На 18 май 2020 г. беше разпространено специално писмо на почетния папа Бенедикт ХVI , адресирано до полския кардинал Станислав Дживиш, по повод стогодишнината от рождението на папа Йоан Павел II. В писмото се казва:

 

За стогодишнината от рождението на свети папа Йоан Павел II, 18 май 2020 г.
 

Преди 100 години, на 18 май, в малкия полски град Вадовице се ражда папа Йоан Павел II.
 

След като в продължение на повече от 100 години е поделена между трите могъщи съседни държави Прусия, Русия и Австрия, в края на Първата световна война Полша възстановява своята независимост. Това е историческо събитие, родило и големи надежди, които се сблъскват и с множеството трудности, тъй като в хода на своето преустройство новата държава продължава да изпитва натиска на двете големи сили - Германия и Русия. В тази тревожна ситуация, но преди всичко в обстановката, характеризирана от надеждата, израства и младият Карол Войтила. Той рано изгубва майка си и брат си, накрая и своя баща, от когото наследява дълбокото и топло благочестие. Младият Карол е силно привлечен от литературата и театъра. След като полага изпитите за средно образование, той се насочва към изучаването на тези два предмета.
 

 

За да избегне депортацията, през есента на 1940 г. той започва да работи в кариерата на химическия завод Солвей.“ (виж. „Дар и тайна“). „През есента на 1942 г. решава да постъпи в Семинарията в Краков, учредена тайно от краковския архиепископ Сапиеха в неговата резиденция. Още като работник във фабриката, Карол е започнал да изучава богословие от стари учебници; и така, на 1 ноември 1946 г. той вече може да бъде ръкоположен за свещеник.“ (виж. пак там.) Разбира се, Карол изучава богословието не само от книгите, но и от опита си от тежкото положение, в което се озовава той и неговата страна. В известна степен това е характерно за целия му живот и дейност. Той изучава книгите, но въпросите, поставени в тях, се превръщат в реалност, която той дълбоко изживява. Като млад епископ, отначало като помощен епископ от 1958 г., а след това и като архиепископ на Краков от 1964 г., в негова житейска школа се превръща Вторият ватикански събор. Важните въпроси, обсъждани на Събора, особено във връзка с така наречената схема 13, развита впоследствие в Конституцията Gaudium et Spes, са въпроси, които го занимават лично. А отговорите, разработени от Събора, след това проправят пътя за неговата мисия като епископ, а по-късно и като папа.
 

Когато на 16 октомври 1978 г. кардинал Войтила е избран на престола на Свети Петър, Църквата изживява драматични времена. Разискванията на Събора са възприети от публиката като спор за самата вяра, което сякаш лишава Събора от неговата непогрешимост и непоколебимост. Един енорийски свещеник от Бавария, например, тогава коментира положението с думите: „В крайна сметка изпаднахме в грешната вяра“. Това усещане, че вече нищо не е сигурно, че всичко е под въпрос, е засилено от  начина на прилагане на литургичната реформа. Накрая дори се създава усещането, че литургията може да бъде създадена от само себе си. Павел VI завърши Събора енергично и решително, но след неговото закриване той се сблъска с още по-остри проблеми, до степен под съмнение да бъде поставено съществуването на самата Църква. По това време социолозите говориха за положението в Църквата по начина, по който говориха за състоянието на Съветския съюз по време на управлението на Горбачов, когато могъщите структури на съветската държава се разпаднаха в хода на тяхното реформиране.
 

Следователно пред новия папа стоеше една по същество почти невъзможна задача. И все пак още от самото начало Йоан Павел II предизвика нов ентусиазъм за Христос и Неговата Църква. В проповедта при встъпването му в длъжност в началото на неговия понтификат той изрече известните думи: „Не се страхувайте! Отворете, широко отворете вратите за Христос!” Този призив и начин на говорене са характерни за целия му понтификат, за да го превърнат в освободител и възстановител на Църквата. От помощ беше и това, че новият папа идваше от страна, в която Съборът се приемаше положително: като радостно обновление, а не със съмнение и несигурност.
Папата обиколи света, направи 104 пастирски пътувания, възвестявайки навсякъде Евангелието като радостно послание, и обяснявайки по този начин задължението да пазим доброто и да бъдем на страната на Христос.
 

