Предвид целите на тази работа, така както са изразени в заглавието, необходимо е най-напред да бъдат очертани схематично уредбата на Католическата църква, нейното административно деление, промените му, йерархиите и поредицата на католическите йерарси в България. Изборът историята на църквата да бъде водеща линия в повествуванието цели изясняването на обстоятелствата, при които възникват множество католически общности. Изложението е опит да се обоснове една гледна точка спрямо католиците в България, която да въздейства на широката и неточна представа за тях като една единствена монолитна общност. Точно историята на църквата би очертала различния исторически и културен контекст, в който се извършва установяването на тези общности, различните обстоятелства на присъединението им към Рим, условията на съществуването и развитието им, както и техните вътрешни съотношения. Това би откроило ясно различните исторически пътища на общностните групи сред католиците, а оттам и различията между тях. Така, надявам се, би се стигнало и до разбиране на породилите се и променящи се във времето аргументи за различията помежду им; би се стигнало до основанията на различните вътрешнообщностни идентичности.
Към историята на Католическата църква в България през ХIХ и ХХ век пряко отношение има общносттa верни, оформяща се от началото на ХVII столетие. Големият историк на католиците през този век Никола Милев говори за “три вероизповедни елемента”, към които била насочена усърдно подетата тогава мисионерска работа на отците францискани, дошли първи по тия места като постоянно действаща мисия съгласно общите постановления за разпространението на вярата от Тридентския събор (1545-1563 г.). В кръга на първия “вероизповеден елемент” той слага католиците от Северозападна България в Чипровец, Копиловец, Железна и Клисура, наследници на саксонски колонисти - рудари, както и тия от дубровнишките колонии по големите градове из българските владения на Османската империя. В кръга на втория попадат павликяните по течението на река Осъм от Дунава до Стара планина и тия из Пловдивско. Накрая идело православното множество, но особени надежди нему не били възлагани; православните според мнението на тия първи мисионери били по-големи врагове на католиците и от мюсюлманите; а пък спрямо последните дори опитът за обръщането им в католицизма носел смъртна опасност.
От всички тях към историята на Католическата църква в България през ХIХ и ХХ век най-пряка връзка има общността, формирана с обръщането в християнството на няколко десетки павликянски села от началото на ХVII столетие. Множество превратни исторически обстоятелства променили из основи завареното тогава от първите мисионери състояние и съотношения на “елементите”, но въпреки всичко павликяните останали през вековете, за които пишем тук, основата на най-старата, най-голяма и устойчива общност на католиците от латински или западен обред в България; на тях била положена реално и носена във времето структурата на Католическата църква от западен обред по българските земи до възникването също и на Католическата църква от източен обред през 1860 г., чиито исторически развой ще бъде щрихиран по-нататък. Покръстването на павликяните от Северна България започнало малко преди 1610 г., а пък на тия от Южна България от 1623 нататък и завършило за около 50 години и за едните, и за другите. В докладите на католическото духовенство в България от този период (1618-1680) се споменават поименно около 40 селища (включително и големите градове), имащи отношение към Светия престол. Но количествените показатели не само в споменатия случай, а изобщо в тази тема, не могат да бъдат абсолютизирани и да са основание за окончателни заключения, защото конюнктурата, в която се установява и развива Католическата църква, тук е силно изменчива - например в двете десетилетия след 1688 г. (Чипровското въстание) до края на същия век в докладите за Софийската архиепископия конкретно се упоменават като католически едва 8 селища, из които се срещали (и то не постоянно) 14 свещеници и монаси общо.
През 1601 г. пребиваващият от преди като мисионер, а после и като апостолически визитатор Петър Солинат (родом от гр. Соли (Тузла) в Босна, откъдето и името му) по искане на католиците от Чипровци бил ръкоположен за софийски (сардикийски) епископ. Този човек станал действителния основател на Католическата църква тук не само поради факта на своето ръкоположение, който би могъл да остане и формален; за 25 годишната си дейност той очертал стратегическите направления за установяването на вярата и посочил средствата за осъществяване на набелязаните цели, следвани и от неговите приемници.
В административните промени от началото на това столетие и като пряко следствие от ревностната дейност на Солинат важно било отделянето на францисканската мисия в България от главенствуващата над нея до този момент босненска мисия през 1624 г. при втория софийски владика Илия Маринов, българин, родом от Чипровци. Тогава епископското седалище станало център на обособена отделна францисканска териториално-административна единица Българска кустодия (Custodia Bulgara), включваща територии от България, Влашко и част от Унгария и властта му се разпростряла над по-широко пространство, надхвърлящо пределите на епархията. Преди териториите на България и Босна били под юрисдикцията на един и същ архиепископ и в една провинция, с което се обяснява и идването точно на Солинат и францисканите. Над тия монаси била установена властта на особен началник, кустод, който имал грижи за праведния им живот. Отношенията му, както и тия на подведомствените му братя спрямо властта на софийския епископ в различните години се регламентирали различно, но общо за епохата преобладавало подчинението им под епископската юрисдикция.
През 1642 г. успехите и изключителният престиж на новия млад трети софийски владика Петър Богдан довели до въздигането епархията в архиепископия, а него до архиепископски сан. По време на архиерейството му, по инициатива на монсеньор Богдан през 40-те години на века били предприети важни административни преобразувания в структурата на Католическата църква по българските земи, наложени поради разрастването на нейните предели дотолкова, че според тогавашната аргументация, надхвърляли възможността да бъдат обходени и за 20 дни път. През 1643 г., по предложение на архиепископ Богдан, Конгрегацията създала Марцианополската архиепископия с постоянно седалище Доростол (Силистра) и за първи неин архиепископ бил въздигнат Марко Бандулович, родом босненец, кандидатурата на когото натежала поради владеене на “славянския език”. Под юрисдикцията на новата архиепископия били отдадени Добруджа, Северното причерноморие, Молдова, както и католиците от Никополско. За софийския архиепископ останали Влашко, северозападните и западнобългарските части от стария сердикийски епископски диоцез и павликяните из Пловдивско.
