28 юли 2024 година

 

“Не ме изоставяй в старостта” (виж Пс 70, 9)

 

 

Скъпи братя и сестри!

 

Бог никога не изоставя чедата Си. Дори, когато възрастта напредва, а силата намалява, докато косите побеляват и социалната роля изчезва, докато животът става по-малко продуктивен и рискува да изглежда безсмислен. Той не гледа на лице (1 Цар 16, 7) и не се колебае да избере онези, които в очите на мнозина изглеждат незначителни. Той не оставя нито един камък настрана. Напротив най –„старите” са здравата основа, на която „новите” камъни могат да се опрат, за да изградят заедно духовен дом (виж 1 Петр 2, 5). Светото Писание е изцяло история за вярната любов на Господа, от която произтича утешителна сигурност: Бог продължава да проявява Своето милосърдие винаги към нас, във всички фази на живота и в каквото и състояние да се намираме, дори и в нашите предателства. Псалмите са изпълнени с удивлението на човешкото сърце пред Бога, Който поема грижата за нас, въпреки нашата нищожност (виж Пс 143, 3-4). Псалмите ни уверяват, че Бог всички ни е изтъкал в майчината утроба (виж Пс 138,13) и Той няма да изостави живота ни (виж Пс 15,10), дори в ада. Следователно можем да бъдем сигурни, че дори и в напреднала възраст, Той ще бъде близо до нас, особено след като в Библията да остарееш е знак за благословия. 

 

И все пак в Псалмите ние откриваме този настоятелен призив отправен към Господа: «Не ме отхвърляй на старост» (Пс 70, 9). Един силен и доста суров израз. Който ни напомня за изключителното страдание на Исус, Който извика от Кръста: «Боже мой, Боже Мой! Защо си Ме изоставил? » (Мт 27, 46). Затова в Библията ние откриваме сигурността на Божията близост във всеки период от живота, но в същото време и страхът от изоставянето, особено в напреднала възраст и в моменти на страдание. Това не е противоречиво. Ако се огледаме около нас, не е трудно да видим как тези изрази отразяват една повече от очевидна реалност. Твърде често самотата е горчивият спътник в живота ни, в живота на нас – възрастните хора и възрастните родители. Като Епископ на Буенос Айрес често посещавах домове за възрастни хора и си давах сметка, колко рядко тези хора приемаха посетители: някои не бяха виждали близките си с месеци.

 

Причините за тази самота са многобройни. В много страни, особено в най-бедните, старите хора се оказват сами, защото децата са принудени да емигрират. И отново си мисля за многобройните конфликтни ситуации: колко много стари хора са сами, защото мъжете, млади и възрастни за призовани да се бият, а жените особено майките с малки деца, напускат страната, за да осигурят на децата си безопасност. В градовете и селата, опустошени от войната, много стари хора остават сами, като единствени признаци на живот в местата, където цари изоставеност и смърт. В други части на света съществува едно фалшиво вярване, дълбоко вкоренено в някои местни култури, което поражда враждебност към възрастните хора, заподозрени, че прибягват към вещерство, за да отнемат жизнените сили на младите хора. Ето защо, при преждевременна смърт, болест или злощастна съдба на млад човек, вината се прехвърля върху възрастен човек. Този манталитет трябва да се обори и да се изкорени. Той е един от онези неоснователни предразсъдъци, от които християнската вяра ни е освободила, предразсъдък, който подхранва конфликт между поколенията между млади и стари хора.

 

Ако се замислим внимателно, това обвинение, отправено към възрастните хора, че “крадат бъдещето на младите” е доста срещано навсякъде и днес. То се открива и под други форми в най-напредналите модерни общества. Например, убеждението, че възрастните хора тежат на младите с цената на подкрепата, от която се нуждаят, вече е широко разпространено и че по този начин се отнема от ресурсите за развитие на страната и следователно от ресурсите на младите хора. Това е изопачено възприемане на реалността. Сякаш оцеляването на старите хора застрашава това на младите хора; така за да се облагоприятстват младите, би трябвало да се пренебрегнат старите хора или дори да се премахнат. Противопоставянето между поколенията е измама, както и отровен плод на културата на конфронтацията. Настройването на младите срещу възрастните хора е неприемлива манипулация: «Залогът е единството на възрастите в живота: т.е. отправната точка за разбирането и оценяването на човешкия живот в неговата цялост» (Катехеза, 23 февруари 2022г.).

 

Цитираният Псалм по-горе – където умоляваме да не бъдем изоставени в старостта – говори за заговор, който се затяга около живота на възрастните хора. Тези думи изглеждат пресилени, но ги разбираме, ако вземем предвид, че самотата и отхвърлянето на възрастните хора не са нито случайни нито неизбежни, а плод на избори – политически, икономически, социални и лични – които не зачитат ненакърнимото достойнство на всеки човек, «при всякакви обстоятелства в каквото и състояние или ситуация да се намира» (Декларация Dignitas infinita, т. 1). Това се случва, когато загубим усета си за ценност и хората се превърнат само в цена, твърде висока, за да я платим в някои случаи. Най-лошото е, че често самите възрастни хора в крайна сметка попадат под влиянието на този манталитет и започват да гледат на себе си като бреме, искайки самите те да изчезнат.