В своите 14 енциклики той задълбочено и по човешки начин изложи вярата на Църквата и нейното учение. Ала това неизбежно предизвика противоречия в Църквата на Запад, обзета от съмнения и несигурност.
 

Днес е важно да определим истинския център, от перспективата на който можем да прочетем посланието, отразено в различните му текстове. Бихме могли да го открием в мига на неговата кончина. Папа Йоан Павел II се пресели в първите мигове от новосъздадения празник на Божието милосърдие. Нека прибавя тук и една кратка лична забележка, която показва важна страна от природата и дейността на папата. От самото начало Йоан Павел II е силно привлечен от посланието на Фаустина Ковалска, монахиня от Краков, която поставя Божието милосърдие в центъра на християнската вяра. Тя се е надявала на установяването на такъв празник. След консултации, папата избра за този празник втората неделя на Великден. Преди да бъде взето окончателното решение, обаче, той помоли Конгрегацията за доктрината на вярата да даде и своето мнение дали тази дата е уместна. Ние отговорихме отрицателно, защото толкова древна традиция изпълнена със смисъл като неделята „в бяло /in Albis/“, с която завършва Октавата на Великден, не би трябвало да бъде натоварвана с модерни идеи. Със сигурност на Светият Отец не му беше лесно да приеме нашия отговор. И все пак той стори това с голямо смирение на два пъти. Накрая той формулира предложение, което съхраняваше историческата форма на втората неделя на Великден, но в неговото оригинално послание беше включено и Божието милосърдие. Не бяха редки ситуациите, в които бях силно впечатлен от смирението на този велик папа, който изоставяше скъпи на сърцето му идеи, защото не срещаше одобрението на официалните органи, които трябваше да бъдат консултирани съгласно установените норми.
 

Когато Йоан Павел II пое последния си дъх на този свят, току що бе приключила молитвата от Първата вечерня на празника на Божието милосърдие. Това освети часа на неговата смърт: светлината на Божието милосърдие беше утешително послание за неговата кончина. В последната си книга „Памет и идентичност“, публикувана в навечерието на смъртта му, папата още веднъж обобщи посланието на Божието милосърдие. Той посочи, че сестра Фаустина умира преди ужасите на Втората световна война, но вече е предала отговора на Господ за тази непоносима трагедия. Сякаш чрез Фаустина Христос е искал да каже: „Злото няма да спечели крайната победа. Тайната на Възкресението утвърждава, че накрая доброто ще победи, че животът ще възтържествува над смъртта, а любовта ще надделее над омразата”.
 

През целия си живот папата се стреми да субективира обективния център на християнската вяра, доктрината за спасението, и да помогне на другите да го превърнат и в свой собствен център. Чрез възкръсналия Христос, Божието милосърдие е предназначено за всеки. Въпреки че този център на християнското съществувание ни е даден само чрез вярата, той е значим също и философски, защото ако Божието милосърдие не беше факт, тогава трябваше да си проправяме път в един свят, в който финалната победа на доброто над злото не може да бъде различена. И наред с това, отвъд тази обективна историческа значимост, всеки има нужда да знае, че в крайна сметка Божието милосърдие е по-силно от нашата слабост. Нещо повече, в това може да бъде открито и вътрешното единство между посланието на Йоан Павел II и основните насоки на папа Франциск: Йоан Павел II не е моралният стожер, какъвто понякога се опитват да го опишат. Поставяйки в центъра Божието милосърдие, той открива пред човека възможността да приеме моралните изисквания, дори и никога да не може да ги изпълни изцяло. А нашите морални действия са извършвани в светлината на Божието милосърдие, което се превръща в силата, лекуваща нашата слабост.
 

