1^ви януари 2026 година

Мирът да бъде с всички вас
Към един разоръжен и разоръжаващ мир 

 

«Мирът да бъде с вас!».

 

Този древен  поздрав, използван все още и днес в много култури, откри отново пълната си сила във вечерта на Пасха върху устните на Възкръсналия Исус. «Мирът да бъде с вас» (Йн 20, 19.21) е Неговото Слово, което не само желае, но и води до окончателна промяна у този, който Го приема, а и така достига до промяна в цялата реалност. Ето защо наследниците на Апостолите дават глас, всеки ден и по целия свят на най-тихата революция : «Мирът да бъде с вас!». Още от вечерта на моето избиране за Епископ на Рим, исках да впиша и моят поздрав  в това хорово възгласие.  И аз  държа да го повторя: отнася се за мира на Възкръсналия Христос, един разоръжен и разоръжаващ мир, смирен и пребъдващ. Той идва от Бог, Бог, Който обича безусловно всички нас.[1]

 

Мирът на Възкръсналия Христос

 

Именно Добрият Пастир е, Който победи смъртта и разруши преградите на разделението между хората (виж Еф 2, 14) ; Той е Този, Който полага живота Си за Своето стадо и Който има  много овце извън оградата на кошарата (виж  Йн 10, 11.16) : Христос, нашият мир. Неговото присъствие, Неговото дароприношение, Неговата победа блестят върху пребъдването на мнозина свидетели, чрез които Божието дело продължава в света, ставайки още по-осезаемо и светло в тъмнината на времената.

 

Контрастът между тъмнината  и светлината, всъщност не е просто библейски образ за описване на страданието,  което ражда един нов свят: това е преживяване, което преминава през нас и ни обзема пред  лицето на изпитанията, с които се сблъскваме всеки ден в историческите обстоятелства, в които живеем. Да, да видим светлината  и да повярваме в нея е необходимо, за да не потънем в тъмнината. Това е едно изискване, което учениците на Исус са призвани да живеят по уникален и привилегирован начин, но което успява по много пътища да намери своя достъп до сърцето на всяко човешко същество. Мирът съществува, той иска да обитава в нас, той има нежната сила да осветява и разширява разбирането ни, той се съпротивлява на насилието и го побеждава.  Мирът има дъха на вечността: докато викаме “стига” на злото, ние шепнем “завинаги” на мира. Именно в тази перспектива ни въведе Възкръсналият. С тази интуиция живеят миротворците, които в драмата на това, което Папа Франциск нарече “третата световна война на части”, все още се съпротивляват на заразата на тъмнината, като стражи в нощта.

 

Обратното, т.е. забравянето на светлината – за съжаление е възможно: тогава човек губи усета за всякакъв реализъм, поддавайки се на частичната и изкривена представа за света, под знака на  мрака и страха. Мнозина са днес онези, които определят като реалистични разказите, лишени от надежда, слепи за красотата на другите, забравящи за Божията благодат, която винаги действа в човешките сърца, колкото и наранени да са те от греха. Свети Августин насърчаваше християните да изградят неразривна връзка с мира, като го запазят дълбоко в съзнанието си, за да могат да излъчват неговата светла топлина навсякъде около тях.  Обръщайки се към своята общност той пишеше: «ако желаете и другите да бъдат в мир, то и вие бъдете в мир и останете в мир. За да запалите другите,  нека мирът на вашата милосърдна любов да гори ярко във  вас». [2]

 

Скъпи братя и сестри, независимо дали притежаваме дара на вярата или чувстваме, че ни липсва, нека се отворим за мира! Нека по-скоро да го приемем и признаем,  отколкото да го смятаме за далечен и невъзможен. Преди да стане цел, мирът е присъствие и пътуване. Дори когато е възпрепятстван било то вътре или извън нас, като малко пламъче, което е застрашено от бурята, да го пазим без да забравяме нито имената, нито историите на онези, които са свидетелствали за него. Това е принцип, който ни ръководи и определя нашите избори. Включително и на места, където са останали само руини, а отчаянието изглежда неизбежно и днес все още намираме хора, които не са забравили мира. Точно както във вечерта на Пасха, Исус влиза там, където бяха Неговите уплашени и обезсърчени ученици, така и мирът на Възкръсналия Христос продължава да преминава през врати и бариери, чрез гласовете и лицата на Неговите свидетели. Именно този дар ни позволява да не забравяме доброто, да го признаем като победител и да го избираме отново и отново, и заедно.

