Окончателно гласувана с 2151 гласа за и 5 гласа против

Обнародвана на 21 ноември 1964 г.
 

Догматична конституция за Църквата
(Lumen Gentium)

№ на параграфите:

ГЛАВА І. ТАЙНАТА НА ЦЪРКВАТА     1-8
Църквата – тайнство в Христос      1
Вселенският спасителен промисъл на Вечния Отец   2
Мисия и дело на Сина       3
Освещаващият Дух на Църквата      4
Божието Царство        5
Образите на Църквата       6
Църквата – мистично Тяло на Христос     7
Църквата – видима и духовна реалност     8

ГЛАВА ІІ. БОЖИЯТ НАРОД      9-17
Нов Завет и нов народ       9
Общото свещенство        10
Упражняването на общото свещенство в тайнствата   11
Смисълът на вярата и харизмите на верния народ   12
Всеобщност на единния Божи народ     13
Верните католици        14
Църквата и християните не-католици     15
Нехристияните        16
Мисионерският характер на Църквата     17
 
ГЛАВА ІІІ. ЙЕРАРХИЧНОТО УЧРЕДЯВАНЕ НА
ЦЪРКВАТА И НА ЕПИСКОПСТВОТО В ЧАСТНОСТ  18-29
Пролог         18
Учредяване и призвание на дванадесетте апостола   19
Епископите – наследници на апостолите     20
Епископството като тайнство      21
Епископската колегия и нейният Глава     22
Отношенията на епископите в Колегията     23
Епископското служение       24
Задължението да поучават       25
Задължението да освещават      26
Задължението да управляват      27
Презвитерите и техните отношения с Христос, с
епископите, със събратята им и с християнския народ   28
Дяконите         29

ГЛАВА ІV. МИРЯНИТЕ       30-38
Миряните в Църквата       30
Природа и мисия на миряните      31
Достойнство на миряните като членове на Божия народ  32
Апостолството на миряните      33
Свещеническо и култово служение на миряните    34
Пророческо и свидетелско служение на миряните   35
Царствено служение на миряните      36
Отношения на миряните с йерархията     37
Миряните – душа на света       38

ГЛАВА V. ВСЕОБЩОТО ПРИЗВАНИЕ
ЗА СВЯТОСТ В ЦЪРКВАТА      39-42
Светостта в Църквата       39
Всеобщо призвание за святост      40
Многообразно упражняване на светостта     41
Пътища и средства на светостта      42

ГЛАВА VІ. МОНАШЕСТВОТО      43-47
Евангелските повели в Църквата      43
Природа и значение на монашеското поприще    44
Църковна власт и монашеско поприще     45
Величие на монашеското посвещаване     46
Призив за постоянство       47

ГЛАВА VІІ. ЕСХАТОЛОГИЧЕН ХАРАКТЕР
НА СТРАНСТВАЩАТА ЦЪРКВА И НЕЙНОТО
ЕДИНЕНИЕ С НЕБЕСНАТА ЦЪРКВА    48-51
Есхатологичен характер на нашето призвание    48
Общение на Небесната църква със
Странстващата църква       49
Отношения на Странстващата църква
с Небесната църква        50
Пастирски разпореждания на Събора     51

ГЛАВА VІІІ. ПРЕБЛАЖЕНАТА ДЕВА МАРИЯ,
БОЖИЯТА МАЙКА В ТАЙНАТА НА 
ХРИСТОС И ЦЪРКВАТА      52-69
І. Пролог         52-54
Преблажената Дева в тайната на Христос     52  
Дева Мария и Църквата       53
Намерението на Събора       54
ІІ. Служение на Преблажената Дева
в домостроителството за спасението     55-59 
Майката на Месията в Стария Завет     55
Мария в Благовещението       56
Мария и детството на Исус       57
Мария и общественият живот на Исус     58
Мария след Възнесението       59
ІІІ. Преблажената Дева и Църквата      60-65
Мария и единственият  Посредник Христос    60
Съдействие в изкуплението      61
Подчинено спасително служение       62
Мария, дева и майка – образец на Църквата    63
Църквата – дева и майка       64
Добродетелите на Мария, на които Църквата следва да подражава 65
ІV. Почитанието на Църквата към Преблажената Дева  66-67
Природа и основополагане на почитанието    66
Пастирски правила        67
V. Мария – символ на сигурна надежда
и утеха за странстващия Божи народ     68-69
Мария – символ на Божия народ      68
Мария – застъпница за единението на християните   69

Из решенията на Свещения Икуменически
Втори ватикански събор
Изявления на Генералния секретар на Събора
Обяснителна бележка     

 
ЕПИСКОП ПАВЕЛ
Слуга на Божиите слуги
в единение с отците на Свещения събор
за вечна памет