Бандулович не посмял да се настани в Силистра, определена за негов център и останал в Бакъу (Молдова). Поради това все не му стигало време и възможности да посещава подведомствените му верни от Никополско, които и започнали да негодуват срещу владиката си. През 1648 г. се приело за уместно да бъдат обособени те в отделна епархия и така се учредила Никополската католическа епархия, чиито първи епископ станал Филип Станиславов. С това била възстановена древната Никополска епархия; средищният град, чието име приела новоучредената, бил епископско средище от V век сл. Хр.
В Македония по това време си съществувала Скопската католическа епархия, обхващаща в диоцеза си още от средновековието саксонски колонисти и дубровничани; титуляри на тази епархия били назначавани много преди идването на Солинат в България. През ХVII век обаче в нея не се виждат процесите на разширение на католицизма, наблюдавани в новоучредените епархии в Северна и Южна България. Църквата тук останала да се основава на паството, което съставяло нейната общност и в предишните векове. В общия план на административните преобразования и разширението из българските земи на Католическата църква през ХVII век, като става дума за Македония, трябва да се има предвид и учредяването към 1650 г. на Охридската католическа архиепископия во главе с архиепископ Рафаил Левакович, родом от Хърватско. Тази архиепископия обаче не просъществувала дълго; Левакович починал на път към своя архиепископски център. През 1651 г. за втори охридски католически архиепископ бил назначен Андрей Богдан; със софийския архиепископ имал общо само по случайността на съвпадението на имената им. Но и Андрей Богдан не отишъл в Охрид; страхувал се да не бъде убит от неприязненото обкръжение. Така през 1655 г. трети и последен охридски архиепископ станал Франческо Соимирович. През 1661 г. земите на архиепископията били отдадени под управлението на скопския архиепископ; тогава и останалият без епархия архиепископ Соимирович бил назначен за управляващ Марцианополската, а малко по-късно, на Никополската епархия.
Освен че бил в основата на създаването на такава разгърната структура на Църквата, софийският архиепископ Петър Богдан укрепил добре собствената си епархия и управлявал дълбоко почитан от своите верни до смъртта си през 1674 г. Същата година за четвърти софийски владика бил избран и ръкоположен викарият му Влас Койчев (Койчевич), но поради скорошната си смърт той така и не заел своето архиепископско средище. Затова през 1676 г. за пети софийски владика бил избран архиепископ Стефан Княжевич. Управлението му най-напред се отличило с това, че монсеньор Княжевич бил архиереят, по чието време се подготвило и през 1688 г. избухнало Чипровското въстание, събитието, с което, според големия историко-национален наратив, се изчерпва изключителното, основното и главното съдържание на историята на католиците в България. С унищожението на архиепископското седалище Чипровци през тази година, архиепископът споделил съдбата на пасомите си и минал с тях Дунава към Влашко; починал през 1691 г. в Сибин, Седмиградско, което бил и краят на архиепископството му. Но другото забележително, което направил, и което надхвърлило времето на човешкия му живот било, че през 1677 г. монсеньор Княжевич издействал францисканската кустодия, основана на българските земи, да бъде въздигната в статут на религиозна провинция. Българската францисканска провинция продължила да съществува още почти цял век и след Чипровското разорение с обхват освен земите из Българско, още и на тия във Влашко и Трансилвания, когато с мисъл за нови преобразования в структурата на Католическата църква по тия места оттогава, провинцията била закрита.
Пасомите в българските предели на Марцианополската архиепископия и след отделянето на католиците от Никополско продължили да нямат духовен пастир; поради това и поради други провинения първият марцианополски архиепископ Марко Бандулович бил отзован през 1650 г. През 1652 г. папа Инокентий Х натоварил никополския епископ Филип Станиславов да управлява Марцианополската архиепископия. От тази грижа Станиславов бил освободен през 1654 г., когато за администратор и апостолически викарий бил назначен Петър Парчевич. В архиепископски чин бил въздигнат през 1656 г. и едва тогава поел към епархията си. Но не стигнал до нея, отдаден на политика и дипломатически преговори по освобождението на България от османците. Така продължили нещата и в следващите години; през 1662 г. това положение довело до снемането му от длъжност и отдаването на Марцианополската архиепископия във властта на Франческо Соимирович. Едва през 1668 г. на Парчевич било възвърнато йерархическото достойнство с назначението му за администратор и апостолически викарий в Молдова; същата година той заел резиденцията на първия архиепископ Бандулович в Бакъу. Архиепископ Парчевич починал в Рим през 1674 г. Приемник му бил посоченият от него Стефан Таплочай, но титлата архиепископ Марцианополски не била дадена никому до 1709 г., а и допирът му до епархийските предели, населени с българи, не се осъществил; затова и старите автори приемат съществуването на тази архиепископия по българските земи и работата на духовенството тук като “номинално”.