 

Един разоръжен мир

 

Малко преди да бъде заловен, в момент на силна увереност, Исус казва на онези, които бяха с Него: «Мир ви оставям, Моят мир ви давам. Аз  ви го давам не така,  както светът дава». И веднага добавя: «Да не се смущава сърцето ви, нито да се бои» (Йн 14, 27). Смущението и страхът биха могли разбира се да се отнасят за насилието, което скоро щеше да Го сполети. В по-дълбок смисъл, Евангелията не крият, че това, което смути учениците беше Неговият отговор, лишен от насилие: пътят, който всички, и преди всичко Петър, са поставяли под въпрос, но Учителят до самия си край ги е молил да го следват по този път.  Пътят на Исус продължава да бъде източник на безпокойство и страх. И Той твърдо повтаря на всеки, който би искал да Го защити: «Върни ножа си в ножницата» (Йн 18, 11 ; виж  Мт 26, 52). Мирът на Възкръсналия Исус не е въоръжен, защото Неговата борба беше разоръжена при специфични исторически, политически и социални обстоятелства. Християните заедно трябва да дават пророческо свидетелство за тази нова реалност, помнейки трагедиите, в които твърде често са били съучастници. Великата притча за Страшния Съд кани всички християни да действат с милосърдие в това пробуждане на съвестта (виж  Мт 25, 31-46). И по този начин те ще намерят до себе си братя и сестри, които по различни начини са успели да изслушват болката на другите и вътрешно са се освободили от клопката на насилието.

 

Въпреки че много хора днес имат сърца, предразположени към мир, силно чувство на безсилие ги обзема пред лицето на все по-несигурния ход на събитията. Всъщност, още Свети Августин  посочваше един особен парадокс: «Да възхваляваме мира е по-трудно, отколкото да го притежаваме.  Наистина ли искаме да го възхваляваме? Ние желаем сили, ние се стремим да пробудим съпричастност, ние балансираме думите. Напротив, искаме ли да го притежаваме? Без усилие, той  е наш, ние го държим». [3]

 

Когато се отнасяме към мира, като към далечен идеал, в крайна сметка вече не намираме за скандално, че той може да бъде отречен и дори да се прибегне до война, за да се постигне мир. Добри идеи, внимателно подбрани думи и способността да се каже, че мирът е близо, сякаш липсват.  Ако мирът не е жива реалност, която трябва да бъде запазена и култивирана, агресията се разпространява както във вътрешния, така и в обществения живот. В отношенията между граждани и управляващи, започва да се счита за грешка да не си адекватно подготвен за война, да не реагираш на атаки, да не отвръщаш на насилието. Далеч отвъд принципа на законна самозащита, тази антагонистична логика в политически план е най-актуалния фактор в планетарната дестабилизация, която става все по-драматична и непредсказуема с всеки изминат ден.  Не е случайно, че многократните призиви за увеличаване на военните разходи и произтичащите от тях решения се представят от много лидери с оправданието за опасността, породена от други.  Всъщност възпиращата сила на властта и по-специално тази за ядреното възпиране, отразява ирационалността на отношенията между народите, основани не върху правото, справедливостта или доверието, а върху страха и господството на силата. «Следователно, както пишеше по негово време Свети Йоан XXIII, народите живеят в постоянно безпокойство и сякаш са под заплахата на ужасен ураган, способен да се разрази във всеки един момент.  И не без причина, тъй като оръжията са винаги готови. Това, че по света има хора, готови да поемат отговорност за безбройните кланета и разрухи  на една война, може да изглежда невероятно, все пак човек е принуден да признае, че една изненада, един инцидент, биха били достатъчни, за да предизвикат пожар». [4]

 

Въпреки това, през 2024 година, глобалните военни разходи се увеличиха с 9,4% в сравнение с предходната година, потвърждавайки непрекъснатата тенденция от последните десет години и достигайки до цифрата от  2.718 милиарда долара, или  2,5 % от световния БВП. [5]  Нещо повече,  днес отговорът на новите предизвикателства изглежда не е само чрез значителни икономически усилия за превъоръжаване, но и чрез пренасочване на образователните политики: вместо култура на паметта, която съхранява осведомеността натрупана през XX-ти век и не забравя милионите жертви, се насърчават комуникационни кампании и образователни програми, както в училища и университети, така и в медиите, разпространяващи възприятието за заплахи, както и  предаването на чисто военна концепция за отбрана и сигурност.   