Догматична конституция - LUMEN GENTIUM

Глава І
ТАЙНАТА НА ЦЪРКВАТА   

   
Църквата – тайнство в Христос

1. Христос е светлината на народите, а този Свещен събор, свикан в Светия Дух, горещо желае да озари всички хора с отразената върху лика на Христовата църква светлина, като извести на всички творения Благата вест на Евангелието (вж. Марк. 16:15). И тъй като Църквата е в известен смисъл в Христос като тайнство, тоест едновременно знак и средство за съкровеното единение с Бога и за единството на целия човешки род, тя възнамерява да прояви именно своята природа и всеобща мисия както пред верните си, така и пред целия свят, като продължи учението си от предходните събори. Условията на нашето време правят този църковен дълг още по-неотложен, за да могат всички хора, които днес са по-тясно обвързани с различни социални, технически и културни връзки, да постигнат пълно единение в Христа.

Вселенският спасителен промисъл на Вечния Отец

2. Вечният Отец създаде вселената със свободния и тайнствен промисъл на Своята премъдрост и доброта, и постанови издигането на хората до причастност към божествения живот, и не ги изостави след тяхното падение в Адам, а винаги им помагаше да се спасят, предвид на Христос, Изкупителя, “образ на невидимия Бог, роден преди всяка твар” (Кол. 1:15). Преди всички времена нашият Отец предузна избраните и ги предопредели “да бъдат сходни с образа на Сина Му, та Той да бъде първороден между многото братя” (Рим. 8:29). Той пожела да призове всички вярващи в Христос в Светата църква, която, предначертана още от началото на света, удивително подготвена в историята на народа на Израил и в Стария завет , и установена “в по-нови времена”, бе проявена благодарение на изливането на Светия Дух и ще бъде завършена в своята слава в края на вековете. Тогава, както се чете при Светите Отци, всички праведни още от времето на Адам, “от праведния Авел до последния избраник“ , ще се съберат във Вселенската Църква при Отца.

Мисия и дело на Сина 

3. И така Синът дойде, изпратен от Отца, Който ни избра чрез Него преди сътворението на света и предопредели да ни осинови за Себе Си по благоволение на Своята воля, за да съедини всичко под Него (вж. Еф. 1:4-5 и 10). За да изпълни Божията воля, Христос постави на земята началото на Небесното царство, откри ни неговата тайна, и чрез послушанието Си осъществи изкуплението. Църквата, или Царството на вече тайнствено присъстващия Христос, видимо расте в света посредством Божието всемогъщество. Раждането и растежът на Църквата са символизирани от кръвта и водата, които изтичат от прободеното ребро на разпънатия Исус (вж. Иоан. 19:34), и са известени от произнесените от Господа за Неговата смърт слова: “И когато Аз бъда издигнат от земята, всички ще привлека към Себе Си“ (Иоан. 12:32). Всеки път, когато на олтара се отслужва жертвоприношението на Кръста, чрез което “Христос, Пасхата наша, биде заклан за нас“ (1 Кор. 5:7), се извършва делото на нашето изкупление. И заедно с това, чрез тайнството на евхаристичния хляб, се представя и осъществява единството на верните, които съставят едно-единствено тяло в Христос (вж. 1 Кор. 10:17). Всички хора са призовани към това единение с Христос, Който е светлината на света, от Когото произхождаме, с Когото живеем, към Когото се стремим.

Освещаващият Дух на Църквата

4. След като се изпълни делото, което Бог повери на Своя Син на земята (вж. Иоан. 17:4), в деня на Петдесетница бе изпратен Светият Дух, за да освещава постоянно Църквата и така всички вярващи чрез Христос да имат достъп до Отца, в единия Дух (вж. Еф. 2:18). Той е Духът, който дава живот, извор с вода, която тече във вечен живот (вж. Иоан. 4:14; 7:38-39), Чрез Него Отец възвръща живота на умрелите в грях, докато дойде денят, когато  ще оживотвори техните смъртни тела в Христос (вж. Рим. 8:10-11). Духът обитава Църквата и сърцата на верните като храм (вж. 1 Кор. 3:16; 6:19), в тях се моли и свидетелства за осиновението (вж. Гал. 4:6; Рим. 8:15-16 и 26). Той води Църквата към цялата истина (вж. Иоан. 16:13), обединява я в общението и в служението, отрупва я с различни йерархични и харизматични дарби, чрез които я направлява и увенчава с плодовете Си (вж. Еф. 4:11-12; 1 Кор. 12:4; Гал. 5:22). Със силата на Евангелието Той непрекъснато подмладява и обновява Църквата и я води към съвършеното единение с нейния Жених . Защото и Духът и Невестата казват на Господа Исуса: “Дойди!“ (вж. Откр. 22:17). Така Вселенската Църква изглежда като “единен с единството на Отца и Сина и Светия Дух народ” .