Свой път през ХVII столетие имала и Никополската епархия. Нейният първи епископ, споменат и по-горе, Филип Станиславов, бил българин, местен човек родом от с. Ореш; в историята на България е останал преди всичко като автор на първата печатна българска книга “Абагар”, издадена през 1651 г. Към 1662 г. по недоказани обвинения той бил сменен от чипровчанина Франческо Соимирович, който до тази година (1655), както също се каза, бил охридски католически архиепископ. Соимирович бил назначен да управлява Марцианополската епархия през 1662 г. В началото на 1663 г. отпътувал към България да служи на длъжността си, но още преди да пристигне го застигнала заповедта да поеме Никополската епархия. Вторият никополски владика управлявал до смъртта си през 1673 г.; тогава монсеньор Станиславов дочакал реабилитацията на архиерейското си честолюбие. През 1673 г. отново бил възвърнат начело на епархията си, но не успял дълго да се радва на повторното си въздигане; починал през 1674 г.
През 1676 г. за приемник на Станиславов бил ръкоположен друг един чипровчанин по име Антон Стефанов, който по ред, ако не броим повторното назначение на предшественика му, се явявал трети никополски епископ. По общобългарски, църковни и свои дела през 1688 г. той отишъл във Виена, където го заварил погромът над Чипровци и над католиците в България. За връщане не могло да се мисли; епископ Стефанов останал извън България и починал във Венеция на 14 декември 1692 г.
Не е нужно да се излага пространно, че Чипровското разорение нанесло тежък и трудно преодолим удар върху Католическата църква по българските земи. Макар формално то да не води веднага до промяна на нейната йерархическа и административна структура, само двете нейни епархии - Никополската и Софийската, въздигнати, както бе споменато по-горе, преди всичко върху обърнатите в християнството павликяни - останали като действително работеща устойчива форма на административната уредба на Църквата на най-старата, най-голямата и възпроизвеждаща се общност на католиците от латински или западен обред в България. Тази уредба с незначителни промени във времето удържала вида си и до ХХ век и оттук нататък ще бъде проследено в едър щрих историческото развитие на тези епархии, по нишката на управлявалите ги архиереи.
Ако след въстанието до края на този век за по-голямата, Софийска епархия се споменават 14 духовници, в Никополската за това време били известни само двама. Едва през 1721 г. могло в последната за четвърти неин епископ да бъде назначен дубровничанинът Марко Андрияши (Анреаши). Поради назначението му за софийски архиепископ през 1725 г., на негово място бил въздигнат в епископски сан през 1728 г. Никола Станиславич, братовчед на Филип Станиславов. Поради гонения от страна на турците през 1737 г. Станиславич (резиденцията на когото била в Крайова), заедно с 300 семейства от епархията си побягнали в Банат, където през 1739 г. бил назначен за Чанадски католически епископ със седалище в Темишвар.
Назначение след него получил Джовани (Иван) Балдасаре, но той не могъл за заеме мястото си в епархията; така като шести Никополски епископ се явил Антон Бечик (някъде Антон Бецич), който епископствал от 1745 до 1751 г.
През тази 1751 г. Рим проводил за глава на епархията епископ Никола Пульези с трима мисионери от конгрегацията на баптистините, основана в Рим през 1750 г. в чест на Св. Йоан Кръстител. С това се поставяло началото на ново усилие за обновление дейността на католическите мисии в България и съживяване на вярата след погромите в края на предишното столетие. През 1767 г. монсеньор Пульези бил назначен за Дубровнишки епископ и на негово място дошъл Себастиан Канепа, от същия орден, ръкоположен за епископ в Цариград на 12 юни 1768 г., но този осми никополски епископ не успял да управлява дълго; починал от простуда в с. Ореш през януари следващата 1769 г.
Седем години след смъртта му епископската катедра стояла незаета. През 1776 г. за Никополски епископ бил ръкоположен Павел Гайдаджийски, наричан още Дуванлийски или Дуванлията по името на родното му село Дуванлий, Пловдивско. Първоначално епископът установил седалището си в Белене, после в Русе и накрая в Букурещ. Той бил последният (девети) Никополски епископ францисканец, възпитаник на монашеското общество, положило традициите на Католическата църква в България. Изложена на преследванията на официалните власти след Чипровското въстание, францисканската мисия постепенно губела силата си; още в края на ХVII век били споделяни идеи религиозната провинция България да бъде обединена с провинция Босна Аргентина, както си било и преди учредяването й; но нейният самостоятелен статут бил удържан чак докъм края на ХVIII век. Баптистините, които довел в средата на това столетие епископ Пульези, също неуспели да се врастнат в българските условия; постепенно те починали един след друг или се разпилели, а други не били изпратени да ги сменят. По тази причина, с декрет на папа Пий VI от 1781 г. била закрита Българската францисканска провинция и Никополският диоцез бил поверен на конгрегацията на отците пасионисти. Францисканите наново подели работата си в България в средата на ХIХ век, когато на духовната ревност на тяхното поделение - Обществото на отците капуцини - Рим поверил Южната Пловдивско-Софийска епархия.
Конгрегацията на Св. кръст и на страданията на Исуса Христа, членовете на която се знаят още и като “пасионисти”, била основана през 1720 г. С благословията на папа Пий VI през 1781 г. към България поели и през 1782 г. се установили в с. Трънчовица първите монаси - пасионисти, отците Франциск Ферери и Джакомо Сперандио. Пред тях се открило широко поле за работа, грижи за което отците от това общество имат и досега, в края на ХХ век.
Епископ Павел Дуванлията починал в Букурещ през 1804 г.; за негов заместник бил назначен монсеньор Франциск Ферери. Той бил ръкоположен за епископ в Рим на 21 септември 1805 г. Пристигнал в епархията си в началото на 1806. През 1809 г. бил принуден с голяма част от паството си да се прехвърли във Влашко, дирейки спасение от безконтролната войска и разбойничеството след руско-турската война от тия години. През 1812 г. се установил в българското католическо село Чопла, близо до Букурещ, където починал поразен от чума на 30 ноември 1813 г., вследствие допира му с болни в изпълнение на пастирските си обязаности.
