В 864 година България приема християнството като държавна религия. Възприема богослужебната традиция на Константинополската патриаршия. Преди това, обаче, хан Борис кореспондира и с папа Николай I, за да прецени дали не е по-изгодно да приеме римо-католическия обред.

По-късно цар Калоян сключва уния със Светия престол, но това не променя източно богослужебния характер на християнството в България. В ново време Католическата църква има свои структури в България от 1565 г. Българите-католици, организирани от епископ Петър Парчевич, вдигат през 1688 г. Чипровското въстание.

Латински (западен) обред

Големият историк на католиците Никола Милев говори за “три вероизповедни елемента”, към които била насочена усърдно подетата тогава мисионерска работа на отците францисканци, дошли първи по тия места като постоянно действаща мисия съгласно общите постановления за разпространението на вярата от Тридентския събор (1545-1563 г.).

В кръга на първия “вероизповеден елемент” той слага павликяните от Северозападна България в Чипровец, Копиловец, Железна и Клисура, наследници на саксонски колонисти - рудари, както и тия от дубровнишките колонии по големите градове из българските владения на Османската империя.

В кръга на втория попадат павликяните по течението на река Осъм от Дунава до Стара планина и тия из Пловдивско.

Накрая идело православното множество, но особени надежди нему не били възлагани; православните според мнението на тия първи мисионери били по-големи врагове на католиците и от мюсюлманите; а пък спрямо последните дори опитът за обръщането им в католицизма носел смъртна опасност.

Множество превратни исторически обстоятелства променили из основи завареното тогава от първите мисионери състояние и съотношения на “елементите”, но въпреки всичко павликяните останали през вековете основата на най-старата, най-голяма и устойчива общност на католиците от латински или западен обред в България; на тях била положена реално и носена във времето структурата на Католическата църква от западен обред по българските земи до възникването също и на Католическата църква от източен обред през 1860 г.

Покръстването на павликяните от Северна България започнало малко преди 1610 г., а пък на тия от Южна България от 1623 нататък и завършило за около 50 години и за едните, и за другите. В докладите на католическото духовенство в България от този период (1618-1680) се споменават поименно около 40 селища (включително и големите градове), имащи отношение към Светия престол. Католическата църква, тук е силно изменчива - например в двете десетилетия след 1688 г. (Чипровското въстание) до края на същия век в докладите за Софийската архиепископия конкретно се упоменават като католически едва 8 селища, из които се срещали (и то не постоянно) 14 свещеници и монаси общо.

През 1643 г., по предложение на архиепископ Богдан, Конгрегацията създала Марцианополската архиепископия с постоянно седалище Доростол (Силистра).

През 1648 г. се приело за уместно да бъдат обособени те в отделна епархия и така се учредила Никополската католическа епархия, чиито първи епископ станал Филип Станиславов. С това била възстановена древната Никополска епархия; средищният град, чието име приела новоучредената, бил епископско средище от 5 век сл. Хр.

В Македония по това време съществувала Скопската католическа епархия, обхващаща в диоцеза си още от средновековието саксонски колонисти и дубровничани; титуляри на тази епархия били назначавани много преди идването на Солинат в България. През 17 век обаче в нея не се виждат процесите на разширение на католицизма, наблюдавани в новоучредените епархии в Северна и Южна България. Църквата тук останала да се основава на паството, което съставяло нейната общност и в предишните векове. В общия план на административните преобразования и разширението из българските земи на Католическата църква през 17 век, като става дума за Македония, трябва да се има предвид и учредяването към 1650 г. на Охридската католическа архиепископия начело с архиепископ Рафаил Левакович, родом от Хърватско. Тази архиепископия обаче не просъществувала дълго. През 1661 г. земите на архиепископията били отдадени под управлението на скопския архиепископ; тогава и останалият без епархия архиепископ Соимирович бил назначен за управляващ Марцианополската, а малко по-късно, на Никополската епархия.