Божието Царство

5. Тайната на Светата Църква се проявява в нейното основаване. Господ Исус действително положи началото на Своята Църква, проповядвайки Благата вест, тоест идването на обещаното от векове в Писанията Божие Царство: “Времето се изпълни и наближи царството Божие” (Марк. 1:15; вж. Мат. 4:17). Това Царство ясно се явява на хората в словата, делата и присъствието на Христос. Словото на Господа е подобно на посято в полето семе (Марк. 4:14): онези, които Го слушат с вяра и се числят към малкото стадо на Христос (Лук. 12:32), са приели самото Божие Царство; после от собствената си сила семето пониква и расте до времето на жътвата (вж. Марк. 4:26-29). Чудесата на Христос също са доказателство, че Божието Царство вече е дошло на земята: “Ако пък Аз с пръста Божий изгонвам бесовете, то значи дошло е до вас царството Божие” (Лук. 11:20; вж. Мат. 12:28). Но Царството се проявява преди всичко в самата Личност на Христос, Божи Син и човешки син, който дойде, за “да послужи и даде душата Си откуп за мнозина” (Марк. 10:45).
А когато, след като изтърпя кръстната смърт за хората, Исус възкръсна, Той се яви като Господ и Месия, и свещеник навеки (вж. Деян. 2:36; Евр. 5:6, 7:17-21), и изля върху учениците си обещания от Отца Свети Дух (вж. Деян. 2:33). Така, сдобилата се с дарбите на своя Основател Църква, която вярно спазва Неговите наставления за любов, смирение и себеотричане, получава мисията да благовестява и установява сред всички народи Христовото и Божие Царство, чиито зародиш и начало полага на земята. Самата тя обаче, в постепенното си израстване, се стреми към съвършеното Царство и с всичките си сили желае и копнее да се съедини със своя Цар в славата.

Образите на Църквата

6. Както в Стария Завет Откровението за Царството често се предлага под различни образи, така и сега съкровената природа на Църквата все още ни се открива чрез разнообразни образи, взети от пастирския живот, земеделието или строителството, или пък от семейството и сватбите, и вече подготвени в пророческите книги.
Така че Църквата е кошарата, чиято единствена и необходима врата е Христос (Иоан. 10:1-10). Тя е също и стадото, за чийто пастир сам Бог се извести (вж. Ис. 40:11; Иез. 34:11 и сл.) и чиито овце, дори когато се управляват от човешки пастири, непрестанно се водят и хранят от Самия Христос, Добрият пастир и  Пастиреначалника (вж. Иоан. 10:11; 1 Петр. 5:4), Който положи душата си за овцете (вж. Иоан. 10:11-15).
Църквата е поле или Божия нива (вж. 1 Кор. 3:9). В тази нива расте древното маслинено дърво, чиито свещени корени са били патриарсите, и в нея е ставало и ще става помирението между евреи и езичници (вж. Рим. 11:13-26). Дървото е било посадено от небесния Лозар като избрано лозе (вж. Мат. 21:33-43; вж. Ис. 5:1 и сл.). Христос е истинската лоза, която дава живот и плодовитостта на пръчките, тоест на нас, които посредством Църквата ще пребъдем в Него и без Него не можем нищо да вършим (Иоан. 15:1-5).
Църквата е наричана още по-често Божие здание (вж. 1 Кор. 3:9). Самият Господ е сравняван с отхвърления от зидарите камък, който става глава на ъгъла (вж. Мат.  21:42; Деян. 4:11; 1 Петр. 2:7; Псал. 117:22). Именно на тази основа апостолите построиха Църквата (1 Кор. 3:11) и от нея тя получава своята стройност и сглобеност. Тази постройка получава различни наименования: Божи дом, в който живее семейството Му, Божие жилище чрез Духа (вж. Еф. 2:19-22), “скинията на Бога с човеците” (Откр. 21:3) и преди всичко представеният от каменните светилища и славословен от Светите Отци свят храм, който литургията с основание оприличава на Светия град, на Новия Йерусалим . Ние действително пристъпваме в Църквата като живи камъни и съграждаме духовен храм на тази земя (1 Петр. 2:5).  Йоан съзерцава именно този свят град, слизащ от Бога, от небето, в крайното обновление на света, “стъкмен като невеста, пременена за своя мъж” (Откр. 21:1-2).
Наричана “горен Иерусалим”, “майка на всинца ни” (Гал. 4:26; Откр. 12:17), Църквата е описана дори като непорочната невеста на непорочния Агнец (Откр. 19:7; 21:2; 22:17), която Христос “обикна и предаде Себе Си за нея, за да я освети” (Еф. 5:25-26), привърза към Себе Си с невидима връв и непрестанно “я храни и съгрява” (Еф. 5:29). След като я очисти, Той пожела да я съедини със Себе Си и да я покори в любов и вярност (вж. Еф. 5:24), и накрая я обсипа вовеки с небесни блага, за да узнаем Божията и Христовата любов към нас, която превъзхожда всяко знание (вж. Еф. 3:19). И докато на тази земя Църквата се отдалечава от Господа (вж. 2 Кор. 5:6) и като отшелница търси и желае онова, което е горе, където Христос седи отдясно на Бога, където животът на Църквата е скрит с Христос в Бога, докато един ден се яви със своя Жених в славата (вж. Кол. 3:1-4).