Фортунат Ерколани наследил епископ Ферери и станал единадесетият Никополски владика. Той бил ръкоположен за епископ във Виена на 17 май 1815 г. Управлявал до 1822 г., когато бил преместен в Чивита Кастеланна (Италия).
Приемникът му Йосиф Молайони бил ръкоположен за епископ в Рим през 1825 г. Сравнително по-продължителният срок на епископстването му позволил да проведе линията на една по-последователна политика - положил старания да дисциплинира свещенството, воювал със суеверията на пасомите си, работел усърдно за облагородяване на нравите им, подел строителството на масивни църковни сгради из епархийските села. Местопребиваването му първом било в Букурещ; след 1838 г. се настанил в Белене, където преживял двете големи чумни епидемии от 1830 и 1834 г. През 1847 г. Молайони заминал за Рим и се отказал от епископството си. Починал на 17 юли 1859 г.
Наследен бил от Анджело Парси, ръкоположен за епископ в Рим през 1848 г. По време на управлението на този тринадесети Никополски владика католиците добили право да строят църкви и в годините между 1852 и 1860 били въздигнати храмовете в Лъджене, Ореш и Белене, осветени от него самия. По силата на предписанията за религиозните свободи на Хатихумаюна от 1856 г. в Букурещ били поръчани и първите камбани в епархията - две за село Белене и по една за Трънчовица и Лъджене. През 1857 г. епископът поръчал още две във Виена, които подарил на село Ореш. След 14 години работа монсеньор Парси се оттеглил в родното си място Чивитавекия в Италия, където и починал на 24 февруари 1863 г.
Неговата длъжност поел Антон-Йосиф Плуим, холандец по рождение, ръкоположен в Рим на 19 октомври 1863 г. Той имал честта да представи Никополската епархия на Първия Ватикански събор. В края на живота на епископ Плуим, папа Пий IХ го възвел в архиепископски сан и го проводил през 1869 г. на почивка в Цариград, където и умрял на 17 януари 1877 г.
На 20 август 1870 г. бил ръкоположен в Рим за Никополски владика Игнат Феликс Паоли, през епископството на когото България добила самостоятелността си. Управлението на този епископ било свързано с важни преобразования в структурата на Католическата църква след Освобождението на България. В началото на 1883 г., по времето на папа Лъв ХIII, Св. Седалище променило статута на Никополската епархия; отделило Влашко от юрисдикцията на Никополския владика и дало на тия земи статут на самостоятелна архиепископия; за първи Букурещки архиепископ бил назначен дотогавашния Никополски владика монсеньор Паоли, а за духовен глава на вече побраната само в политическите граници на княжеството Никополска епархия бил ръкоположен на 3 май с. г. монсеньор Иполит Луи Агосто, дошъл в България още през 1867 г. като мисионер от ордена на пасионистите (както и всички тук след 1781 г.) Тези преобразования са без съмнение съобразяване с реалностите, установени върху владенията на бившата Османска империя след Берлинския конгрес, съобразяване с новите национални граници, изграждащи и новата геополитическа действителност в Югоизточна Европа.
Монсеньор Иполит Луи Агосто развил голяма дейност в следосвобожденска България: основал семинария в Русе; с негова помощ били построени църквите във Варна и в новосъздадените католически села Драгомирово, Бърдарски геран, Гостиля и Асеново; уредил католически гробища в Русе, където с негово съдействие била построена през 1890-1891 г. и катедралната църква. Починал в Белене на 3 декември 1893 г. на 55 годишна възраст.
Наследил го другарят му от неговите мисионерски години Хенрих Дулсе, родом от Париж, който бил ръкоположен за епископ в Рим на 24 февруари 1895 г. Седемнадесетият никополски владика водил епархията 17 години, до 1912 г., когато подал оставката си и заминал за родното си място, където и умрял през 1917 г.
Приемникът му Леонард де Блумбах не управлявал дълго, починал на 4 април 1915 г. и поради военните години и неустойчивото му здраве епископското му остава някак си незабелязано в общия ход на събитията от това време.
На 21 май 1915 г. за Никополски епископ бил ръкоположен в Рим Дамян Теелен, също холандец по рождение. Той пристигнал в България на 5 септември същата година. Епископ Теелен останал титуляр на Никополската епархия до смъртта си на 6 август 1946 г. и неговото управление било едно от най-плодотворните в историята й.
За нов, двадесети апостолически администратор в Северна България след смъртта на епископ Теелен бил избран отец д-р Евгений Босилков, архиереят, с чието кратко управление завършва хронологическия период, предмет на изложението тук. Роденият през 1900 г. в с. Белене монсеньор Босилков бил избран за владика на 27 август 1947 г. и от управлението на епископ Дуванлийски в края на ХVIII и началото на ХIХ в. той бил първият българин духовен глава на епархията. На 11 ноември 1952 г. епископ Босилков бил разстрелян по обвинение от комунистическата власт за участие в “шпионска католическа организация в България”. На 15 март 1998 г. Католическата църква по съществуващия ред в нея провъзгласи монсеньор Босилков за блажен, прекланяйки се така пред мъченичеството му за вярата.