Чипровското разорение нанесло тежък и трудно преодолим удар върху Католическата църква по българските земи. Ако след въстанието до края на този век за по-голямата, Софийска епархия се споменават 14 духовници, в Никополската за това време били известни само двама. Едва през 1721 г. станало възможно да бъде назначен дубровничанинът Марко Андрияши (Анреаши) за четвърти епископ на Никополската епархия. Поради назначението му за софийски архиепископ през 1725 г., на негово място бил въздигнат в епископски сан през 1728 г. Никола Станиславич, братовчед на Филип Станиславов. Поради гонения от страна на турците през 1737 г. Станиславич (резиденцията на когото била в Крайова), заедно с 300 семейства от епархията, побягнали в Банат, където през 1739 г. бил назначен за Чанадски католически епископ със седалище в Темишвар (Тимишоара).

През тази 1751 г. Рим проводил за глава на епархията епископ Никола Пульези с трима мисионери от конгрегацията на баптистините, основана в Рим през 1750 г. в чест на Св. Йоан Кръстител. С това се поставяло началото на ново усилие за обновление дейността на католическите мисии в България и съживяване на вярата след погромите в края на предишното столетие. През 1767 г. монсеньор Пульези бил назначен за Дубровнишки епископ и на негово място дошъл Себастиан Канепа, от същия орден, ръкоположен за епископ в Цариград на 12 юни1768 г., но този осми никополски епископ не успял да управлява дълго; починал от простуда в с. Ореш през януари следващата 1769 г.

Седем години след смъртта му епископската катедра стояла незаета. През 1776 г. за Никополски епископ бил ръкоположен Павел Гайдаджийски, наричан още Дуванлийски илиДуванлията по името на родното му село Дуванлий, Пловдивско. Първоначално епископът установил седалището си в Белене, после в Русе и накрая в Букурещ. Той бил последният (девети) Никополски епископ францисканец, възпитаник на монашеското общество, положило традициите на Католическата църква в България. Францисканците наново подели работата си в България в средата на 19 век, когато на духовната ревност на тяхното поделение - Обществото на отците капуцини - Рим поверил Южната Пловдивско-Софийска епархия.

Едва през 1838 г. местопребиваването на Никополския епископ се връща в България – в Белене (монсеньор Йосиф Молайони).

По време на управлението на тринадесетия Никополски владика Анджело Парси (след 1848 г.) католиците добили право да строят църкви и в годините между 1852 и 1860 били въздигнати храмовете в Лъджене, Ореш и Белене, осветени от него самия. По силата на предписанията за религиозните свободи на Хатихумаюна от 1856 г. в Букурещ били поръчани и първите камбани в епархията - две за село Белене и по една за Трънчовица и Лъджене. През 1857 г. епископът поръчал още две във Виена, които подарил на село Ореш.

В началото на 1883 г., по времето на папа Лъв XIII, Св. Седалище променило статута на Никополската епархия; отделило Влашко от юрисдикцията на Никополския владика и дало на тия земи статут на самостоятелна архиепископия. За първи Букурещки архиепископ бил назначен дотогавашният Никополски владика монсеньор Паоли, а духовен глава на вече побраната само в политическите граници на княжеството Никополска епархия бил монсеньор Иполит Луи Агосто. Монсеньор Агосто развил голяма дейност в следосвобожденска България: основал семинария в Русе; с негова помощ били построени църквите във Варна и в новосъздадените католически села Драгомирово, Бърдарски геран, Гостиля и Асеново; уредил католически гробища в Русе, където с негово съдействие била построена през 1890-1891 г. и катедралната църква. Починал в Белене на 3 декември 1893 г. на 55 годишна възраст.

На 21 май 1915 г. за Никополски епископ бил ръкоположен в Рим Дамян Теелен, останал титуляр на Никополската епархия до смъртта си на 6 август 1946 г. и неговото управление било едно от най-плодотворните в историята на епархията.

За нов, двайсети апостолически администратор в Северна България след смъртта на епископ Теелен бил избран отец д-р Евгений Босилков. Роденият през 1900 г. в с. Белене монсеньор Босилков бил избран за владика на 27 август 1947 г. и от управлението на епископ Дуванлийски в края на XVIII и началото на XIX в. той бил първият българин духовен глава на епархията. На 11 ноември 1952 г. епископ Босилков бил разстрелян по обвинение от комунистическата власт за участие в “шпионска католическа организация в България”. На 15 март 1998 г. Католическата църква по съществуващия ред в нея провъзгласи монсеньор Босилков за блажен, прекланяйки се така пред мъченичеството му за вярата.