Църквата – мистично Тяло на Христос 

7. В единение със Своята човешка природа, тържествувайки над смъртта чрез смъртта и Възкресението Си, Божият Син изкупи човека и го превърна в ново творение (вж. Гал. 6:15; 2 Кор. 5:17). Предавайки Духа Си на Своите призовани измежду всички народи братя, Той мистично ги учредява като Свое тяло.
В това тяло животът на Христос се разпространява сред вярващите, които по неведом, но реален начин се обединяват чрез тайнствата със страдащия и прославен Христос . Чрез кръщението си ние наистина сме уподобени на Христос: “Защото чрез един Дух всички сме кръстени в едно тяло” (1 Кор. 12:13). В този свещен обред се представя единението в смъртта и във Възкресението на Христос: “И тъй ние се погребахме с Него чрез кръщението в смъртта” и “ако сме сраснати с подобието на смъртта Му, то ще бъдем съучастници и на възкресението” (Рим. 6:4-5). Участвайки реално в Тялото Господне в частицата от евхаристичния хляб, ние сме издигнати към общението с Него и помежду си: “защото един хляб, едно тяло сме ние многото, понеже всички се причестяване от един хляб” (1 Кор. 10:17). Така всички ние ставаме членове на това Тяло (вж. 1 Кор. 12:27) “и ние многото съставяме едно тяло в Христа, а отделно един другиму сме членове” (Рим. 12:5).
Както всички членове на човешкото тяло, въпреки големия си брой, образуват едно тяло, така и верните в Христа (вж. 1 Кор. 12:12). Разнообразието на членове и функции процъфтява и в съзиждането на Христовото тяло. Един е Светият Дух, Който за църковна полза разпределя различните Си дарби със съразмерно с богатството Му и нуждите от служения великодушие (вж. 1 Кор. 12:1-11). Първото място сред тези дарби се заема от апостолическата благодат, на чиято власт самият Свети Дух подчинява дори харизматиците (вж. 1 Кор. 14). И същият този Дух тялото със собствената Си сила и с вътрешната за членовете връзка поражда и насърчава любовта сред верните. Така че, ако един член страда, с него страдат всички членове; ако един член се радва на почит, всички други се радват с него (вж. 1 Кор. 12:26).
Христос е Главата на това Тяло. Той е образ на невидимия Бог и в Него бе сътворено всичко. Той е преди всичко и всичко просъществува в Него. Той е Главата на Тялото, което е Църквата. Той е началото, първороден измежду мъртвите, за да има първенство във всичко (вж. Кол. 1:15-18).  Чрез величието на Своето всемогъщество, Той царува над всичко на небето и на земята, а чрез върховните Си съвършенство и действие, изпълва цялото тяло с богатствата на Славата Си (вж. Еф. 1:18-23) .
Всички членове трябва да станат съобразни с Него, докато Христос се изобрази в тях (Гал. 4:19). Ето защо ние сме вдадени в тайните на Неговия живот, съобразни с Него, умрели и възкръснали с Него, за да царуваме заедно с Него (вж. Фил. 3:21; 2 Тим. 2:11; Еф. 2:6; Кол. 2:12 и пр.). И все още странници по тази земя, тръгнали по Неговите стъпки в изпитанията и гоненията, ние се приобщаваме към Неговите страдания както Тялото към Главата, с Него страдаме, за да се прославим с Него (вж. Рим. 8:17).
Именно от Него “цялото тяло, поддържано и свързано чрез стави и свръзки, расте с растене по Бога” (Кол. 2:19).  Именно Той непрестанно разпределя в Тялото Си, тоест в Църквата, дарбите на служението, благодарение на които, по Негова воля, ние служим един на друг за нашето спасението, за да можем с истинска любов да растем по всичко в Този, Който е нашата Глава (вж. Еф. 4:11-16).
И за да се обновяваме непрестанно в Него (Еф. 4:23), Той ни дари със Своя Дух, Който, бидейки един и същ в Главата и в членовете, дарява живот, единство и движение на цялото Тяло, така че Светите Отци можаха да сравнят ролята Му с онази, която упражнява в човешкото тяло първоизточникът на живота, тоест душата .
Христос обича Църквата като Своя невеста, превръщайки се в образец на мъж, който като обича жена си, обича своето собствено тяло (вж. Еф. 5:25-28). Що се отнася до самата Църква, тя се покорява на своята Глава (пак там, 23-24). “Понеже в Него телесно обитава всичката пълнота на Божественото” (Кол. 2:9), Той изпълни с всички Божествени дарби Църквата, която е Негово Тяло и Негова пълнота (вж. Еф. 1:22-23), за да може тя да се стреми към и да постигне всичката Божия пълнота (вж. Еф. 3:19).