Когато папа Йоан Павел II почина, площад „Свети Петър“ беше пълен с хора, много млади хора, които искаха за последен път да се срещнат със своя папа. Не мога да забравя мига, в който архиепископ Сандри оповести кончината на папата. Незабравим е преди всичко моментът, в който голямата камбана на „Свети Петър“ отговори на това известие. В деня на неговото погребение имаше много плакати, на които се четеше „Santo subito!“ (Вднага Светец!). Това беше призив, които изникваше от всички страни като следствие от срещата с Йоан Павел II. Не на площада, но в редица интелектуални кръгове пък се обсъждаше възможността Йоан Павел II да бъде удостоен с титлата „Велики“.

Думата „светец“ насочва към Божията сфера, докато думата „велик“ има човешки измерения. Според църковните стандарти, светостта може да бъде призната по два критерия: героична добродетел и чудо. Тези два критерия са тясно свързани. Думата „героична добродетел“ не обозначава някакво олимпийско постижение, а посочва, че у един човек видимо е станало нещо, което не е негово лично постижение, а е Божие дело, разпознавано в него и чрез него. Това не е морално състезание, а е последица от отказа от собственото величие. Важното е, че човек се оставя Бог да действа в него, и така чрез него видими стават Божието дело и сила.
 

Същото се отнася и за критерия за чудото: и тук от значение не е, че се случва нещо сензационно, от значение е видимото откровение на Божието изцеление, което надхвърля всички обичайни човешки възможности. Светецът е човек, открит за Бог и  проникнат от Бог. Светият човек е човек, който се отдалечава от себе си и ни позволява в него да видим и разпознаем Бог. Юридическата проверка на това, доколкото въобще е възможно, е целта на двата процеса по беатификация и канонизация. В случая с Йоан Павел II и двете бяха изпълнени стриктно според приложимите правила. И така, сега той стои пред нас като Отец, който прави Божието милосърдие и доброта видими за нас.
 

По-трудно е правилно да дефинирано определението „велик“. В хода на почти двехилядолетната история на папството титлата „Велики“ е отредена само за двама папи: Лъв I (440 - 461) и Григорий I (590 - 604). В случая и на двамата думата „велик“ има и политическо съдържание, но причината за това е, че в техния политически успех се проявява част от тайната на Бог. Чрез диалог Лъв Велики успява да убеди Атила, вожда на хуните, да пощади Рим - градът на апостолските първенци Петър и Павел. Без оръжие, без военна или политическа власт, чрез силата на своята вяра, той успява да убеди страховития вожд да пощади Рим. В битката между духа и силата, духът се оказва по-силен.
 

Успехът на Григорий I не е толкова зрелищен, но той многократно успява да защити Рим от лангобардите - и в този случай противопоставяйки духа срещу силата и извоювайки победата на духа.
 

Ако сравним тези две житейски истории с историята на Йоан Павел II, приликата е непогрешима. Йоан Павел II, по същия начин, не разполагаше с военна или политическа власт. По време на разговорите през февруари 1945 г. за бъдещето на Европа и Германия е посочено, че под внимание трябва да бъде взета и реакцията на папата. И тогава Сталин задава въпроса: „Колко дивизии има папата?“ Е, той наистина не разполагаше с дивизии. Ала накрая силата на вярата се оказа тази сила, която през 1989 г. обезсили могъщата съветска система и направи възможно новото начало. И без съмнение вярата на папата беше съществен фактор за разпадането на тези сили. Така величието, видимо в Лъв I и Григорий I, несъмнено се проявява и тук.
 

Нека оставим открит въпроса дали епитетът „велики“ ще се съхрани или не. Истината е, че в Йоан Павел II видими за всички нас станаха Божията сила и доброта. Във време, когато Църквата отново страда от натиска на злото, за нас той остава знак за надежда и увереност.
 

Скъпи свети Йоан Павел II, моли се за нас!
 

Бенедикт XVI
 

[Писмото е предоставено от Полската епископска конференция]
 

Източник: www.zenit.org