 

От друга страна днес има много жени и мъже, които търсят личната си реализация в едно автономно съществуване и по възможност независимо от другите. Общностните връзки са в криза и индивидуалностите се утвърждават, преминаването от „ние” на „аз” изглежда един от най-очевидните знаци за нашето време. Семейството, което е първото и най- радикално предизвикателство към идеята, че можем да се спасим съвсем сами, е една от жертвите на тази култура на индивидуализма. Но с напредването на възрастта, с отслабването на силите ни, миражът на индивидуализма, както и илюзията, че не се нуждаем от никого и можем да живеем сами се проявяват такива, каквито са. Напротив оказва се, че се нуждаем от всичко, но сега сме сами, без подкрепа, без човек, на когото да можем да разчитаме. Това е тъжно откритие, което мнозина правят, когато е твърде късно.

 

Самотата и отхвърлянето са станали повтарящи се елементи в контекста, в който сме се потопили. Те имат много корени: в някои случаи, те са плод на програмирано изключване, нещо като един вид тъжна „социална конспирация”. В други случаи, за съжаление се касае за лично решение. Има и случаи, в които търпим, като се преструваме, че това е автономен избор. «Ние изгубихме усета за братство» (Енциклика Fratelli tutti, т. 33) и ни е все по-трудно да си представим нещо различно.

 

Можем да забележим в много възрастни хора това чувство за примирение, за което се говори в Книгата на Рут, когато се разказва как Ноемин, вече остаряла, след смъртта на съпруга и децата си, кани двете си снахи Орфа и Рут, да се завърнат всяка в родния си дом (виж Рут 1, 8). Ноемин – като толкова много възрастни хора днес – се страхува да остане сама, но не може да си представи нищо друго. Тя осъзнава, че като вдовица няма голямо значение в очите на обществото и е убедена, че е бреме за тези две млади жени, които за разлика от нея имат цял живот пред себе си. Ето защо тя смята, че ще е по-добре да се оттегли и самата тя кани младите снахи да я напуснат и да градят бъдещето си на друго място (виж Рут 1, 11-13). Нейните думи се концентрират върху социални и религиозни условности, които изглеждат неминуеми и които бележат нейната съдба.

 

В този момент библейският текст ни представя две различни възможности изправени пред поканата на Ноемин и следователно пред лицето на старостта. Едната от двете снахи, Орфа, която също обича Ноемин я прегръща с обич, но приема това което й се струва единственото възможно решение и си отива. От друга страна Рут, не се отделя от Ноемин и й отправя изненадващи думи: «Не ме принуждавай да те оставя» (Рут 1, 16). Тя не се страхува да предизвика навиците и общото чувство, тя чувства, че тази възрастна жена има нужда от нея и смело остава до нея в това, което ще бъде началото на едно ново пътуване и за двете. Рут ни учи и нас, които сме свикнали с идеята, че самотата е неизбежна съдба, че при призива “не ме изоставяй!” е възможно да се отговори “няма да те изоставя!”. Тя не се колебае да преобърне това, което изглежда неизменна реалност: да живееш сам не може да бъде единствената алтернатива! Това не е случайно, че Рут - тази, която остава близо до възрастната Ноемин – е древна пра родителка на Месията (виж Мт 1, 5), на Исус, Емануил, този Който е „Бог с нас”, този Който носи близостта на Бог на всички хора, при всякакви условия и във всички възрасти.

 

Свободата и смелостта на Рут ни канят да поемем по нов път: да следваме нейните стъпки, да тръгнем на път заедно с тази млада жена чужденка и със старата Ноемин. Нека не се страхуваме да променим навиците си и да си представим едно различно бъдеще за нашите възрастни хора. Нашата признателност е към всички хора, които въпреки многобройните жертви, са последвали примера на Рут и са поели грижата за възрастен човек, или просто проявяват всекидневна близост към роднини или познати, които вече си нямат никого. Рут избра да остане близо до Ноемин и беше благословена: с щастлив брак, потомство и земя. Това се отнася винаги и за всички: когато сме близо до възрастните хора, признавайки тяхната незаменима роля, която те имат в семейството, в обществото и в Църквата, ние също ще получим многобройни дарове, изобилни благодати, и безброй благословии!

 

В този 4ти Световен Ден, който им е посветен нека не лишаваме от нашата нежност нашите баби и дядовци, както и възрастните хора от нашите семейства, нека посетим тези, които са обезсърчени и вече не се надяват, че едно различно бъдеще е възможно. На егоистичното отношение, което води до отхвърляне и самота, да противопоставим отвореното сърце и щастливото лице на този, който има смелостта да каже “Аз няма да те изоставя!” и да поемем по един различен път.

 

Нека моят Благослов, придружен с молитва да достигне до всички вас, прескъпи възрастни родители и възрастни хора, и до всички, които са близо до вас. А и вие също, моля ви, не забравяйте да се молите за мен.

 

 

Рим, Свети Йоан Латерански, 25 април 2024г.

 

 

ПАПА ФРАНЦИСК

 

 

Copyright © Dicastero per la Comunicazione - Libreria Editrice Vaticana