Кардинал Томаш Шпидлик (17 декември 1919, Босковице, Моравия – 16 април 2010, Рим)

За своите ученици (повече от многобройни при половин век интензивна преподавателска дейност в Папския институт за Изтока), както и за всички, имали невероятната възможност да го познават лично, той докрай си остана „отец Шпидлик”. Независимо, че през 2003 г. папа Йоан Павел ІІ го издигна в кардиналски сан – чест, отдадена единствено на такива големи богослови-йезуити през ХХ в. като Урс фон Балтазар, Анри дьо Любак и Жан Даниелу.

Томаш Шпидлик беше (колкото и да ми е трудно да използвам за него минало време) преди всичко богослов на Вселенската Църква (в смисъла на руския философ Владимир Соловьов): католически свещеник, но славянин; човек от Изтока, преподаващ неговата духовност на Запада; мислител, търсещ сближението на двете традиции, за да може не само Европа, но и Църквата „да диша с двата дроба” (според прочутата метафора на Йоан-Павел II).

Няма да забравя един наш разговор през 1993 г. в римския център „Алети” (чийто екип прие идеите на кардинал Шпидлик за своя духовна платформа), когато той, с типичната си ведра усмивка, търсеше ролята на Провидението още в своите корени, отвеждащи към Велехрад, Моравия – там, където в катедралата свято се тачи паметта и се намира гроба на славянския първоучител св. Методий (починал през 885 г.) Тъкмо в катедралата, съхранила спомена за единия от славянските Апостоли, в годините на Втората световна война младият Томаш Шпидлик дава своите религиозни обети. За да се сблъска тутакси с двата тоталитаризма на ХХ в. – първо с нацистите, а сетне и с комунистите, които го обричат на насилствена трудова повинност. Първи сблъсък с идеологията, с отрицанието на човешката личност в името на насилствени колективни утопии, споменът за които белязва не само богословските му трудове, но и неговата пастирска дейност. От 1951 г., след като завършва теология в Маастрихт и разбира, че няма път назад в комунистическа Чехословакия, отец Шпидлик се налага като един от основните гласове в емисиите на радио Ватикана на чешки език. Успехът на неговите радио-проповеди е толкова голям, че те се записват и преизлъчват и от другите радиостанции отвъд Желязната завеса, превеждани са на полски, румънски и италиански. По-сетнешните срещи (след падането на Берлинската стена) с Александър Дубчек и Вацлав Хавел и присъдените му чешки държавни отличия свидетелстват за ролята, което словото на отец Шпидлик е изиграло за духовното освобождение и връщането към вярата през времето на комунизма.

Паралелно с това, в годините след Втория Ватикански събор, започва и работата му върху източната духовност и православната традиция. Така, стъпка по стъпка, както разказваше той, са се преодолявали непознаването и неразбирането на Изтока от Запада (и обратното). Свидетелство за което са книгите му върху православната духовност, които днес се радват на заслужено признание. Ето и само някои от тях: „Йосиф Волоколамски. Една глава от руската духовност” (1956), „Софиологията на Св. Василий Велики (1961), „Духовната доктрина на Теофан Затворник. Сърце и дух” (1965). „Св.Григорий Назиански. Въведение в неговата духовна доктрина” (1971), „Духовността на християнския Изток”(1988), „Руската идея” (1994).

Казаното не може да предаде обаче най-важното: обаянието на личността на отец Томаш Шпидлик. На мен ми се струва, че в него имаше нещо от стареца Зосима на Достоевски.  Дали заради вечната усмивка и несекващата духовната мъдрост, дали заради притчовото говорене, в което и най-банални житейски истории зазвучаваха като „апофтегмата” на старците-пустинножители…

Пиша тези редове и в съзнанието ми изниква споменът за една от историите на неговото детство. Как майка му го изпратила да донесе светена вода от църквата вкъщи, а малкият Томаш сериозно започнал да размишлява не може ли свещеникът да дойде у тях, за да благослови извора и така да имат винаги светена вода. Нещата, както с усмивка  разказваше отец Шпидлик, спрели дотук, но докато учел теология в Маастрихт той продължил да размишлява над случая и потърсил мнението на известен теолог, професор по литургика. Той, след дълги колебания и справки в литургични текстове, го повикал и му заявил: „Би могло, но Църквата не го прави”. Чрез работата си над християнския Изток отец Шпидлик беше стигнал до заключението, че Църквата прави тъкмо това, замислим ли се за сърцето. Защото тъкмо човешкото сърце е „източникът”, който трябва да  бъде благословен.
Дали заради това и повечето от трудовете на богослова Томаш Шпидлик  бяха посветени на тайнството на сърцето, на този духовен център на човешката личност? Тъкмо на това обърна внимание папа Бенедикт XVI по време на заупокойната меса на кардинал Шпидлик, заявявайки следното: „Отец Шпидлик избра за надслов на своя кардиналски сан: „Ex toto corde” (От всичкото си сърце). Думите се срещат във „Второзаконие”, където ни е дадена първата и фундаментална заповед на Закона и където Мойсей казва на народа: „Слушай, Израилю: Господ, Бог наш, е Господ един; обичай Господа, твоя Бог, от всичкото си сърце, от всичката си душа и с всичките си сили.” (Втор.6:4-5). „С всичкото си сърце” е надсловът, под който Израил трябваше да обича своя Бог. Иисус потвърждава тази заповед, с думите, че трябва да възлюбиш Господа, „Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум” (Мат. 22: 37-39.  Думи, с които нашият почитаем Брат подчини целия си живот на заповедта на любовта”.
А кое е „сърцето” на света, ако не Иисус Христос, в когото „телесно обитава всичката пълнота на Божеството” (Кол.2:9)? Последните думи на кардинал Шпидлик пред екипа на центъра „Алети”, са следните: „През целия си живот търсех Христовия лик, а ето ме сега щастлив и спокоен от това, че отивам да го видя”.
„Вярваме във вечния живот. Вярата, в зависимост от степента на своето съвършенство, е въведение в благодатното съзерцание…То е  предусетено явление на ново небе и нова земя, на преобразения свят, възсиял в Красотата”, се казва в края на студията  „Вечная памят”, която се превърна в посмъртна българска публикация на кардинал Шпидлик в брой 50 на сп. „Християнство и култура”.
Кардинал Шпидлик ще бъде погребан на 30 април 2010 г. в базиликата „Успение на св.Богородица и на Св.св.Кирил и Методий” във Велехрад, Моравия.
Вечная памят (Eterna memoria), отец Шпидлик…

                                                                    Тони  Николов