Църквата – видима и духовна реалност

8. Христос, единственият Посредник, установи на земята като видим съюз Своята Света Църква – общност на вяра, надежда и любов – като видимо организация. Той непрекъснато я поддържа  и чрез нея разпространява сред всички хора истината и благодатта. Снабденото с йерархични органи общество и мистичното Христово Тяло, видимото събрание и духовната общност, земната Църква и надарената с небесни блага Църква не трябва да бъдат считани за две реалности, защото образуват една сложна реалност, съчетаваща човешки и божествен елемент . Така че сравняването ѝ с Въплътеното Слово не е празна аналогия. И действително, както приетата природа служи на Божието Слово като жив, неразривно свързан с Него спасителен орган, така и социалната организация на Църквата служи на Христовия Дух, Който я оживотворява, за да нараства тялото (вж. Еф. 4:16) . 
Именно това е единствената Църква на Христос, която изповядваме в Символа на вярата като една, свята, католическа и апостолска Църква , която Нашият Господ предаде след Своето Възкресение на Петър, за да бъде неин пастир (вж. Иоан. 21:17), като я повери на него и на другите апостоли, за да я разпространяват и ръководят (вж. Мат. 28:18 и сл.), и издигна завинаги “като стълб и крепило на истината” (1 Тим. 3:15). Тази учредена и уредена като общество в този свят Църква пребъдва в Католическата църква, управлявана от наследника на Петър и от епископите в общение с него , макар че извън нейната видима организация се намират множество елементи на освещаване и истина, които, бидейки присъщи на Църквата на Христос, сами по себе си тласкат към католическото единство.
И както Христос изпълни Своето дело на Изкупление в бедност и гонения, така и Църквата е призвана да тръгне по същия път, за да предаде на хората плодовете на спасението. Исус Христос, “бидейки в образ Божий... , понизи Себе си, като прие образ на раб” (Фил. 2:6-7) и “бидейки богат, осиромаша заради” нас (2 Кор. 8:9): така и Църквата, въпреки че се нуждае от човешки ресурси, за да изпълни мисията си, е учредена не за да търси земната слава, а за да разпространява смирението и себеотричане и със своя пример. Христос бе изпратен от Своя Отец “да благовести на бедните..., да лекува ония, които имат сърца съкрушени” (Лук. 4:18), “да подири и да спаси погиналото” (Лук. 19:10): по подобен начин и Църквата грижливо обгръща с обичта си всички покосени от тежестта на човешката слабост, дори разпознава у бедните и страдащите образа на своя беден и страдащ Основател и бърза да облекчи тяхната нищета и чрез тях да служи на Христос. Но докато Христос, “свят, незлобив, непорочен” (Евр. 7:26) не знаеше грях (2 Кор. 5:21), а дойде да изкупи греховете на народа (вж. Евр. 2:17), Църквата, която включва в лоното си грешниците, е едновременно свята и призвана да се пречиства, като непрекъснато полага усилия за покаяние и обновление.
“Църквата продължава да странства сред гоненията по света и Божиите утешения” , възвестявайки Страстите и смъртта на Господа, докато дойде Той (вж. 1 Кор. 11:26).  И да черпи от силата на възкръсналия Христос собствената си сила, за да преодолее с търпение и любов своите вътрешни и външни скърби и затруднения и предано, макар и несъвършено, да открие пред света тайната на Господа, докато Той се яви накрая в пълната си светлина.
 