 

Въпреки това, «един истински приятел на мира обича онези, които не го обичат». [6] Затова Свети Августин препоръчваше да не се разрушават мостове и да не се спираме на упреците, а да предпочитаме пътя на изслушването, както и доколкото е възможно среща с мотивите на другите. Преди шестдесет години,  Вторият Ватикански Събор  приключваше с осъзнаването от необходимостта на неотложен диалог между Църквата  и съвременния свят. По-специално Конституцията  Gaudium et spes  обръщаше внимание върху еволюцията на войната: «Особеният риск от съвременната война се крие във факта, че тя предоставя възможност на онези, които  притежават по-нови научни оръжия, да извършват престъпления, и чрез верига от събития, която е сякаш неумолима, тя може да подтикне човешката воля към най-жестоките решения. За да не се случи никога повече това, Епископите от целия свят, обединени като едно цяло, умоляват всички хора, особено държавните ръководители и военните власти да преценяват във всеки момент тази огромна отговорност пред Бога и пред цялото човечество». [7]

 

Докато повтаряме призива на Съборните Отци, твърдейки, че диалогът е най-ефективният път на всички нива, ние наблюдаваме как технологичния напредък и прилагането на изкуствения интелект във военната сфера радикализираха трагичното измерение на въоръжените конфликти. Дори сме свидетели на процеса на обезсилване на политически и военни лидери, поради нарастващото “делегиране” на машините за решения, отнасящи се до живота  и смъртта на човешки личности. Това представлява безпрецедентна разрушителна спирала на правния и философски хуманизъм, върху който се крепи цялата цивилизация и чрез който е защитена цялата цивилизация.  Необходимо е да се осъдят огромните концентрации на частни икономически и финансови интереси, които тласкат държавите в тази насока, но това не е достатъчно, ако едновременно с това не насърчаваме  пробуждането на съвестта и критичното мислене. Енцикликата Fratelli tutti  представя Свети Франциск от Асизи като пример за това пробуждане: «В този свят, осеян с наблюдателни кули и защитни стени, градовете бяха разкъсвани от кървави войни между могъщи кланове, докато мизерните бедняшки квартали на маргинализираните периферии се разрастваха. Там, Франциск получи истински вътрешен мир, и се освободи от всяко желание за превъзходство над другите, стана един от последните и се стремеше да живее в хармония с всички». [8] Това е една история, която иска да продължи в нас и която ни призовава да обединим усилията си, за да допринесем за разоръжаващ мир, мир породен от отваряне и евангелско смирение.  

 

Разоръжаващ мир 

 

Добротата е разоръжаваща. Затова Бог стана малко Детенце. Тайната на Въплъщението, която достига най-пълното си смирение в слизането Му в ада, започва в утробата на младата майка и се проявява в яслата във Витлеем.  “И на земята Мир!”, пеят ангелите, възвестявайки присъствието на беззащитния Бог, чиято любов човечеството може да открие само като се грижи за Него (виж Лк 2, 13-14). Нищо друго не притежава толкова сила да ни промени, както едно Детенце. И може би именно мисълта за нашите синове, за децата, но  и за тези, които са толкова крехки, колкото са те, пронизва сърцата ни (виж Деян 2, 37). В тази връзка моят достапочтен Предшественик пишеше, че «крехкостта на човека има силата да ни направи по-осъзнати за това, което е трайно и което преминава, за това, което дава живот и което убива. Може би именно затова толкова често сме склонни да отричаме ограниченията и да бягаме от уязвимите и наранени хора: защото те имат силата да поставят под въпрос посоката, която сме избрали, както като индивиди, така и като общности». [9]

 

Йоан XXIII  беше първият,  който въвежда перспективата за пълно разоръжаване, което може да се постигне само чрез обновление на сърцето и ума. И така той пишеше в  Pacem in terris : «Нека всички бъдат напълно убедени в това: спирането на растежа на военния потенциал, ефективното намаляване на въоръженията и – още повече тяхното елиминиране са практически или почти невъзможни без пълното разоръжаване, което достига и до душата: ние трябва да работим единодушно и искрено, за да премахнем страха  и психозата на войната. Това предполага, че аксиомата, според която мирът е резултат от баланса на оръжията, трябва да бъде заменена с принципа, че истинският мир може да бъде изграден само върху взаимно доверие. Ние преценяваме, че това е постижима цел, тъй като едновременно е изисквана от разума и изключително желана, както е и от най-голяма полза». [10]

 

Това е фундаментална услуга, която религиите трябва да окажат на страдащото човечество, като бъдат внимателни към нарастващия опит да се превръщат дори мислите и думите в оръжие. Великите духовни традиции, както и правилното използване на разума, ни водят отвъд кръвните или етническите връзки и отвъд онези братства, които признават само тези, които приличат на тях и отхвърлят онези, които са различни. Днес виждаме, че това не е само очевидно. За съжаление в съвременния пейзаж е все по-често срещано да се въвеждат думи на вяра в политическата борба, да се благославя национализма, и религиозно да се  оправдават насилието и въоръжените конфликти. Вярващите трябва активно да опровергават, преди всичко чрез собствения си живот, тези форми на богохулство, които замъгляват Святото Име на Бог.  Ето защо наред с действията е по-необходимо от всякога да се култивират молитвата, духовността и Екуменическият Междурелигиозен диалог  като пътища към мира и езици за среща между традициите и културите. Надяваме се, че навсякъде по света «всяка общност ще стане “дом на мира”, където се учим как да обезвреждаме враждебността чрез диалог, където се практикува справедливост и се култивира прошка». [11] Днес повече от всякога е важно, чрез загрижена пасторална плодотворна креативност да се покаже, че мирът не е утопия.