Другата католическа епархия (Софийската, или както започнала да се нарича от началото на ХVIII век Софийско-Пловдивската) след Чипровските погроми имала в общи линии следното развитие:
Прогоненият от епархията си архиепископ Княжевич, както бе казано, починал през 1691 г. в Сибин, Седмиградско. След него катедрата поел шестият софийски владика Павел Йоших (Иоиших, Йошич), за личността и дейността на когото друго не успях да намеря, освен че починал на 28 октомври 1717 г., и едни догадки, че вероятно родом бил българин. По време на неговото управление, както и при приемника му, архиепископ Марко Андрияши вече окончателно, административният център на епархията се установил в Пловдив, близо до верните от Южна България, което било и съвсем естествено след Чипровските събития. По-напред бе споменато, че преди да стане софийски архиепископ, дубровничанинът Марко Андрияши бил никополски владика във времето от 1721 до 1725 г. Вероятно мнението му е било решаващо за работите на църквата в България, защото по негова преценка след смъртта на владиката Йоших длъжността “администратор на Южния диоцез” била поверена на отец Михаил Добромиров, който дотогава следвал за свещеник в гр. Фермо-Лорето в Италия. Отец Михаил дошъл през 1717 г. и избрал за свое седалище родното си село Калъчлий. Архиепископ Андрияши не могъл дълго да управлява епархията си; поради войните с Австрия от тази епоха, във втората половина на 20-те години на ХVIII век били предприети повсеместни гонения срещу католическото духовенство, над което винаги тегнели подозрения за сътрудничество със западните врагове на империята. Архиепископът и подведомственото му духовенство били принудени да напуснат и да се установят в Рагуза (Далмация). Като имперски поданик отец Добромиров могъл да се завърне в епархията в качеството си на архиерейски наместник и да се грижи за епархийските дела. В работата си имал помощта на друг свещеник по име Никола Тодоров, комуто отдал управлението на павликянските села западно от р. Гьопса (Стряма). Участта на последния не е ясна; през 1737 г. вместо него се вижда нов помощник на отец Добромиров, някой си дон Никола Бошкович. В условията на поредната Австро-турска война през пролетта на 1838 г. дон Никола писал на свои събратя в Цариград да се молят, както правел и той, за Божия благослов над австрийското оръжие. Писмото попаднало в турски ръце и на 22 април 1738 г. отец Михаил Добромиров и отец Бошкович били публично обезглавени в Одрин.
Едва през 1742 г. положението в епархията започнало да се нормализира, когато като осми софийски владика бил изпратен Никола Анджелли Радовани от Шкодра, Албания. Монсеньор Радовани останал 11 години в качеството си на софийски архиепископ и апостолически администратор на епархията, до назначението му за архиепископ на Дурацо в Албания на 2 април 1753 г. После дошъл архиепископ Бенедикт Цуцери (някъде Венедих Цицери), и той албанец като предшественика си. Монсеньор Цуцери се задържал като глава на епархията до 1759 г. С оттеглянето му от поста настъпила важна промяна в статута на Южната епархия - той бил последният архиепископ в нейната история след 1642 г. и девети владика от учредяването й през 1601 г.; след неговото управление епархията добила статут на епископски викариат, един вид архиерейско наместничество и католическото предание брои в нова поредица управлявалите апостолически наместници. За дълбочината на промяната и лошите времена за католиците от Южната епархия през ХVIII в. може да се съди и по изнасянето на наместническото средище извън града Пловдив. Според избора на всеки от владиката то се установявало в някое от околните католически села, най-често в Даваджово.
През същата година първи апостолически наместник бил монсеньор Станислав Дульи (някъде Станислав Дугли), който починал скоро след назначението си. След него управлявал от 1759 до 1763 г. монсеньор Йосиф Роверани. От 1765 до 1770 г. епархийските дела водел Павел Дуванлията, за когото вече бе писано, че после станал и Никополски епископ и като такъв свършил живота си. По- продължително време от 1770 до 1784 г. управлявал монсеньор Петър Царски (някъде Петър Фибри), родом от Пловдив. Той бил сменен от апостолическия наместник Никола Цилви (на други места Дзилви), останал до 1802 г., след когото управлявал Андрея Тунов от с. Селджиково (Калояново), Пловдивско. Архиерейските длъжности на монсеньор Тунов продължили до 17 май 1835 г.; на тази дата той подал оставка, обоснована с напредналата му възраст. След оттеглянето му само се знае, че починал от чумата през 1838 г. в с. Калъчлий. Като духовници с важни заслуги към епархията от негово време се споменават имената на отец Петър Арабаджийски, отец Йосиф Арабаджийски и отец Яко Яковски. Свидетелство за последователно ограничаваните позиции на Църквата от тия трудни времена е фактът, че за център на епархията от началото на ХIХ век се утвърдило село Калъчлий (Генерал Николаево).
С грижа за промяна на това положение през 1835 г. Рим поверил управлението на Южната епархия на отците лигуористи (или редемптористи) от конгрегацията на Св. Алфонс Лигуори. Виенската уставническа област на тази конгрегация изпратила отец Иван Фортнер (чех), който поел управлението на апостолическия викариат от датата на оставката на монсеньор Тунов. С отец Фортнер пристигнали съотечественикът му отец Антон Фишер и моравецът отец Матея Граф. През 1836 г. отец Фортнер починал и епархията била поета от пристигналия отец Иван Птачек, също чех. Енергията му била възнаградена с ферман за църква, която и била построена в епархиалното средище; до тогава църква там изобщо нямало. Като знак за промените към добро през времето на пребиваването на събратята лигуористи (1836-1840) трябва да се приема и възвръщането на наместническото седалище в Пловдив. Под ръководството на отец Птачек започнала голямата реформа по въвеждането на грегорианския календар, на мястото на юлианския, който до тогава бил в употребление сред католическата общност в епархията. Ревностният управител успял да наложи да не се работи по празниците, въвел публичните религиозни шествия за големите църковни дни, подел упорита борба срещу лихварството, като лихварите заплашвал с тежки църковни наказания, непримирим бил срещу пиянството и мн. др.
