„ПРИНУДЕНИ ДА БЯГАТ, СЪЩО КАТО ИСУС ХРИСТОС. ПОСРЕЩАНЕ, ЗАЩИТА, НАСЪРЧАВАНЕ И ИНТЕГРАЦИЯ НА ВЪТРЕШНО РАЗСЕЛЕНИТЕ ЛИЦА“

 

 

В началото на тази година в обръщението си към членовете на дипломатическия корпус, акредитирани към Светия престол, посочих трагедията на вътрешно разселените хора като едно от големите предизвикателства пред съвременния свят: „Конфликтите и извънредните хуманитарни ситуации, утежнявани от климатичните промени, водят до увеличаване на броя на разселените лица и засягат хора, които вече са в състояние на дълбока бедност. А много от страните, които се сблъскват с тези проблеми, не разполагат с подходящи структури за удовлетворяване на нуждите на разселените хора“ (9 януари 2020 г.).
 

 

Секцията за мигрантите и бежанците към Дикастерията за насърчаване на интегралното човешко развитие подготви и издаде документа „Пастирски ориентири за вътрешно разселените хора” (Ватикана, 5 май 2020 г.), целта на който е да вдъхнови и насърчи пастирската работа на Църквата в тази конкретна област.
 

 

Затова реших да посветя това послание на драмата на вътрешно разселените хора, една често невидима трагедия, която глобалната криза, причинена от пандемията на COVID-19 изостри още повече. И наистина, поради своята заразност, тежест и географски обхват, тази криза задълбочи много други извънредни хуманитарни ситуации, от които страдат милиони хора, и изтласка на заден план в политическите програми на държавите спешните международни усилия, необходими за спасяването на живота на тези хора. Ала сега „не е времето за забравата. Нека кризата, с която се борим, да не ни кара да забравим много други извънредни ситуации, които носят със себе си страданията на много хора“. (Пасхално послание Urbi et Orbi, 12 април 2020 г.).
 

 

В светлината на трагичните събития, които белязаха 2020 г., бих искал настоящото послание, макар и посветено на вътрешно разселените хора, да достигне до всички, които изживяват несигурност, изоставяне, маргинализация и отхвърляне, като последица от COVID-19.

 

Бих искал да започна с един образ, вдъхновил папа Пий XII в неговата Апостолическа конституция Exsul Familia (1 август 1952 г.). По време на бягството си в Египет, младенецът Исус изживява с родителите си трагичната съдба на разселените и бежанците, „белязана от страх, несигурност и тревоги. (срв. Мат 2:13-15, 19-23). За съжаление в наше време милиони семейства могат да се идентифицират с тази тъжна реалност. Почти всеки ден телевизиите и вестниците предават новини за бежанци, които бягат от глад, война и други опасности, в търсене на сигурност и достоен живот за себе си и за своите семейства” (Молитва „Ангел господен“, 29 декември 2013 г.). Също както във времената на Ирод, Исус присъства във всеки един от тези хора, принудени да бягат в търсене на сигурност. В лицата на гладните, жадните, голите, болните, странниците и затворниците, ние сме призвани да виждаме лицето на Христос, Който ни моли да им помогнем (срв. Мат 25: 31-46). Ако различим Него в тези лица, ще успеем и да Му благодарим за възможността да ги срещнем, обичаме и служим.
 

 

Разселените хора откриват пред нас възможност да срещнем Господа, „макар и нашите очи трудно да Го разпознават: дрехите Му са парцаливи, краката - мръсни, лицето -обезобразено, тялото е изранено, а езикът Му не може да говори на нашия език“. (Проповед, 15 февруари 2019 г.). Призвани сме да отговорим на това пастирско предизвикателство чрез четири глагола, които споменах в моето послание за този ден през 2018 г .: посрещам, защитавам, насърчавам и интегрирам. Към тези думи бих искал сега да добавя още шест двойки глаголи, които описват много конкретни практични действия и се намират в причинно-следствена връзка.
 

 

Трябва да знаем, за да можем да разберем. Знанието е необходима стъпка към разбирането на другите. Сам Исус ни казва това в описанието на срещата с учениците по пътя към Емаус: „И както се разговаряха и разсъждаваха помежду си, Сам Иисус се приближи и вървеше с тях; но очите им се премрежиха, за да Го не познаят.” (Лук 24: 15-16). Когато говорим за мигранти и разселени хора, твърде често се ограничаваме до статистиката. Ала не става дума за статистика, става дума за реални хора! Ако ги срещнем, ще научим повече за тях. А знанието на техните истории, ще ни помогне да ги разберем. Ще научим, например, че несигурността, която изпитваме в резултат на настоящата пандемия, е постоянна величина в живота на разселените хора.
 

 

Трябва да сме близки, за да можем да служим. Може и да изглежда очевидно, но често се случва тъкмо обратното. „Един пък самарянин, който пътуваше, дойде до него, видя го и се смили, и, като се приближи, превърза му раните, изливайки елей и вино; след това го качи на добичето си, откара го в страноприемницата и се погрижи за него.” (Лук. 10: 33-34). Страховете и предразсъдъците - твърде много предразсъдъци - ни държат далеч от другите и често ни пречат да им „станем ближни“, и да им служим с любов. Доближаването до другите често означава и готовност за поемане на рискове, както толкова много лекари и медицински сестри научиха през последните месеци. Тази готовност за доближаване и служение надхвърля чувството за дълг. Исус ни дава най-великият пример за това, когато измива нозете на Своите ученици: сваля дрехата Си, коленичи и изцапва ръцете Си (срв. Йоан 13:1-15).
 