 

От друга страна, това не бива да отклонява вниманието на никого от важността на политическото измерение. Нека тези, които са призовани да поемат публични отговорности на най-високи нива и в най-квалифицираните органи «задълбочено да проучат проблема за истински хуманен международен баланс, баланс основан на взаимно доверие, лоялност в дипломацията и прецизност при спазването на договорите. Едно задълбочено и всеобхватно проучване би трябвало да определи отправната точка, от която биха могли да се договорят приятелски, трайни и ползотворни споразумения». [12] Това е разоръжаващият път на дипломацията, на посредничеството (медиацията), на международното право, за съжаление опроверган от все по-честите нарушения на трудно постигнати споразумения, в контекст, който би изисквал не делигитимация, а по-скоро укрепване на наднационалните институции.  

 

Днес справедливостта и човешкото достойнство са изложени повече от всякога на дисбаланса на силите между най-могъщите. Как можем да преживеем един период на нестабилност и конфликти, като същевременно се освободим от злото? Трябва да насърчаваме и да подкрепяме всяка духовна, културна и политическа инициатива, която поддържа надеждата жива, противодействайки на разпространението на   «фаталистични нагласи, че динамиката в действие е произведена от безлични, анонимни сили и от структури, независими от човешката воля ». [13] Всъщност, ако «най-добрият начин да доминираме и да напредваме без ограничения е да сеем отчаяние и да пораждаме постоянно недоверие, дори под претекст за защита на определени ценности», [14] то ние трябва да се противопоставим на подобна стратегия чрез развитието на съзнателни граждански общества, с отговорни форми на сдружаване, опит от ненасилствено участие и практики за възстановително правосъдие както в малък, така и в голям мащаб. Лъв XIII  вече ясно бе подчертал в Енцикликата  Rerum novarum : «Опитът на човека за ограниченията на собствените му сили го принуждава и го кара да търси външно сътрудничество. В Светото Писание четем следната максима: “По-добре двама, нежели един, понеже  имат  добра награда за труда си. Защото ако падне единият, другият ще подигне другаря си.  Но горко на един, кога падне, а няма другиго, който да го подигне!” (Еклисиаст 4, 9-10). И тази другата: “Брат, който е подпомогнат от брат си е като укрепен град” ( Притчи 18, 19) ». [15]

 

Нека това бъде плод на Юбилея на Надеждата, който подтикна милиони човешки същества да преоткрият себе си, като поклонници и да предприемат в себе си това разоръжаване на сърцето, ума и живота, на което Бог скоро ще отговори, като изпълни обещанията Си: «И ще съди Той народите и ще изобличи много племена. И ще прековат мечовете си на орала и копията си на сърпове.  Народ срещу народ не ще дигне меч, и няма вече да се учат на война. О, доме Яковов, дойдете и ще ходим в Господня светлина» (Ис 2, 4-5).

От Ватикана на  8 декември  2025 година.

 

ПАПА ЛЪВ  XIV

[1] виж  Апостолическа Благословия “Urbi et Orbi” и първи поздрав, Централната лоджия на Базиликата Свети Петър (8 май 2025).

[2] Августин Хипонски, Беседи 357, 3.

[3] пак там., 1.

[4] Йоан XXIII, Енциклика Pacem in terris (11 април 1963), т. 111.

[5] Cf. SIPRI Годишник: Въоръжаване, Разоръжаване и Международна сигурност - Armaments, Disarmament and International Security (2025).

[6] Августин Хипонски, Беседи  357, 1.

[7] Вторият Вселенски Ватикански Събор, Пасторална Конституция  Gaudium et spes, т. 80.

[8] Франциск, Енциклика  Fratelli tutti (3 октомври 2020), т. 4.

[9] Id, Писмо до Директора на  Corriere della Sera (14 март 2025).

[10] Йоан XXIII, Енциклика  Pacem in terris (11 април 1963), т. 113.

[11] Обръщение към Епископите от Италианската Епископска Конференция  (17 юни  2025).

[12] Йоан XXIII, Енциклика  Pacem in terris (11 април 1963), т. 118.

[13] Бенедикт  XVI, Енциклика  Caritas in veritate (29 юни 2009), т. 42.

[14] Франциск, Енциклика  Fratelli tutti (3 октомври  2020), т. 15.

[15] Лъв XIII, Енциклика  Rerum novarum (15 май 1891), т. 37.   

Copyright © Dicastère pour la Communication - Libreria Editrice Vaticana