Другата католическа епархия (Софийската, или както започнала да се нарича от началото на 18 век Софийско-Пловдивската) след Чипровските погроми имала в общи линии следното развитие:

Едва през 1742 г. положението в епархията започнало да се нормализира, когато като осми софийски владика бил изпратен Никола Анджелли Радовани от Шкодра, Албания.

През 1759 г. настъпила важна промяна в статута на Южната епархия - тя добила статут на епископски викариат, един вид архиерейско наместничество. За дълбочината на промяната и лошите времена за католиците от Южната епархия през 18 в. може да се съди и по изнасянето на наместническото средище извън града Пловдив. Според избора на всеки от владиката то се установявало в някое от околните католически села, най-често в Даваджово. Свидетелство за последователно ограничаваните позиции на Църквата от тия трудни времена е фактът, че за център на епархията от началото на 19 век се утвърдило село Калъчлий (Генерал Николаево).

С грижа за промяна на това положение през 1835 г. Рим поверил управлението на Южната епархия на отците лигуористи (или редемптористи от конгрегацията на Св. Алфонс Лигуори). Като знак за промените към добро през времето на пребиваването на събратята лигуористи (1836-1840) трябва да се приема и възвръщането на наместническото седалище в Пловдив. Под ръководството на отец Птачек започнала голямата реформа по въвеждането на грегорианския календар, на мястото на юлианския, който до тогава бил в употребление сред католическата общност в епархията. Ревностният управител успял да наложи да не се работи по празниците, въвел публичните религиозни шествия за големите църковни дни, подел упорита борба срещу лихварството, като лихварите заплашвал с тежки църковни наказания, непримирим бил срещу пиянството и мн. др.

На 26 март 1848 г. бил ръкоположен за владика Андреа Канова, родом от Гаресио при Ормеа, титулярен епископ на Крьона и с титла “Апостолически наместник Пловдивско-Софийски”. За сполучливото му управление способствали освен неговите личностни качества и сравнително дългият срок на последователна работа в епархията, още и промяната в правната основа на отношението към вероизповеданията в Турция след Хатихумаюна от 1856 г. По негово време били въздигнати пловдивската катедрала “Св. Лудвик”, църквите в с. Балтаджи, Даваджово, Селджиково, Хамбарли, Калъчли и др.; Католическата болница в Пловдив; той станал и основоположник на католическото просветно дело в епархията. По негова инициатива било уредено пребиваването на вицеконсули на Австрия, Франция, Великобритания и Русия в Пловдив; откриването на вицеконсулства на католическите велики сили тук довело престижът на католиците в района очевидно да нарасне.

Негов наследник, също капуцин, бил монсеньор Франческо Рейнауди (Франческо Доменико Рейнауди) от Виллафранка, Савоя, роден на 2 ноември 1808 г. Ръкоположен бил за владика през 1868 г. Управлението му на епархията съвпаднало с най-драматичните в новата българска история събития: монсеньор Рейнауди бил застъпник на въстаници пред властите през 1876 г.; през Руско-турската война организирал медицинска помощ на ранените руси, българи, турци и гърци. За човеколюбивата му дейност през войната бил награден от руския император с орден “Св. Ана”. С поемането на епархията основал семинария и голямо сиропиталище, ръководено до средата на 20 век от българските сестри терциарки, дружеството на които също било основано от него. През 1882 г. основал прословутата католическа болница в Пловдив. През 1885 г., на 77 годишна възраст, се оттеглил на почивка в село Калъчлий и в знак на признание на делата му, папа Лъв XIII го въздигнал в сан архиепископ, титуляр на древната Ставрополска епархия.

Едва през 1916 г. софийският епископски престол, при все и викариатски, бил зает наново от българин. Монсеньор Пеев имал длъжността на Софийско-пловдивски апостолически наместник и бил титулярен Лирбски епископ. Той бил роден на 11 ноември 1873 г. в с. Балтаджий (Секирово, Пловдивско) и духовно възрастнал в традициите на обществото на отците капуцини. В епископски сан бил възведен на 2 март 1913 г.