 

За да се помирим, трябва да се вслушаме. Сам Бог ни научи на това, като изпрати Своя Син в света. Той искаше да чуе с човешки уши молбите на страдащото човечество: „Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син … за да бъде светът спасен чрез Него.“ (Йоан 3: 16-17). Любовта, която помирява и спасява, започва от вслушването. В днешния свят се умножават посланията, че способността за вслушване е изгубена. И все пак единствено чрез смиреното и внимателно вслушване можем да постигнем истинско помирение. През 2020 г. тишината в продължение на седмици се възцари над нашите улици. Това беше драматична и тревожна тишина, но тя ни позволи да се вслушаме в молбите на уязвимите и разселените, както и на нашата тежко болна планета. Вслушването ни дава възможност да се помирим с ближните ни, с всички, които са „отритнати“, да се помирим със себе си и с Бог, Който никога не се уморява да ни предлага Своята милост.
 

 

За да се израства, необходимо е да се споделя. Споделянето е съществена черта на първата християнска общност: „А множеството повярвали имаха едно сърце и една душа; и никой нищо от имота си не наричаше свое, но всичко им беше общо.“ (Деян. 4:32). Бог не желае само малцина да се възползват от ресурсите на нашата планета. Не такава беше волята на Господ! Трябва да се научим да споделяме, за да израстваме заедно, без да изоставяме никого. Пандемията ни напомни, че всички сме в една лодка. Съзнанието, че имаме еднакви тревоги и страхове, ни показва, че никой не може да се спаси сам. За да израснем истински, трябва да израстваме заедно, споделяйки това, което имаме, също като момченцето, предложило на Исус пет ечемични хляба и две риби ... за да се окажат те достатъчни за пет хиляди души (вж. Йоан 6:1-15)!
 

 

Трябва да участваме, за да насърчаваме. Също както Исус се обърна към самарянката (вж. Йоан 4:1-30). Господ се доближи до нея, изслуша я, говори на сърцето й, а след това я поведе към истината и я превърна във вестител на Благата вест: „дойдете и вижте един човек, който ми каза всичко, що съм направила: да не би Той да е Христос?“ (ст. 29). Понякога импулсът да служим на другите ни пречи да видим истинското им богатство. Ако наистина искаме да насърчим онези, на които помагаме, трябва да ги включим и да ги превърнем в носители на тяхното изкупление. Пандемията ни напомни колко важна е взаимната отговорност и че само чрез приноса на всички - дори и на често подценяваните групи - можем да се възправим срещу тази криза. Трябва да открием „смелостта да създадем пространства, в които всеки да може да осъзнае, че е призван, и да открием възможност за нови форми на гостоприемство, братство и солидарност”. (Медитация на площад Свети Петър, 27 март 2020 г.).
 

 

Необходимо е да си сътрудничи, за да градим. Това казва апостол Павел на общността в Коринт: „Моля ви, братя, в името на Господа нашего Иисуса Христа, да говорите всички едно и също, и да няма помежду ви разцепления, а да бъдете съединени в един дух и в една мисъл”. (1 Кор 1:10). Изграждането на Царството Божие е задължение на всички християни и по тази причина е необходимо да се научим да си сътрудничим, без да се поддаваме на изкушението на ревността, раздора и разделението.
В днешния контекст трябва да повторим: „Не е този моментът на егоизмите, защото предизвикателството, пред което сме изправени ни обединява всички и не прави разлика между хората.“ (Пасхално послание Urbi et Orbi, 12 април 2020 г). За да съхраним общия си дом и за да успеем да го приведем в съгласие с първоначалния замисъл на Бог, трябва да се посветим на изграждането на международното сътрудничество, на глобалната солидарност и местната ангажираност, без никой да бъде изключен.
Бих искал да завърша с молитва, вдъхновена от примера на свети Йосиф от времето, когато той е принуден да бяга в Египет, за да спаси младенеца Исус.
 

 

Отче, ти повери на свети Йосиф най-скъпото за Теб: младенеца Исус и неговата майка, за да ги опази от заплахите и атаките на порочните.
 

 

Позволи ни и ние да бъдем под неговата закрила и подкрепа. Нека той, който споделя страданията на онези, които бягат от омразата на силните, да утеши и защити всички наши братя и сестри, които поради война, бедност или друга нужда са принудени да напуснат домовете и земите си, за да се превърнат в бежанци към по-безопасни места.
 

 

Помогни им, чрез застъпничеството на свети Йосиф, да намерят сили да постоянстват, дай им утеха в скръбта и смелост пред изпитанията.
 

 

Дай на онези, които ги приветстват, нежната любов на този справедлив и мъдър баща, който обича Исус като истински син и подкрепя Мария по всяка стъпка от техния път. Нека той, който печелеше хляба си чрез труда на своите ръце, да бди над онези, на които им е било отнето всичко, и да им помогне да получат достойнството на труда и спокойствието на дома.
 

 

Молим за това чрез Исус Христос, Твоя Син, Когото свети Йосиф спаси, като избяга  в Египет, и като се уповаваме на ходатайството на Дева Мария, когото той обичаше като верен съпруг в съгласие с Твоята воля. Амин.
 

 

Издадено в Рим, в „Свети Йоан Латерански“ на 13 май 2020 г., Празник на Пресветата Дева от Фатима
 

Франциск