Глава ІІ
БОЖИЯТ НАРОД

Нов Завет и нов народ

9. Във всяко време и у всеки народ е приет от Бога всеки, който се бои от Него и върши правда (вж. Деян. 10:35). И все пак Бог пожела да освети и спаси хората не поотделно и без връзка помежду им, а като създаде от тях народ, който да Го познае в истината и свято да Му служи. И така Той избра народа на Израил за Свой народ, сключи с него Завет и постепенно го подготви, проявявайки Себе Си и Своя промисъл в неговата история, и освещавайки го за Себе Си. Всичко това обаче се случи като подготовка и предобраз за Новия съвършен Завет, който трябваше да се сключи в Христа, и в по-пълното Откровение, което трябваше да бъде предадено от самото Словото на въплътилия се Бог. “Ето, настъпват дни, казва Господ, и ще сключа с дома Израилев и с дома Иудин нов завет... Ще вложа Моя закон във вътрешността им и ще го напиша в сърцата им, и Аз ще им бъда Бог, а те ще бъдат Мой народ... защото всички, от малък до голям, сами ще Ме знаят, казва Господ” (Иер. 31:31-34). Христос установи този нов съюз, тоест Новия Завет със Своята кръв (вж. 1 Кор. 11:25), като призова евреи и езичници да се съберат в единство не по плът, а по Дух, за да учреди от тях новия Божи Народ. Вярващите в Христос, като възродени не от тленно, а от нетленно семе чрез Словото на Живия Бог (вж. 1 Петр. 1:23), не от плът, а от вода и от Светия Дух (вж. Иоан. 3:5-6), учредяват накрая “род избран, царствено свещенство, народ свет, люде придобити..., които някога бяхте не народ, а сега сте народ Божий” (вж. 1 Петр. 2:9-10).
Глава на този месиански народ е “предадения за нашите грехове и възкръсналия за наше оправдаване” (Рим. 4:25) Христос, Който, сдобил се с име над всяко друго име, сега славно царува в небесата. Условие за този народ са достойнството и свободата на Божиите синове, в чието сърце като в Свой храм обитава Светият Дух. Негов закон е новото наставление да обичаме така, както Христос ни обикна (Иоан. 13:34). И накрая, негова крайна цел е Божието Царство, наченато на земята от самия Бог, което трябва все повече да се разраства, докато бъде изпълнено от самия Него в края на вековете, когато ще се яви Христос, нашият живот (вж. Кол. 3:4), и “самите твари ще бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии” (Рим. 8:21). Затова, макар че всъщност не обхваща всички хора и не веднъж се проявява като малко стадо, този месиански народ е все пак за целия човешки род най-здравият кълн на единство, надежда и спасение. Учреден от Христос в общение на живот, любов и истина, той дори е приет от Него като средство за изкуплението на всички хора и изпратен на целия свят като светлина на света и сол на земята (вж. Мат.  5:13-16).
Както Израил, по плът още бродещ из пустинята, е наречен Божия Църква (вж. 3 Ездр. 13:1, вж. Числ. 20:4; Втор. 23:1 и сл.), така и новият Израил, който върви в настоящия век и търси бъдещия, постоянен град (вж. Евр. 13:14), е наречен Христова църква (вж. Мат.  16:18), тъй като Той я придоби със Своята кръв (вж. Деян. 20:28), изпълни я със Своя Дух, снабди я с подходящи средства за видимото и социално единение. Бог свика събранието на онези, които гледат с вяра към Исус, автор на спасението и първоизточник на единство и мир, и учреди Църквата за тях, за да бъде тя за всички и за всеки видимото тайнство на това спасително единство . Тъй като трябва да се разпространи по цялата земя, тя влиза в историята на хората като същевременно надхвърля както времето, така и границите на народите. Напредвайки сред изпитанията и страданията, Църквата е подкрепяна от обещаната ѝ от Господа сила на Божията благодат, за да не изневери в слабостта на плътта на съвършената вярност, а да остане достойна невеста за своя Господ, и под въздействието на Светия Дух непрестанно да се самообновява, докато достигне чрез кръста до светлината, която не познава залез.

Общотo  свещенство

10. Господ Христос, избран между хората Първосвещеник (вж. Евр. 5:1-5), направи от новия народ “пред Бога и Своя Отец царе и свещеници” (вж. Откр. 1:6, 5:9-10). Чрез възраждането и помазването от Светия Дух кръстените действително се освещават, за да изградят в себе си духовен дом и свято свещенство, за да могат да принасят духовни жертви чрез всички християнски дела и да известяват всемогъществото на Онзи, Който ги призова от тъмнината в чудната Своя светлина (1 Петр. 2:4-9). Така че всички постоянстващи в молитвата и славословещи Бога ученици на Христос (вж. Деян. 2:42-47) принасят самите себе си в жива, свята, благоугодна на Бога жертва (вж. Рим. 12:1), свидетелстват за Христос навсякъде и отговарят на всеки, който иска сметка за тяхната надежда за вечен живот (1 Петр. 3:15). 
Ала макар и да се различават помежду си по същество, а не само по чин , общото свещенство на верните и длъжностното или йерархичното свещенство се подреждат едно спрямо друго; защото и двете участват по своему в единственото свещенство на Христос. По силата на свещената власт, с която е облечено, длъжностното свещенство подготвя и води свещения народ, отслужва Евхаристичното жертвоприношение в лицето на Христос и го принася на Бога в името на целия народ. Верните от своя страна, по силата на царственото си свещенство съдействат за приношението на Евхаристията  и упражняват това свещенство чрез приемането на тайнствата, чрез молитвата и благодарението, чрез свидетелството на един свят живот, чрез себеотричането и действеното милосърдие.