Следващият апостолически наместник на Софийско-Пловдивския викариат бил епископ Иван Романов, титуляр на Призриана. И той бил роден в с. Балтаджий (Секирово) през1878 г. Ръкополагането му за свещеник станало на 21 септември 1901 г. от епископ Менини. До 1905 г. бил помощник енорист при западно-католическата църква “Св. Йосиф” в София; после за една година поел същата служба в с. Селджиково (Калояново, Пловдивско). През лятото на 1906 г. бил назначен за капелан на княз Фердинанд, където служел, докато монархът не напуснал България. На 24 август 1923 г. папа Пий XI го назначил за свой таен камериер, служба, потвърдена и от папа Пий XII. На епископския викариатски престол в Пловдив той дошъл след 24 годишно служене на църквата извън отечеството си. Ръкополагането му се извършило в църквата, в която били първите му свещенодействия, софийската “Св. Йосиф”, на 4 октомври 1942 г. Съдбата му, както и съдбата на повечето католически духовници в България след Втората световна война в условията на комунистическия режим, била трагична. През декември 1952 г. 74 годишният монсеньор Иван Романов бил осъден на 12 години затвор; непощаден от “методите” на следствието, епископът споделил мъченическата съдба на своя събрат, епископ Босилков, и починал на 12 февруари 1953 г.

Византийски (източен) обред

В развитието на процесите на духовна и политическата еманципация на българите през XIX в пределите на Османската империя, група деятели за църковна независимост и отделяне от юрисдикцията на Цариградския патриаршия стигнали до идеята за уния с Рим. В това начинание откриваме проектирани много от знанията за българското средновековие на главния подбудител на делото Драган Цанков.

Така се стигнало до 18/30 декември 1860 г., когато стотина съмишленици се представили пред папския представител в Цариград, монсеньор Паоло Брунони и му връчили молба, подписана от множество българи, търсещи апостолическо покровителство.

Подписан бил акт за присъединение към Рим, в който се формулирали двете основни български искания - самостоятелна църковна йерархия и училища “според началата и системите на едно учение народно”. Към тях било и изричното настояване за запазване непокътнат съществуващия източен църковен обред.

След няколко месеца, на 2 април 1861 г. в Сикстинската капела в Рим, архимандрит Йосиф Соколски бил ръкоположен за архиепископ и глава на Католическата църква от източен обред на българите лично от папа Пий IX в присъствието на висши духовници, влиятелни политически фигури, дипломатически представители и делегация на присъединените към Рим българи.

Тези събития бележат началото на историята на Католическата църква от източен обред в България, чието развитие до средата на 20 век може да бъде представено в три периода.

Първият обхваща времето от началото до средата на 60-те години на XIX век. Центърът на събитията от това време са усилията да се отстои избрания път, защото много скоро на нововъздигнатата църква бил нанесен силен удар с отвличането на нейния духовен предводител, архиепископ Соколски, в Русия. Отвличането било акция на руската дипломация, бранеща единството на православието в Турция, в сътрудничество на нейни доверени лица от българската колония в Цариград. То довело след себе си и първата тежка криза в историята на Католическата църква от източен обред в България, проявена в неудържимия отлив от унията на множеството от присъединилите се.

След поредица неуспешни опити да бъде въздигнат висш йерарах, с избора, и сетне с ръкополагането за епископ на 1 ноември 1865 г. на Рафаил Попов, кризата била преодоляна. За епископски център се определил Одрин, началото на управлението на монсеньор Попов може да бъде прието за втори период от историята на Католическата църква от източен обред, който продължил до войните - Балканските (1912-1913) и Първата световна война (1915-1918). В това време бил постигнат разрив с мирските, политическите подбуди за присъединението на българите към Рим и се положили същинските основи на Католическа църква от източен обред у нас.