От разполагаемите източници не става ясно защо отците лигоуристи остават само и точно до 1840 г., след като работите тук изглежда че потръгнали. Едно известие свързва ограничения им престой с ревността на управителя и събратята му, ревност невъзможна и недопустима според условията на живота в Отоманската империя. Веднъж се случило католиците от Пловдив и околността да бъдат призовани на ангария в деня на голям църковен празник. Потресен от светотатството и неспособен да се владее отец Птачек дошъл пред конака, където с впряговете си призованите католици чакали разпорежданията на пловдивския паша, и според известието, “с апостолско безстрашие” се нахвърлил върху охраната. Смаяните турци отпуснали раята да си иде на черква, пък след това да поеме задълженията си отново. Този и други подобни инциденти давали повод на пловдивския гръцки митрополит да обвини отците, че били австрийски шпиони. Постъпки в смисъла на горните обвинения били направени от турското правителство пред Рим и Светият престол се принудил да отзове отците лигуористи през септември 1840 г. Понеже епархията останала без свещеници, Никополския епископ изпратил в Пловдив отец Лудовик Капело, пасионист, пристигнал тук на 15 септември 1840 г. Скоро след него пристигнал и отец Карл Потен. В началото на следващата година се приело, че личността на последния би била подходяща за Антиварски епископ и поради тази причина, Пловдивската епархия отново оставала без духовни началници. Така се стигнало до решението на Светия престол в Пловдив да бъде настанена капуцинска мисия, присъствието на която тясно се свързва с историята на епархията до края на ХIХ и през ХХ век до ден днешен. Първите отци капуцини пристигнали в Пловдив на 21 март 1841 г.
Из редове на тази мисия на 26 март 1848 г. бил ръкоположен за владика Андреа Канова, родом от Гаресио при Ормеа, титулярен епископ на Крьона и с титла “Апостолически наместник Пловдивско-Софийски”. Той управлявал епархията и преди ръкоположението си. За сполучливото му управление способствали освен неговите личностни качества и сравнително дългият срок на последователна работа в епархията, още и промяната в правната основа на отношението към вероизповеданията в Турция след Хатихумаюна от 1856 г. По негово време били въздигнати пловдивската катедрала “Св. Лудвик”, църквите в с. Балтаджи, Даваджово, Селджиково, Хамбарли, Калъчли и др.; болницата в Пловдив; той станал и основоположник на католическото просветно дело в епархията. По негова инициатива било уредено пребиваването на вицеконсули на Австрия, Франция, Великобритания и Русия в Пловдив; откриването на вицеконсулства на католическите велики сили тук довело престижът на католиците в района очевидно да нарасне. Починал на 10 август 1866 г. и бил погребан в Пловдив след 25 годишна апостолска дейност.
Негов наследник, също капуцин, бил монсеньор Франческо Рейнауди (Франческо Доменико Рейнауди) от Виллафранка, Савоя, роден на 2 ноември 1808 г. Ръкоположен бил за владика през 1868 г. Управлението му на епархията съвпаднало с най-драматичните в новата българска история събития: монсеньор Рейнауди бил застъпник на въстаници пред властите през 1876 г.; през Руско-турската война организирал медицинска помощ на ранените руси, българи, турци и гърци. За човеколюбивата му дейност през войната бил награден от руския император с орден “Св. Ана”.
След Освобождението като вещ по българските работи до него се допитвала често Европейската комисия по изработването на Румелийския органически устав, а сетне, когато Областното събрание започнало работа, на три пъти бил избиран за негов почетен председател.
С поемането на епархията основал семинария и голямо сиропиталище, ръководено до средата на ХХ век от българските сестри терциарки, дружеството на които също било основано от него. През 1882 г. основал прословутата католическа болница в Пловдив. През 1885 г., на 77 годишна възраст, се оттеглил на почивка в село Калъчлий и в знак на признание на делата му, папа Лъв ХIII го въздигнал в сан архиепископ, титуляр на древната Ставрополска епархия.
Монсеньор Рейнауди починал на 24 юли 1893 г. на 85 години. Приемникът му, владиката Менини, убедил селяните от Калъчлий да бъде погребан в Пловдив и траурната церемония била изключително впечатляващо събитие на времето си. Връз тленните му останки пловдивският кмет тогава положил венец с надпис: “Във време на народни бедствия взе живо участие за облекчение съдбата на гонените българи, на които направи толкова благодеяния, че никой не ще го забрави.”
Роберт Менини от Тренто наследил управлението на епархията при оттеглянето на монсеньор Рейнауди през 1885 г. и я управлявал до смъртта си 14 октомври 1916 г. Неговото управление било едно от най-добрите времена, което епархията имала от началото на съществуването си.
При приемника му епископ Викенти Пеев след много дълго време софийският епископски престол, при все и викариатски, бил зает наново от българин. Монсеньор Пеев имал длъжността на Софийско-пловдивски апостолически наместник и бил титулярен Лирбски епископ. Той бил роден на 11 ноември 1873 г. в с. Балтаджий (Секирово, Пловдивско) и духовно възрастнал в традициите на обществото на отците капуцини. В епископски сан бил възведен на 2 март 1913 г. Действителен приемник на архиепископ Менини той станал от 12 октомври 1916 г. и бил една от ключовите фигури в историята на Католическата църква от междувоенната епоха. Починал на 2 ноември 1941 г.