Упражняването на общото свещенство в тайнствата

 11. Свещеният характер и органичната структура на свещеническата общност се проявяват на дело както чрез тайнствата, така и чрез добродетелите. Присъединените към тялото на Църквата чрез Кръщението верни са отредени поради характера си за култа на християнската религия и бидейки преродени в Божии синове, са задължени да изповядват пред хората получената от Бога чрез Църквата вяра . Чрез тайнството Миропомазание тяхната връзка с Църквата става по-съвършена, защото те се обогатяват с особена сила от Светия Дух и по-тясно се задължават да разпространяват и защитават вярата с думи и дела, като истински свидетели на Христос . Участвайки в Евхаристичната жертва, извор и връх на целия християнски живот, те принасят на Бога божествената жертва и заедно с нея и самите себе си . Така и с приношението, и със Светото причастие, всички, но не еднакво, а всеки по своему, изпълняват своята част в литургичното действие. И подхранвани от Христовото тяло в светото събрание, конкретно проявяват единството на Божия народ, което е сполучливо означено и удивително осъществено от това величествено тайнство.
 Онези, които пристъпват към тайнството Покаяние, получават от Божието милосърдие прошка за нанесените Му оскърбления и в същото време се помиряват с Църквата, която са наранили с греха си и която с любов, пример и молитва съдейства за тяхното обръщане. Чрез Маслосвета и молитвата на презвитерите цялата Църква препоръчва болните на страдащия и прославен Господ, за да облекчи страданията им и да ги спаси (вж. Иак. 5:14-16), и дори ги насърчава да се  присъединят спонтанно към страданията и смъртта на Христос (вж. Рим. 8:17; Кол. 1:24; 2 Тим. 2:11-12; 1 Петр. 4:13) и така да допринесат за благото на Божия народ. Освен това онези сред верните, които са облечени в свещенически и епископски чин, са поставени в името на Христос за пастири на Църквата с Божието слово и благодат. И накрая, по силата на тайнството Брак, чрез което стават знак за тайната на единството и плодотворната любов между Христос и Църквата, и участват в нея (вж. Еф. 5:32), християнските съпрузи си помагат взаимно да достигнат до светостта в брачния живот, при приемането и възпитанието на децата, така че в своето житейско поприще и чин те имат своя собствена дарба сред Божия народ . Именно от този брак произхожда семейството, в което се раждат новите граждани на човешкия град, за да бъдат издигнати с благодатта на Светия Дух чрез Кръщението до попрището на Божии чеда и да увековечат през вековете Божия народ. В тази своего рода Домашна църква родителите трябва да бъдат за децата си, със своите думи и със своя пример, първите вестители на вярата и да подпомагат призванието на всяко едно от тях и особено свещеническото призвание.
 Снабдени с толкова много и толкова удивителни средства за спасение, всички верни, каквото и да е тяхното поприще и състояние, са призовани от Господа, всеки по своя път, към усъвършенстването на светостта, в която Самият Отец е съвършен.

