На 13 февруари т.г. Пресслужбата на Светия Престол оповести текста на посланието на Папа Бенедикт ХVІ за Световния ден за молитва за Званията, който ще бъде отбелязан на 29 април 2012 г. След като своевременно ви запознахме с извадки от текста, сега публикуваме пълния текст на посланието.

ТЕМА: „ЗВАНИЯТА, ДАР НА БОЖИЯТА ЛЮБОВ”

Скъпи братя и сестри,

49-ият Световен ден на молитва за званията, който ще бъде отбелязан на 29 април 2012 г., четвъртата неделя от Великден, ни подтиква да размислим по темата: „Званията, дар на Божията любов”

„Извор на всяка съвършена дарба е Бог, който е любов (Deus Caritas est) и „който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога, и Бог - в него” (1 Иоан 4:16). Тази основополагаща връзка между човека и Бога, която предшества самото творение, е описана в Светото Писание. В посланието си до християните от град Ефес, св. Павел, отдава своята благодарност и възхищение на Отца, Който, с Неговата безгранична доброжелателност, постига в хода на вековете своя универсален спасителен план, който е планът на любовта. В Неговия Син Исус, пише св. Павел, Той „ни избра чрез Него, преди да се свят създаде, за да бъдем свети и непорочни пред Него с любов, (Еф. 1:4). Обичани сме били от Бог, още „преди” да сме били сътворени! Водени единствено от безусловната Му любов, Той ни е сътворил „от нищо” (срв. 2 Мак. 7:28), за да ни изведе до пълно единение с Него.

Удивен от величието на Божието провидение, Псалмопевецът възкликва: „Кога гледам Твоите небеса - дело на Твоите пръсти, месечината и звездите, които си поставил, казвам си: що е човек, та го помниш, и син човечески, та го спохождаш? (Пс. 8:4-5) Дълбоката истина на нашето съществуване се съдържа в тази изумителна тайна – всяко творение, и особено всяка човешка личност, е плод на Божия промисъл и действие на Неговата любов, любов безгранична, вярна и вечна. (срв. Иер. 31:3). Осъзнаването на тази реалност е това, което истински и дълбоко променя нашия живот. В един известен откъс от своите „Изповеди”, св. Августин вълнуващо разказва как е открил Бог, върховната красота и върховната любов, Бог, Който винаги е бил близо до него, и пред Когото той най-накрая той открива свето сърце и съзнание, за да бъдат те обновени: „Късно те обикнах, о, Красота тъй древна и тъй млада, късно Те обикнах! Ето, вътре си била Ти, а аз вън – и все вън Те търсех и с цялата си грозота се втурвах към създадената от Тебе красота. Ти беше
с мен, но аз с Тебе не бях. Държаха ме далеч от тебе нещата, които нямаше да съществуват, ако в Теб не съществуваха.
Призова ме Ти и ме извика –
и прекъсна глухотата ми,
Светна Ти, блясна –
и прогони слепотата ми,
Задуха Ти – и поех дъх
и сега към Теб въздишам,
Вкусих те –
и глад чувствам, и жажда, по Тебе,
Докосна ме – и пламнах по Твоя мир.” (Х. 27:38)

С тези думи Ипонският светец опитва да опише безкрайната мистерия на срещата си с Бог, с Божията любов, променила целия му живот.

Тази любов, която е безгранична, която съществува още преди нас и се основава на абсолютно свободния Божи дар ни подкрепя и зове по пътя на живота. Като говори конкретно за свещенството, моят предшественик, блаженият Йоан Павел ІІ, казва, че „всяко пастирско действие – което води до любов и служение на Църквата – е и подтик за израстване в любовта и служението на Исус Христос, пастиря и жениха на Църквата, в любовта, която винаги е отговор на свободната и доброволна Божия любов в Христа” (Pastores Dabo Vоbis, 25). Всяко звание се ражда по инициатива на Бог; то е дар на Божията любов! Винаги Той прави „първата стъпка”, и то не защото е открил у нас нещо добро, а заради съществуването на Неговата любов, която „се изля в нашите сърца чрез дадения нам Дух Светии”. (Рим. 5:5).

Във всяка епоха, източникът на Божествения зов може да бъде открит единствено в инициативата на безграничната Божия любов, Която разкрива Себе си напълно в Исус Христос. Както съм написал в първата си енциклика, Deus Caritas еst:  „Бог се разкрива по много начини. Библията ни разказва как Той идва към нас, бори се да спечели нашите сърца, по целия път до Тайната вечеря, до пронизването на сърцето Му на Кръста, до Неговото Възкресение и до великите дела, чрез които, благодарение на  активността на апостолите, Той изгражда Своята Църква. Бог продължава да присъства и в по-нататъшната история на Църквата – ние се срещаме с Него постоянно, в мъжете и жените, които отразяват Неговото присъствие, в Неговото слово, в тайнствата, и особено в Евхаристията” (№17)”

Божията любов е вечна. Той е верен на себе си, на „словото, що е заповядал в хиляди родове” (Пс. 104:8). Но затрогващата красота на тази Божествена любов, която ни предшества и ни следва, трябва да бъде възвестявана отново и отново, особено пред младите поколения. Тази Божествена любов е тайният импулс, движещата сила, която никога не секва, дори и при най-тежките обстоятелства.