И последният апостолически наместник на Софийско-Пловдивския викариат за времето, в което се разпростира тази студия, бил епископ Иван Романов, титуляр на Призриана. И той бил роден в с. Балтаджий (Секирево) през 1878 г. Ръкоположението му за свещеник станало на 21 септември 1901 г. от епископ Менини. До 1905 г. бил помощник енорист при западно-католическата църква “Св. Йосиф” в София; после за една година поел същата служба в с. Селджиково (Калояново, Пловдивско). През лятото на 1906 г. бил назначен за капелан на княз Фердинанд, където служел, докато монархът не напуснал България. На 24 август 1923 г. папа Пий ХI го назначил за свой таен камериер, служба, потвърдена и от папа Пий ХII. На епископския викариатски престол в Пловдив той дошъл след 24 годишно служене на църквата извън отечеството си. Ръкоположението му се извършило в църквата, в която били първите му свещенодействия, софийската “Св. Йосиф”, на 4 октомври 1942 г.
Съдбата му, както и съдбата на повечето католически духовници в България след Втората световна война в условията на комунистическия режим, била трагична. През декември 1952 г. 74 годишният монсеньор Иван Романов бил осъден на 12 години затвор; непощаден от “методите” на следствието, епископът споделил мъченическата съдба на своя събрат, епископ Босилков, и починал на 12 февруари 1953 г.
Представянето на католическите йерарси по реда на управлението им и успоредно с него наблюдението върху структурата на Католическата църква от западен или латински обред в България от времето на учредяването на нейната първа епархия до средата на ХХ век бе подчинено на общата идея, че историята на католицизма по българските земи не се проявява ситуативно, и че далеч не свършва с Чипровското въстание; йерархическата структура и постоянните грижи на Рим за неговото българско паство, въпреки преживените немалко остро критични моменти, съществували, както се опитах да покажа, през всичкото това време.
В развитието на процесите на духовна и политическата еманципация на българите през ХIХ в пределите на Османската империя, група деятели за църковна независимост и отделяне от юрисдикцията на Цариградския патриаршия стигнали до идеята за уния с Рим. В това начинание откриваме проектирани много от знанията за българското средновековие на главния подбудител на делото, Драган Цанков. Така се стигнало до 18/30 декември 1860 г., когато стотина съмишленици се представили пред папския представител в Цариград, монсеньор Паоло Брунони и му връчили молба, подписана от множество българи, търсещи апостолическо покровителство. Подписан бил акт за присъединение към Рим, в който се формулирали двете основни български искания - самостоятелна църковна йерархия и училища “според началата и системите на едно учение народно”. Към тях било и изричното настояване за запазване непокътнат съществуващия източен църковен обред. След няколко месеца, на 2 април 1861 г. в Сикстинската капела в Рим, архимандрит Йосиф Соколски бил ръкоположен за архиепископ и глава на Католическата църква от източен обред на българите лично от папа Пий IХ в присъствието на висши духовници, влиятелни политически фигури, дипломатически представители и делегация на присъединените към Рим българи.
Тези събития бележат началото на историята на Католическата църква от източен обред в България, чието развитие до средата на ХХ век може да бъде представено в три периода.
Първият обхваща времето от началото до средата на 60-те години на ХIХ век. Той е най-краткият, но и най-драматичният; събитията побиращи се в неговите рамки хвърлят отблясъци както върху цялата история на Католическата църква от източен обред, така и върху самовъзприятията на принадлежащите към нея верни. Центърът на събитията от това време са усилията да се отстои избрания път, защото много скоро на нововъздигнатата църква бил нанесен силен удар с отвличането на нейния духовен предводител, архиепископ Соколски, в Русия. Отвличането било акция на руската дипломация, бранеща единството на православието в Турция, в сътрудничество на нейни доверени лица от българската колония в Цариград. То довело след себе си и първата тежка криза в историята на Католическата църква от източен обред в България, проявена в неудържимия отлив от унията на множеството от присъединилите се, и невъзможността да бъде преодолян сривът в йерархията на църквата, предизвикан с отвличането на нейния първосвещеник.
След поредица неуспешни опити да бъде въздигнат висш йерарах, с избора, и сетне с ръкополагането за епископ на 1 ноември 1865 г. на Рафаил Попов, кризата била преодоляна. За епископски център се определил Одрин, началото на управлението на монсеньор Попов може да бъде прието за втори период от историята на Католическата църква от източен обред, който продължил до войните - Балканските (1912-1913) и Първата световна (1915-1918). В това време бил постигнат разрив с мирските, политическите подбуди за присъединението на българите към Рим и се положили същинските основи на Католическа църква от източен обред у нас.
Берлинския договор (1878) не засегнал източно католическо население, останало в своята цялост главно в етническите земи на българите в границите на Турция. Но ръководството на духовните дела от един център вече било неефективно поради разстоянията и несигурните пътища в империята. Грижите за заобиколените от православни и неукрепнали твърде във вярата българокатолици наложили през 1883 г. Македония и Тракия да бъдат разделени на две отделни в административното си управление църковни области с отделни за всяка област епархии и с отделен епископ, а за представителството на Католическа църква от източен обред в Цариград, Рим предвиждал и архиепископ. За архиепископ със седалище в Цариград и администратор на съединените българи от областта бил назначен наследилият епископския престол на монсеньор Попов, монсеньор Нил Изворов. За Тракия и България, със седалище в Одрин, като титулярен Хевронски епископ и апостолически наместник на българите бил назначен монсеньор Михаил Петков, а за апостолически наместник на Македония - монсеньор Лазар Младенов със седалище в Солун. Назначените епископи на Тракия и Македония били първите католически владици с богословско образование и възпитание, добито в католически висши богословски училища и университети. Те били представители на ново поколение, чиято убеденост във вярата, образованост и енергия щяла да е от основно значение за разширяване влиянието на Източно католическата църква.
