Фатима, заедно с Вашия пастир, епископ Антонио Марто. Благодаря за изказаното от него в началото на Месата приветствие към мен, както и за топлото гостоприемство, оказано от него и неговите помощници на това свято място. Обръщам се с поздрав към Президента на Републиката и другите официални лица, които служат на тази славна нация. Прегръщам духовно всички португалски епархии, представени тук от техните епископи, и поверявам на Небето всички народи и хора по земята. Прегръщам в Бога всички техни синове и дъщери, особено страдащите и отхвърлените, с желанието да им донеса тази велика надежда, която гори в сърцето ми, и която тук, във Фатима, може да бъде осезаемо почувствана. Нека тази велика надежда пусне корени в живота на всеки един от вас, скъпи поклонници, и в живота на всички вас, които се присъединявате към нас чрез посредничеството на медиите.

Да! Господ, нашата велика надежда, е заедно с нас. В своята състрадателна любов той предлага бъдеще на своя народ: бъдещето на единството с Него. След като изпитаха  Божията милост и утеха, Който не ги изостави по време на изнурителното им връщане от Вавилонския плен, Божият народ извика: „С радост ще се радвам в Господа, душата ми ще се развесели в моя Бог (Ис. 61:10). Сияйна дъщеря на този народ е Дева Мария от Назарет, която, изпълнена с благодат и с чудото на Божествено присъствие в нейната утроба, превърна тези радост и надежда в свои собствени в химна Величи: „духът ми се възрадва в Бога, Спасителя мой”. Тя не се смята за избрана жена сред безплодни хора, а им възвестява радостта на чудодейното Богомайчинство, тъй като „и Неговата милост е из рода в род за ония, които Му се боят” (Лк 1:47, 50)

Доказателство за същото е и това свято място. След седем години вие ще се върнете тук, за да отбележите стогодишнината от първата поява на Девата, „слязла от небесата”, Учителката, посветила пастирчетата в дълбокото познание на Любовта и Светата Троица и отвела ги към Спасителят Господ - най-прекрасната същност на човешкото съществуване. Този благодатен опит ги накара дотолкова да възлюбят Бог чрез Исус, че Жасинта извика: „Колко съм възрадвана, когато казвам на Исус, че го обичам! Когато се обръщам към Него с тези думи, чувствам сякаш в гърдите си имам огън, който не изгаря!” А Франсиско казва: „Харесваше ми да виждам Нашия Господ в светлината, въведена от нашата Майка в сърцата ни. Толкова обичам Бог!” (Спомените на сестра Лусия, І, 42 и 126).

Братя и сестри, когато слушаме тези невинни и дълбоко мистични изповеди на трите пастирчета, човек може да ги възприеме с чувство на завист за видяното от тях или с разочарованото покорство на човек, който не е бил сполетян от такова щастие, но иска да го изпита. Папата казва на тези хора това, което е казал Исус: „не от това ли се заблуждавате, задето не знаете Писанията, нито силата Божия? (Марк 12:24). Писанието ни приканва да повярваме с думите: „блажени, които не са видели, и са повярвали” (Йоан 20:29), а Бог, който присъства в мен по-дълбоко, отколкото аз самият (виж св. Августин, Изповеди, ІІІ, 6, 11) има силата да ни докосне, особено чрез вътрешните ни сетива, така че душата може нежно да бъде докосната от реалността, която се намира отвъд сетивата и която ни позволява да постигнем това, което не е достъпно и видимо за сетивата. За да се случи това, ние трябва да култивираме в нашето сърце вътрешно съзерцание, което не притежаваме през повечето време, поради силата на натиска от външната реалност и поради образите и грижите, които изпълват душите ни (виж Теологичен коментар върху Посланието на Фатима, 2000). Да! Бог може да дойде при нас и да се разкрие пред очите на сърцето ни.

Още повече, че Светлината, озарила пастирчетата, която идва от бъдещето на Бог, е същата Светлина, която е била изразена в пълнотата на времето и е дошла за всички нас - Синът Божи станал Човек. Той има силата да възпламени най-студените и тъжни сърца, както се е случило с Неговите ученици по пътя за Емаус (виж Лука 24:32). Затова и надеждата ни почива на реални основания, тя се основа на събитие, което е част от историята и в същото време се намира отвъд историята: Исус от Назарет. Неговата мъдрост и спасителна сила създава такъв ентусиазъм сред неговите съвременници, че както знаем от Евангелието, една жена от народа издигнала глас: „блажена е утробата, която Те е носила, и гърдите, от които си сукал!” Исус й отговаря: „да, но блажени са и тия, които слушат словото Божие и го пазят.” (Лука 11:27 – 28) Но кой намира време, за да чуе Божието слово и за да позволи да бъде докоснат от Неговата любов? Кой продължава да гледа с будно от молитвата сърце в нощта на съмнението и несигурността? Кой събужда зората на новия ден и раздухва пламъкът на вярата? Вярата в Бог открива пред нас хоризонтите на уверената надежда, която не може да разочарова; тя ни разкрива стабилните основи, върху които човек може без страх да основе своя живот; тя изисква изпълнено с вяра себеотдаване в ръцете на любовта, която крепи света.

„Потомството им ще бъде известно всред племената, и които ги видят, ще познаят, че те са семе, от Господа благословено” (Ис. 61:9), благодарение на нерушимата надежда, която дава плод в любовта, която се жертва за другите, но не жертва другите. Както чухме във второто четиво, тази любов „всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява” (1 Кор. 13:7). Пример и насърчение за това са децата пастирчета, който предложиха Богу целия си живот и които споделиха с всички останали своята любов към Бог. Нашата Дева им помогна да отворят сърцата си за всемирната любов. А блажената Жасинта неуморно споделяше с нуждаещите и правеше жертви за обръщането на грешниците. Само чрез тази братска и благородна любов ние ще успеем да съградим цивилизацията на любовта и справедливостта. 

Ще сгрешим ако смятаме, че пророческата мисия на Фатима е завършена. Божият план постоянно и от самото начало се обръща към хората: „где е брат ти Авел? […]. Гласът на братовата ти кръв вика от земята към Мене; (Бит. 4:9) Човечеството е съумяло да начене цикъла на смъртта и страха, ала не е съумяло да го затвори … Често в Св. писание можем да видим как Бог търси праведни мъже и жени, за да спаси града на човека и той направи същото тук, във Фатима, когато Нашата Дева попита: „Искаш ли да предадеш себе си на Господ, да изпиташ всички страдания, които той ще ти изпрати, като изкупление за твоите грехове, които са Го засегнали и като прошение за обръщането на грешниците?” (Спомени на сестра Лусия, І, 162).

Във време, в което човешкото семейство беше готово да пожертва всичко най-скъпо на олтара на дребните и егоистични интереси на нациите, расите, идеологиите, групите и отделните индивиди, нашата Света Майка слезе от небесата и предложи да вдъхне в сърцата на всички, които й се доверяват, своята любов към Бог, която гори нейното сърце. В онова време това се е случило само на три пастирчета, но техният пример се разпространява и множи, благодарение на пътуванията на Поклонницата Дева, сред безбройни групи в целия свят, отдадени на братската солидарност. Нека седемте години, които ни отделят от честването на стогодишнината от нейната поява, ускорят изпълнението на пророчеството за триумфа на Непорочното Сърце на Мария, в прослава на Пресветата Троица.

Източник: www.vatican.va