Скъпи братя и сестри, ние трябва да открием собствения си живот за тази любов. Христос всеки ден ни призовава да търсим съвършенството на любовта на Отца (срв. Мт. 5:48)! Високата мяра на християнския живот се състои в това да обича „като” Бог, с любов, която се проявява в пълното, вярно и плодоносно отдаване на себе си. Св. Йоан Кръстни, в писмото си до настоятеля на манастира в Сеговия, който дава израз на огорчението си от обстоятелствата по неговото отстраняване, му отговоря като го насърчава да прави това, което би направил Бог: „Не мисли нищо друго, освен че Бог ни възлага всичко, и където няма любов, дарявай любов, за да получиш също любов” (Писма, 26).

Всички звания израстват като плод на Божията любов върху тази почва на  себеразкриване и откритост за Божията любов. Ние черпим от този извор чрез молитвата, чрез постоянното позоваване на Словото Божие и чрез тайнствата, особено на Евхаристията, и това прави възможно да изживяваме живот, изпълнен с любов към нашите ближни, в които ние виждаме лицето на Господа Христос (срв. Мат. 25:31-46). За да опише нерушимата връзка между „двата вида любов” – любовта към Бог и любовта към ближния, и двете от които произлизат от единствения Божествен източник и се завръщат в Него, папа св. Григорий Велики използва метафората за засаждането: „В земята на нашето сърце Бог първо е посадил коренът на любовта към Него, и от този корен, като филизи, израства и любовта към другите”. (Moralium Libri, sive exposition in Librum B. Job, Lib. VII, ch. 24, 28; PL 75 780D).

Двата израза на единствената Божествена любов трябва да бъдат изживявани с голяма интензивност и с чисто сърце от тези, взели решение да поемат по пътя на званията, независимо дали по посока на свещеническото служение или на  монашеския живот; това са отличителните знаци на посветения живот. Божията любов, която свещениците и посветените в монашество са призвани да отразяват, макар и несъвършено, е мотивът, който ни кара да отвърнем на Божия призив за специално посвещение чрез свещеническото ръкоположение. Страстният отговор на св. Петър на Господа: „Да, Господи! Ти знаеш, че те обичам” (Иоан 21:15) съдържа тайната на живота, който е напълно отдаден и по тази причина – изпълнен с радост.

Другият практическа израз на любовта, тази към ближните, и особено към хората, които страдат и са в най-голяма нужда, е решителният импулс, който помага на свещениците и посветените хора да бъдат строители на общността между хората и сеячите на надежда. Отношението на посветени хора, и особено на свещениците, към християнската общност има жизнено значение и представлява фундаменталното измерение на тяхната дейност. Свещеникът от Арс е обичал да казва: „Свещениците не са свещеници заради себе си, а заради теб.” (Le Cure d’Ars. Sa pensee-Son Coeur, Foi Vivante, 1966, p. 100).

Скъпи братя епископи, скъпи свещеници, дякони, посветени мъже и жени, катехизатори, пастирски работници и всички вие, които сте ангажирани в областта на образованието на младите хора – горещо ви призовавам да обръщате голямо внимание на тези членове на енорийските общности, асоциации и църковни движения, които чувстват призива да станат свещеници или да получат по-особено посвещение. Важно е Църквата да успее да създаде такива условия, които да позволят на много млади хора да кажат „да” в отговор на призива на Божията любов.

Задачата да бъдат насърчени званията означава да бъде осигурено и правилно ръководство и насока за тези, които искат да поемат по този път. Централно място в тази подкрепа заема любовта към Божието слово, подхранвана от прогресивното запознаване със Светото Писание, от внимателната и неспирна молитва, както лична, така и на цялата общност; и това ще даде възможност Божият зов да бъде чут сред всички останали гласове на всекидневния живот. Но преди всичко в сърцето на всяко пътуване към званията трябва да стои Евхаристията, защото тук Божията любов се докосва до нас чрез Христовата жертва, която е съвършеният израз на любовта, и чрез която ние отново и отново се учим да живеем по „високата мяра” на Божията любов. Светото Писание, молитвата и Евхаристията са безценните съкровища, които ни дават възможност да възприемем красотата на живота, прекаран изцяло в служба на Царството.

Надявам се, че поместните Църкви и всички разнообразни групи вътре в тях, ще бъдат места, в които званията ще бъдат внимателно откривани и където тяхната автентичност ще бъде проверявана, места, където младите мъже и жени ще получат мъдри и ясни духовни насоки. Така християнската общност сама по себе си се  превръща в образ на Божията любов, която съдържа в себе си всяко звание. В отговор на изискванията на новия завет на Исус, това може да намери красноречив и конкретен израз в християнските семейства, в любовта която е израз на любовта на Христос, отдал Себе си на Своята Църква (срв. Еф. 5:32). В рамките на семейството, „общността на живота и любовта” (Gaudium et Spes, 48), младите хора могат да изживеят красотата на тази всеотдайна любов. Наистина, семействата са не само места за формирането на християнина и човека; те също могат да бъдат място за „първоначалното развитие на призванието за живота, посветен на Царството Божие” (Familiaris Consortio, 53), като дадат възможност на техните членове да разпознаят красотата и важността на свещенството и на посветения живот. Нека духовните пастири и всички миряни винаги да си сътрудничат, за да могат тези „домове и училища на общността” в Църквата да се множат, следвайки примера на Светото семейство от Назарет – хармонично отражение на земята на живота на Пресветата Троица.

С тази молитвена надежда, изпращам моя сърдечен Апостолически благослов на всички вас – моите братя епископи, свещениците, дяконите, монасите и монахините и всички миряни, и особено на тези млади мъже и жени, които със смирено сърце се вслушват в Божия глас и които са готови да му отвърнат изпълнени с щедрост и вярност.

Ватикана, 18 октомври 2011 г.