Войните и непосредствено следвоенните години били време на тежки изпитания и затова те бележат началото на трети период от историята на Католическата църква от източен обред, чиято горна граница съвпада с края на Втората световна война и установяването на комунистическия режим в България. Постигнатото в мирните довоенни десетилетия било разпиляно изцяло и Източната католическа църква се изправила пред ново устрояване, което променило изцяло насоките на дотогавашното й развитие.
Кризата в Католическата църква от източен обред дошла като следствие на войните и тя се изразява най-напред в разпръскването на бежанците българокатолици от Тракия и Македония всред православно население в държавните граници на България, както и от несъвместимостта на настаняваните заедно бежанци българокатолици и православни. Действията на източнокатолическото духовенство пред българското правителство и постоянните му усилия били насочени към това, да бъдат заселвани съверците групово в отделни села и да бъде подкрепено устрояването на техните енории. От друга страна бъдещето на църквата било подвъргнато и на сериозни изпитания също и от трудната съвместимост и неинтегрираността на съверците и духовенството от източен и западен обред, дори и от трудната съвместимост на източните католици от Тракия и Македония. До този момент, поради исторически установеното ясно разделение на пространствата за изява на верните от двата обреда, подобни противоречия не съществували, но след войните остротата им се проявявала твърде болезнено.
Тежки затруднения възникнали от уреждането на юридическия статут на Католическата църква от източен обред в пределите и според законите на българската държава, уреждането на пространството на нейния диоцез, статутът на нейното духовенство и българското му поданство, законоположенията за въздигане на източно-католическите храмове и пр.
Основна заслуга за стабилизирането и устрояването на църквата в пределите на българската държава и преодоляването на кризата имат огромните усилия на българското източнокатолическо духовенство, но не може да бъде пропусната и значимостта на помощта от Рим в това критично време. През 1921 г. като пратеник на Източната конгрегация, архиепископ Исая Пападопулос, подпомогнал подетото административното преустройство в новите условия, според което трите епархии от Турция - Цариградска, Одринска и Солунска - се закривали и се образувала една със седалище в София. С негова помощ, и с помощта на папа Бенедикт ХV, през 1922 г., започнало изграждането на софийската източнокатолическа църква “Успение Богородично” и енорийският дом като интеграционен център на източнокатолиците в България.
На 25 април 1925 г., десет дни след атентата в църквата “Св. Неделя”, като апостолически делегат в Българи пристигнал монсеньор Джузепе Анджело Ронкалли, бъдещият “български” папа Йоан ХХIII, личност, с чието име, усилия и дейност се свързва преодоляването на тази тежка криза - най-напред с помощта по избора на авторитетен и обединяващ католиците от източен обред духовен глава. Начело на църквата бил възведен монсеньор Кирил Куртев, едно от най-ярките имена в нейната история за времето на цялостното и съществуване. Епископ Куртев се родил на 18 юли 1891 г. в с. Дрипчево (Свиленградско). На 5 декември 1926 г. в Рим той бил ръкоположен за титулярен Бриулитански епископ и апостолически екзарх на католиците от източен обред в България.
Много важно за разбиране на неговото място в тази история и новия етап от историята на църквата е първото му епископско послание от април 1927 г. То е основен текст, постигащ осмисляне на вече билото и програма за предстоящото; то е философско-догматичен и историко-аналитичен текст, в който старите аргументи за принадлежността на българите католици към Рим се съзнават като принадлежащи вече на миналото и се формулират други, зададени от промените на новото време. В посланието е преодоляна тежестта на историческата аргументация като основание за принадлежност към католицизма, винаги надделявала у предходниците на монсеньор Куртев; той аргументира основанията за принадлежност към католическата църква върху доказателства за истинността на вярата: “Католическата черква - бележи той - е истина, дейността и е свързана с Божествения идеал, тя не е свързала съдбата си с никое племе; не се впряга в политиката и на най-могъщите, макар и ней всепредани народи, защото Божественият й произход и предназначение гарантират нейното съществуване независимо от всяка земна власт.”
Това послание е първото свидетелство за разбирането, че стратегиите на поведение на ръководството на Католическата църква от източен обред в България, утвърдили се като водещи в довоенното време - прозелитичното разпространение на вярата и увеличението на верните - вече са невъзможни след Първата световна война в пределите на българската държава. От тук епископът очертал перспективите на една нова политика на източнокатолическата църква - да бъдат постигнати в пределите на националните граници, пълнотата на административната уредба на църквата и съвършенството на богослужението и аскетичните практики, богатство на образователните структури и многообразие на формите на мирска деятелност, вдъхновени от католицизма. Това била неговата водещата линия за закрепване на Църквата в условията след Първата световна война. Резултатът на тази линия станали енориите с просветено и авторитетно свещеничество, дейността на монахинските общества на сестрите евхаристинки и сестрите кармелитки като средища на аскетичния опит всред източните католици, поддържането на училища и създаване на семинария, възпитаваща духовници за Католическата църква от източен обред, подкрепата за католическия печат, подкрепата на многобройните религиозни, просветни, благотворителни и културни мирски католически дружества и граждански инициативи.
Комунистическият режим поставя рязка граница в историята на Католическата църква в България. През 1952 г. срещу повече от 40 души, сред които висшето духовенство и свещеничеството на католиците от двата обреда, бил организиран съдебен процес по обвинение в участие в “шпионска и заговорническа католическа организация”. Процесът завършил с 4 смъртни, множество други присъди с големи срокове затвор и пълна конфискация на имуществото на католическата църква. Над свободното й развитие се наложили тежки ограничения.