Берлинския договор (1878) не засегнал източно католическо население, останало в своята цялост главно в етническите земи на българите в границите на Турция. Но ръководството на духовните дела от един център вече било неефективно поради разстоянията и несигурните пътища в империята. Грижите за заобиколените от православни и неукрепнали твърде във вярата българокатолици наложили през 1883 г. Македония и Тракия да бъдат разделени на две отделни в административното си управление църковни области с отделни за всяка област епархии и с отделен епископ, а за представителството на Католическа църква от източен обред в Цариград, Рим предвиждал и архиепископ. За архиепископ със седалище в Цариград и администратор на присъединените българи от областта бил назначен наследилият епископския престол на епископ Попов, епископ Нил Изворов. За Тракия и България, със седалище в Одрин, като титулярен Хевронски епископ и апостолически наместник на българите бил назначен монсеньор Михаил Петков, а за апостолически наместник на Македония – монсеньор Лазар Младенов със седалище в Солун. Назначените епископи на Тракия и Македония били първите католически владици с богословско образование и възпитание, добито в католически висши богословски училища и университети. Те били представители на ново поколение, чиято убеденост във вярата, образованост и енергия щяла да е от основно значение за разширяване влиянието на Източно католическата църква.

Войните и непосредствено следвоенните години били време на тежки изпитания и затова те бележат началото на трети период от историята на Католическата църква от източен обред, чиято горна граница съвпада с края на Втората световна война и установяването на комунистическия режим в България. Постигнатото в мирните довоенни десетилетия било разпиляно изцяло и Източната католическа църква се изправила пред ново устрояване, което променило изцяло насоките на дотогавашното ѝ развитие.

Кризата в Католическата църква от източен обред дошла като следствие на войните и тя се изразява най-напред в разпръскването на бежанците българокатолици от Тракия и Македония всред православно население в държавните граници на България, както и от несъвместимостта на настаняваните заедно бежанци българокатолици и православни. Тежки затруднения възникнали от уреждането на юридическия статут на Католическата църква от източен обред в пределите и според законите на българската държава, уреждането на пространството на нейния диоцез, статутът на нейното духовенство и българското му поданство, законоположенията за въздигане на източно-католическите храмове и пр.

Основна заслуга за стабилизирането и устрояването на църквата в пределите на българската държава и преодоляването на кризата имат огромните усилия на българското източнокатолическо духовенство, но не може да бъде пропусната и значимостта на помощта от Рим в това критично време. През 1921 г. като пратеник на Източната конгрегация, архиепископ Исая Пападопулос, подпомогнал подетото административното преустройство в новите условия, според което трите епархии от Турция - Цариградска, Одринска и Солунска - се закривали и се образувала една със седалище в София. С негова помощ, и с помощта на папа Бенедикт XV, през 1922 г., започнало изграждането на софийската източнокатолическа църква “Успение Богородично” и енорийският дом като интеграционен център на източнокатолиците в България.

На 25 април 1925 г., десет дни след атентата в църквата “Св. Неделя”, като апостолически делегат в България пристигнал монсеньор Джузепе Анджело Ронкалли, бъдещият “български” папа Йоан XXIII, личност, с чието име, усилия и дейност се свързва преодоляването на тази тежка криза - най-напред с помощта по избора на авторитетен и обединяващ католиците от източен обред духовен глава.

Начело на църквата бил възведен като епископ Кирил Куртев, едно от най-ярките имена в нейната история за времето на цялостното и съществуване. Епископ Куртев се родил на 18 юли1891 г. в с. Дрипчево (Свиленградско). На 5 декември 1926 г. в Рим той бил ръкоположен за титулярен Бриулитански епископ и апостолически екзарх на католиците от източен обред в България. Много важно за разбиране на неговото място в тази история и новия етап от историята на църквата е първото му епископско послание от април 1927 г.

Комунистическият режим поставя рязка граница в историята на Католическата църква в България. През 1952 г. срещу повече от 40 души, сред които висшето духовенство и свещеничеството на католиците от двата обреда, бил организиран съдебен процес по обвинение в участие в “шпионска и заговорническа католическа организация”. Процесът завършил с 4 смъртни, множество други присъди с големи срокове затвор и пълна конфискация на имуществото на католическата църква. Над свободното ѝ развитие се наложили тежки ограничения.