Смисълът на вярата и харизмите на верния народ

 12. Светият Божи народ участва също и в пророческото служение на Христос като живо свидетелства за Него най-вече с изпълнен с вяра и любов живот, и като принася на Бога хвалебна жертва, плода на устните, които прославят името Му (вж. Евр. 13:15). Общността на помазаните от Светия Дух верни (вж. 1 Иоан. 2:20 и 27) не може да се заблуди във вярата и проявява това Свое особено свойство чрез свръхестественото чувство към вярата у целия народ, когато всички “от епископите до последния от верните миряни”  изразяват всеобщото си съгласие относно вярата и нравите. И действително, благодарение на това пробудено и поддържано от Духа на истината чувство към вяра Божият народ, под ръководството на свещената Учителна власт, с която вярно се съобразява, получава вече не човешкото, а истинското Божие слово (вж. 1 Сол 2:13), неотклонно се привързва “към вярата, веднъж завинаги предадена на светиите” (Иуд. 3) и с правилно съждение прониква в нея по-дълбоко и по-пълно я прилага в живота.
 Освен това, чрез тайнствата и служенията същият Свети Дух не само освещава и води Божия народ, и го отрупва с добродетели, но “разпределя дарбите си всекиму поотделно, както си иска” (1 Кор. 12:11) и поделя сред верните от всеки чин специални благодати, чрез които ги прави годни и готови да се заемат с различни дела или служби за обновяването и по-пълното изграждане на Църквата по думите на Свети Павел: “Но всекиму се дава да се прояви у него Духът за обща полза” (1 Кор. 12:7). И тъй като тези необикновени или пък по-прости и по-широко разпространени харизми са подходящи и полезни за нуждите на Църквата, те трябва да се приемат с благодарност и утешение. Необикновените дарби не трябва обаче да се искат безразсъдно, нито от тях високомерно да се очакват плодовете на апостолското дело, а отсъждането на тяхната неподправеност и добре уредено упражняване се пада на църковните предстоятели, от които се очаква да не гасят Духа, да изпитват всичко и да се държат за доброто (вж. 1 Сол. 5:12 и 19-21).

Всеобщност на единния Божи народ

13. Всички хора са призвани да образуват новия Божи народ. Ето защо този народ, който остава един и единен, трябва да се разпространи в целия свят и през всички векове, за да изпълни намерението на Божията воля: Бог създаде в началото човешката природа единна и поиска да събере ведно разпилените Си чеда (вж. Иоан. 11:52). За целта Бог изпрати Своя Син, Когото постави за наследник на всичко (вж. Евр. 1:2), за да бъде Господар, Цар и Първосвещеник, Глава на новия и всеобщ народ на Божиите синове. И пак затова Бог изпрати Духа на Своя Син, Господ и Животворител, Който за всяка Църква и за всеки вярващ е начало на единението и единството в учението на апостолите и в общуването, в преломяването на хляба и в молитвите (вж. Деян. 2:42 гр.).
Единният Божи народ следователно присъства във всички страни по земята, тъй като заема от всички тях своите граждани – граждани на едно Царство, което според природата си не е от земята, а от небето. И действително, всички разпръснати по света верни са в общение едни с други в Светия Дух, така че “този, който стои в Рим знае, че индианците са негови членове” .
Но тъй като Христовото Царство не е от този свят (вж. Иоан. 18:36), Църквата или Божият народ, който подготвя идването на това Царство, не отнема нищо от временното благо на който и да е народ, а напротив, насърчава и поема всички ресурси, богатства, обичаи на народите, ако са добри, и поемайки ги, ги пречиства, укрепва и издига. Тя действително не забравя, че трябва да се събере с Царя, на Когото народите са дадени в наследие (вж. Псал. 2:8) и в чийто град те носят даровете и подаръците си (вж. Псал. 71[72]:10; Ис. 60:4-7; Откр. 21:24). Всеобщият характер, който краси Божия народ, е дар от Самия Господ и чрез него Католическата църква се стреми действено и безспирно да събере цялото човечество с всички негови блага в Главата Христос и в единството на Неговия Дух .
По силата на католичността всички части носят на другите и на цялата Църква собствените си дарби, така че и цялото и частите нарастват с приноса на всички, които са в общение едни с други и техните усилия за пълнота на единството. От това следва, че Божият народ не само се събира от различни народи, но и развива в самия себе си единението на разнообразни функции. Между членовете му действително цари разнообразие било в задачите на заетите със свещенослужението за благото на своите братя, било в условията и организацията на живота, когато мнозина в монашеското поприще със своя стремеж към светостта по един по-тесен път насърчават братята си със своя пример. Така че в църковното общение по закон съществуват отделни Църкви, осланящи се на свои собствени традиции, но запазващи ненакърнено първенството на катедрата на Петър, която предстоятелства всеобщото общение на любовта , пази законните разновидности и в същото време бди за това особеното не само да не вреди на единството, а по-скоро да му служи. От това произтичат най-накрая тези връзки на съкровено общение сред различните части на Църквата, що се отнася до духовните богатства, апостолическите работници и материалните помощи. И тъй като членовете на Божия народ са призвани да споделят благата си, думите на апостола важат за всяка отделна Църква: “Служете един другиму, всеки с оная дарба, каквато е приел, като добри разпоредници на многоразличната Божия благодат”  (1 Петр. 4:10).
И така, всички хора са призвани към католическото единство на Божия народ, предобраз и подбудител на всеобщия мир, на когото по различен начин принадлежат или сред когото се нареждат както верните католици, така и другите вярващи в Христос, и накрая всички призвани да бъдат спасени от Божията благодат хора.

Верните католици

 14. Свещеният събор се обръща най-напр